Уилям Грифин
Заложникът (12)

(ДВЕ)

Посолството на Съединените щати

„Авенида Колумбия“ 4300

Буенос Айрес, Аржентина

09:05, 22 юли 2005

 

Когато мерцедесът на Кенеди зави по „Авенида Либертадор“, Кастило видя и американското посолство, и резиденцията на посланика, — огромна къща в европейски стил, която гледаше към „Либертадор“. Огромен ван на Федералната полиция бе паркиран от другата страна на улицата, ала Чарли не видя нито един униформен.

Посолството с изглед към парка бе на следващата пресечка, сгушено зад висока ограда и полукръг от бетонни барикади. Няма начин да сбъркаш, че е американско, помисли си той не съвсем патриотично.

„Друга сграда — сети се за посолствата в Лондон и Монтевидео — бе строена по проект, с който архитектът бе спечелил обратното на награда «Прицкър»: похвала за най-грозната сграда на столетието.

Единственото, което не позволява на хората да сбъркат скучния циментов правоъгълник със самолетен хангар, бяха спретнатите прозорци по сивата стена.

Сигурно има хиляди мотели «Мариът» или «Хилтън», които са много по-приветливи, и въпреки това са типично американски. Защо, по дяволите, не са използвали тухли и не са сложили няколко колони? Нека поне малко да заприлича на Монтичело или поне на Белия дом.“

Силата на обзелото го неприятно чувство го изненада.

„Какво толкова съм се вкиснал?

Дали не е от умора? Или съм още махмурлия?

Може би, защото ме изпратиха да свърша нещо, което дори не знам откъде да започна?

Това трябва да е. Естествено, че е това. Не, причината е Хауърд Кенеди.

Какво, по дяволите, прави тук? Това не е никакво съвпадение. Дали?

Не знам — няма и как да разбера — и това много ме притеснява.

И защо не може да повярва, че нямам никакво намерение да го изпея на ФБР? По дяволите, досега трябваше да е разбрал, че може да ми има доверие. Което, разбира се, означава, че аз не мога да му имам доверие…“

— Входът е малко по-надолу от лявата страна — посочи Кенеди. — Струва ми се, че има опашка и ще се наложи да чакаш.

— Сигурно чакат за визи — предположи Кастило. — Служебният вход май беше от дясната страна. Остави ме някъде там.

След секунда мерцедесът отби до тротоара. Чарли видя как мъжът на предната седалка скочи, за да му отвори вратата. Обърна се към Кенеди и му подаде ръка:

— Благодаря ти, Хауърд.

— Надявам се, няма да съобщиш на аташето по правните въпроси как си стигнал до посолството.

— По дяволите, Хауърд! Казах ти, че тук няма ФБР.

— Щом казваш.

— Майната ти, Хауърд.

— Стига, Чарли. Просто те дразнех.

— Не е вярно.

— Виж, дай сериозно да вечеряме заедно или да пийнем по нещо. Може и двете — предложи Кенеди.

— Добре. Обади ми се.

Той слезе от „Мерцедеса“ и бързо пресече. Между елементите от барикадата имаше достатъчно място, за да се провре. След като премина препятствието, той видя портата, кабината на охраната и въртящата се бариера на оградата от ковано желязо.

В кабината на охраната бяха трима с униформи, подобни на полицейските, и някакви нашивки по ръкавите. В отворените им кобури се виждаха пистолети, вероятно „Смит и Уесън 357 Магнум“.

Той извади кожения калъф с документите от Тайните служби и показа картата си на охраната.

— Искам да се видя с господин Сантини — заяви на английски той.

— Този вход е само за служители на посолството — обясни човекът от охраната доста надменно и посочи далечния край на посолството.

„Копеленце гадно, ти май дори не погледна документите ми!

Аржентинско подобие на ченге отказва достъп на агент от американските Тайни служби до посолството? Тая няма да я бъде!“

— Хвани се веднага за проклетия телефон и съобщи на пехотинеца, че агент на Тайните служби на Съединените щати чака на вратата — сопна се Кастило на испански.

Изненадан от безупречния му испански, както и от резкия тон, охраната даде знак на Кастило да покаже отново документите си. Друг от охраната грабна слушалката на телефона.

Кастило му обърна гръб.

„Нямаше нужда от тази дребна проява на раздразнителност. Какво, по дяволите, ми става?

Но пък, от друга страна, така щеше да реагира един истински агент на Тайните служби. Джоуел едва ли би постъпил по този начин, но Том Макгайър нямаше да търпи никакви простотии от псевдоохраната.“

Забеляза, че черният мерцедес още не е потеглил.

„Искаш да се увериш, че наистина ще вляза ли, Хауърд?

Не. Опитваш се да видиш дали ще ме пуснат веднага, което ще означава, че ме познават, или дали ще ме подложат на простотиите на местните охранители, защото не знаят кой съм.“

Усмихна се и махна дружелюбно с ръка, след което черният мерцедес потегли.

— Бихте ли ме последвали, senor? — покани го на английски охранителят, който бе приключил разговора по телефона.

Кастило се обърна и забеляза, че въртящата се бариера се движи. Мина през нея, придружен от аржентинеца.

— Имате ли мобилен телефон или други електронни уреди, господине?

— Мобилен — отвърна на испански Кастило.

— Налага се да го оставите при мен, господине. Ще ви бъде върнат на излизане.

— По този въпрос ще се разбера с пехотинеца — сопна се Кастило на испански и тръгна към сградата на посолството.

Охранителят се поколеба за момент и тръгна след него.

Пред остъкления вход се бяха събрали поне петнайсет човека. Всички до един пушеха.

„Питам се дали върлите непушачи в правителствения сектор са наясно колко време губят тези хора, за да излязат да дръпнат по един фас навън? Сметнали ли са колко струва това на данъкоплатците?

Добре, Чарли. Престани с гневните изблици. Бъди малко по-любезен.“

Във фоайето бяха подредени пейки от хром с кожени седалки — също както по летищата, подпрени на стените, под портретите на президента, вицепрезидента и държавния секретар, а зад стъклена преграда бе седнал сержант — пехотинец в риза с цвят каки, тъмносини панталони и бял кобур.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита пехотинецът.

Чарли му подаде калъфа с документите и сержантът ги огледа щателно.

— Искам да се видя с господин Сантини.

— Отказа да предаде мобилния — изпя нападателно охранителят.

Сержантът вдигна слушалката и натисна копче.

— Обажда се сержант Волкман, Първи пост — представи се той. — Господин Кастило иска да се срещне с вас, господине. — Последва мълчание, след което сержантът каза: — Да, господине! — Погледна Кастило.

— Господин Сантини ще слезе веднага, господине — обясни пехотинецът. — Заповядайте, седнете.

Посочи пейките.

— Той има мобилен — обади се отново охранителят.

— Моля да ме извините, господине — заговори отново пехотинецът.

Кастило го погледна.

— Въоръжен ли сте, господине? — попита той и посочи детектора пред вратата, която водеше навътре в посолството.

Кастило поклати глава.

— Благодаря ви, господине.

Чарли се отпусна на една от пейките. Държавният секретар се взираше в него със строго изражение.

„Натали, защо не убеди президента да не ме изпраща тук?“

Охранителят възнагради Кастило с гневен поглед, докато излизаше от фоайето.

Само след минута Сантини мина през детектора.

— Добро утро, господине — протегна ръка той. — Току-що научих за посещението ви.

— Как си, Сантини? — попита Кастило и стисна ръката му.

Сантини се обърна към пехотинеца.

— Може ли да взема за специален агент наблюдател Кастило пропуск за чест посетител, или да се обърна към Лауъри?

— Моля да ме извините, господине — отвърна пехотинецът. — Господин Лауъри е много строг в това отношение.

— Добре, дайте му обикновен пропуск.

— Разбира се, господине. Ще ми трябва паспортът му, господин Сантини.

— Мили боже! — възкликна Кастило, след това се усмихна на сержанта и му подаде паспорта си. — Сержант, това „Мили боже“ беше отправено към онзи, измислил тъпото правило, не към вас.

— Няма проблем, господине — отвърна пехотинецът с прикрита усмивка.

Подаде на Кастило пластмасов жълт пропуск, който приличаше на кучешка табелка с щипка.

— Бихте ли подписали, господине?

— Бихте ли ме последвали, господине — обади се Сантини, — за да изясним въпроса с господин Лауъри?

— Той ли е шефът на охраната? — попита Кастило.

— Да, господине, той е.

Кастило си сложи пропуска и последва Сантини през детектора.

Зад пехотинеца имаше фоайе. В центъра му се виждаха вратите на два асансьора, едната отворена. Сантини махна на Кастило и натисна едно от копчетата.

— Накратко казано, ще приклещим лъва по безопасността в бърлогата му — заяви Тони, когато вратата на асансьора се затвори и двамата останаха сами. — С тази разлика, че той е по-скоро котенце.

 

 

Вратата на третия етаж, водеща към кабинета на шефа на охраната, бе оставена отворена. Кенет У. Лауъри — „Страшно прилича на Хауърд Кенеди“ — седеше на бюрото и говореше по телефона.

Когато забеляза Сантини, се усмихна и му даде знак да влезе.

— Ще ти се обадя допълнително — рече Лауъри и затвори.

— Добро утро, Тони — поздрави той.

— Кажи здрасти на агент наблюдател от Тайните служби Кастило — започна Сантини. — Дошъл е да ме срита заради набъбналите разходи.

— Като знам как се вихриш, готов съм да кажа, че това е напълно в реда на нещата. — Лауъри стана и протегна ръка над бюрото. — Приятно ми е.

— И на мен — отвърна Кастило.

— Има ли възможност да дадем на господин Кастило пропуск за чест посетител? Ще има доста работа.

— Колко време ще останете, господин Кастило?

— Наричайте ме Чарли, ако обичате — предложи Кастило. — Колкото е необходимо, за да накарам Сантини да признае, че краде безогледно. Което ще рече поне седмица, дори повече.

— Бихте ли ми показали документите си, ако обичате? И заповедта за командировка.

— Документите — веднага — отвърна Кастило. — Заповед за командировка — не.

— Нямате ли заповед? — попита Лауъри.

— Проверката е неофициална — обясни Кастило.

Лауъри огледа внимателно документите.

— Май досега не бях срещал специален агент наблюдател — подхвърли той любопитно.

„Какво трябва да кажа?“

— Не бях уведомен за пристигането ви — продължи Лауъри.

„Май и това трябва да го приема като въпрос.“

— Затова се казват Тайни служби — отвърна Сантини. — Всичко, което правим, е тайна; не споделяме с никого.

На Лауъри не му беше до смях.

— Освен разговорите със Сантини, нямам друга работа в посолството — обясни Кастило. — Ако има проблем с пропуска, просто оставете. — Той замълча и след секунда добави: — На гърба на картата със снимката има телефон, на който можете да се обадите за потвърждение.

— Не, не, няма никакъв проблем — побърза да отвърне Лауъри. — Може ли да ги задържа за малко? Ще накарам секретарката да ви приготви пропуск.

— Разбира се — съгласи се Кастило.

Лауъри излезе през странична врата и се върна след малко.

— Няма да отнеме повече от две минути. Тя ще го напише и ще го ламинира. Казах й да бъде за две седмици. Времето ще ви стигне, надявам се.

— Дори е повече от необходимо — отвърна Кастило. — Благодаря ви.

— Искате ли чаша кафе, докато чакате?

— Да, благодаря.

Лауъри отново излезе през страничната врата и се върна след малко с три порцеланови чаши.

— Знам, че Тони го пие чисто — обясни Лауъри. — Само че…

— Чисто ли? Тогава защо са онези трийсет и осем долара за сметана и захар, Сантини?

Лауъри го погледна и се разсмя.

— Тони ми разказа за проблема, който ви тормози — започна направо Кастило.

— Какъв проблем? — попита предпазливо Лауъри.

— Отвлечената съпруга — уточни Чарли.

Лауъри погледна Сантини с негодувание.

Сантини веднага се опита да се защити:

— Стига, Кен, господин Кастило не работи за „Ню Йорк Таймс“.

Лауъри се замисли.

— Трябва да ви призная, че тъкмо преди да влезете, се питах кога ли онези от „Таймс“ ще дочуят какво става. — Той се поколеба и продължи: — Какво ти каза Тони?

— Само това, че съпругата на заместник посланика е изчезнала при загадъчни обстоятелства.

— Както трябва да се очаква, съпругът не е на себе си от притеснение — обясни Лауъри. — Тя го е чакала в един ресторант в „Сан Исидро“. Когато пристигнал, чантата й била в колата, но нея я нямало.

— И затова решихте, че е отвлечена?

Лауъри се поколеба за миг, преди да отговори, след това попита:

— Имате ли опит с подобни инциденти, господин Кастило?

— Малко.

„Веднъж например помогнах при отвличането на двама генерали от иракската армия, един руски генерал, един руски полковник и шестима неиракчани от установка за ракети «Скъд» в иракската пустиня. Само че ти май нямаше точно това предвид, нали? Да видим обаче докъде ще стигне тази работа.“

— Затова пък аз нямам никакъв — призна Лауъри. — Ще ви кажа с какво разполагаме, а вие ще ми кажете какво мислите.

— Разбира се.

— Според мен похитителите са се мотаели на паркинга зад „Канзас“ и са се ослушвали, за да отвлекат първата жена с по-приличен вид, за която очевидно някой би се разтревожил. На този паркинг всяка вечер се отбиват доста изтупани хора. Просто заведението не е за посредствени. Те са дебнели госпожа Мастърсън.

— Което означава, че си мислят, че правителството ще плати, за да я върне. Те не знаят ли, че не плащаме откупи?

— Джак Мастърсън има пари — обясни Лауъри. — Има, при това много. Вие не знаете ли кой е той?

Кастило поклати глава.

— Не знаете ли за „Джак пачката“? — попита отново Лауъри.

Кастило отново поклати глава.

— Баскетболистът ли?

В първия момент името не му говореше нищо, но след миг нещо му просветна.

— А-ха.

— През четвъртия месец от професионалната му баскетболна кариера — започна да разказва Лауъри, — за която бе подписал договор за десет милиона долара за период от пет години…

Кастило изви вежди: „Сетих се!“

— Прегазил го камион, когато си тръгвал от стадиона — довърши мисълта му Кастило.

— Шофьорът пробвал стоката — поясни Лауъри. — В кръвта му имало двойно повече алкохол от допустимото.

— Стигнали до споразумение — продължи Кастило.

— Един път споразумение. Дори не се стигнало до съд. Джак не бил лошо ранен, но с кариерата му на баскетболист било свършено. От пивоварната не искали да ходят на съд, защото знаели, че ще загубят — отговорността била тяхна и те знаели, че са виновни; шофьорът бил техен служител и отзивите в медиите щели да ги съсипят. Платили не само десетте милиона, които той щял да получи по договор, ами и предполагаемите суми, които щял да получи като професионалист. Така се стигнало до шейсет милиона, без да броим парите, които е можел да изкара от реклами.

— Все се чудех какво е станало с него, след като престана да играе — призна Кастило.

„Нищо добро не си помислих навремето. Питах се колко ли време ще му бъде необходимо — също като на спечелилите от лотарията или шампионите тежка категория — за да профука милионите, да остане без пукната пара и да бъде принуден да посреща гостите в някое казино на Лас Вегас.

Ето, че той бе станал дипломат.

Браво, Чарли Кастило, страшно умееш да преценяваш хората.“

— Джак е можел да си купи някой остров от Бахамите и да прекара живота си в риболов, но той не е такъв човек. Искал да постигне нещо, искал образование.

— Дипломацията няма много допирни точки с баскетбола — отбеляза Кастило.

— Не и ако съпругата ти е дъщеря на посланик, а зет ти заема висок пост в Обединените нации. Джак завършил политология, положил изпит за Външно, издържал го с отличие, нещо, което не изненадало никого.

— Човек дори не би предположил, че един спортист може да има университетска диплома — призна Кастило.

„Наистина ли вярвам на това?

Не, знам, че е възможно, защото има изключения.

Само че се изпуснах, защото К. Г. Кастило не винаги успява да напипа политически правилния пулс.“

— Щом Джак попаднал в дипломатическите среди, започнал да си пробива път към върховете. При това със завидна бързина. Много е добър в работата. След този мандат сигурно ще го направят посланик.

— И според теб похитителите на жена му знаят тази история, така ли?

— За бога, живеем във века на сателитната телевизия. Всяко двайсетгодишно момче в Аржентина познава звездите на американския професионален баскетбол по-добре от мен.

„И от мен. Така и не успях да разбера какво кара хората да се лепнат за телевизора и да зяпат разни дългучи в къси гащи как мятат топка през обръч.“

— В Аржентина афроамериканците не са много — продължи Лауъри. — Още по-малко са двуметровите гиганти, които показват по телевизията и снимките им са в „Ла Насион“ и „Кларен“, когато заместват посланика или обясняват промените във визовата политика. „Кой е огромният чернокож? Прилича на баскетболист. Я, че това не е ли Джак Пачката? Ами да, онзи с милионите, дето го блъсна камионът с бира.“

— Вече ми е ясно.

— „Я дайте да пипнем жена му“ — завърши Лауъри.

— Правилно — съгласи се Кастило.

— Досега не сме чули и дума от похитителите — призна Лауъри.

— Това необичайно ли е?

— Федералната полиция твърдят, че обикновено се обаждат до няколко часа след похищението, за да предупредят семейството да не се свързва с полицията, и казват исканията си или тогава, или до двайсет и четири часа. В седем довечера ще станат — Боже! — четирийсет и осем часа.

— Тези от полицията добри ли са?

— Онези, които не са партия с похитителите, са много добри.

— Наистина ли?

— Наскоро уволниха целия комисариат на „Сан Исидро“ — нещо като полицейско управление — по подозрение, че са замесени в отвличания.

— А те бяха ли замесени?

— Сигурно — сви рамене Лауъри.

Погледна замислен Чарли.

— Казах ли ви, че Джак Мастърсън много ми допада? И като човек, и като професионалист.

Кастило кимна.

— Притеснявам се за него и като човек, и като професионалист — добави Кен.

— Какво трябва да означава това?

— Политиката ни да не се договаряме и да не отстъпваме пред терористи и похитители е много смислена, ако мислим логично — обясни Лауъри. — Ами когато сме подвластни на чувствата? Съпругата ми не беше отвлечена, да не говорим, че не разполагам с пари, за да платя откупа.

— Мислите, че ако се свържат с него, той ще плати ли?

— Не знам. Ако го направи, може и да му върнат жената, но може и да не я върнат. Тези хора… Преди два месеца, след като богат аржентински бизнесмен плати огромен откуп… след като похитителите му изпратиха отрязаните пръсти на сина му…

— Сантини ми разказа — прекъсна го Кастило.

— … откриха тялото на момчето. Простреляли са го в главата.

— Приятни хора, няма що — отбеляза Чарли.

— Същите тези хора са способни да повторят тази схема и с Бетси Мастърсън — не спираше Лауъри. — Най-лошият възможен сценарий е Джак да не си върне Бетси и да се окаже, че е платил откуп. Това ще бъде грубо нарушение на установената ни политика и той го знае. Ще изгуби съпругата си и едновременно с това ще се прости с кариерата си в Държавния департамент. Или пък ще му върнат жената и ще се разбере, че е платил откуп, следователно изхвърча от работа.

„Това е цената, която всеки разумен мъж с радост би платил, струва ми се. Съпругите са много по-важни от парите и професионалното издигане.

Питам се дали и Мел Гибсън е стигнал до същия извод?“

— Вързали ли сте някого към него? — попита Кастило.

— Какво?

„Така говорят само ченгетата. За пръв път чух подобен език в Бюрото по контраразузнаване към полицията на Филаделфия. Капитан О’Брайън нареди на сержант Шнайдер да се върже към нас с Дик Милър до второ нареждане. Останах доста разочарован, когато разбрах, че работата й е да ни помага, но без да ни изпуска от поглед, и да следи да не вършим нещо, което не бива.“

— Прави ли му някой компания? — уточни Кастило.

— Интересен израз — отбеляза Лауъри. — Не. Аз му звъня. Но не мога да му отпусна охрана. Има шофьор, разбира се, един от аржентинските охранители в цивилни дрехи. Човекът е въоръжен. Поне прави каквото Джак му нареди. Да не говорим, че Джак няма да позволи някой от моите хора да го следи, а и ние тук не разполагаме с излишни кадри.

Кастило изръмжа, след това попита:

— Идва ли на работа?

— И да, и не. Идва, но след това си отива. Знам, че вчера е закарал децата до училище, а след това ги е прибрал. Днес сутринта се обади, за да съобщи, че пак ще ги откара.

— Охраната в училището надеждна ли е? Да не би да се притеснява, че може нещо да се случи с децата?

— Те са записани в училище „Линкълн“ — обясни Лауъри. — Акредитирано американско училище от предучилищна до последния клас на гимназията. Децата на много дипломати от други мисии също учат там, има и доста аржентинци. Училището има собствена охрана — между другото, компанията е същата, която използваме за посолството — а и много от родителите оставят своите охранители, докато децата са в час. Това е едно от най-безопасните места в целия град.

„Нямам представа какво е, но ако моята съпруга бе отвлечена и знаех, че училището е сигурно място, щях да ги карам сутрин, а после да ходя да ги взема. Щях да се опитам да върна живота им към нормалния ритъм. Нямаше да им позволя да мислят за мама.“

Много висок афроамериканец в скъп костюм влезе в кабинета на Лауъри, без да почука, последван от дребен възпълен мъж с тънки мустачки и изпомачкан костюм.

„Това трябва да е Мастърсън. Кой ли е бюрократът, дето ситни след него?“

Шефът на мисията Дж. Уинслоу Мастърсън се усмихна разсеяно на Чарли и Сантини, преди да погледне към Кенет Лауъри.

— Нещо ново, Кен? — попита той.

— Нищичко, Джак — отвърна веднага Лауъри.

— Оставих децата в училище — обясни Мастърсън. — Стори ми се, че там са струпали повече полиция от обикновено.

— Много възможно, Джак — съгласи се Лауъри.

Мастърсън погледна Сантини.

— Добро утро, Тони.

— Добро утро, господине. Господин Мастърсън, това е специален агент наблюдател Кастило.

Мастърсън се усмихна и протегна ръка.

— От ФБР ли сте? От Монтевидео? Канех се да ви потърся.

— Аз съм от Тайните служби, господин Мастърсън — уточни Кастило. — Просто минавам. Току-що научих какво се е случило.

Мастърсън поклати глава и помълча за кратко. След това каза:

— Най-зле ми действа това, че не знам какво става. Какво искат тези мръсници? Защо не са се обадили досега?

„Горкият нещастник.“

— Канех се да предложа, Джак — още преди господин Кастило да се появи — Тони да работи съвместно с хората от ФБР — започна Лауъри. — Стига вие, господин Кастило, да нямате нищо против, може би двамата с Тони…

— Чудесна идея — прекъсна го Мастърсън. — Как се казваше в рекламата? Не беше ли „Брейнсторминг“? Между другото, те къде са?

— Използват кабинета на Агенцията за борба с наркотиците — посочи Лауъри.

— Можем да използваме моя кабинет — предложи Мастърсън. — Най-добре да отидем при тях.

Лауъри се изправи.

Погледна Кастило.

— Ще накарам секретарката да ви донесе пропуска там.

Кастило му се усмихна и кимна.

— Извинете ме — намеси се Мастърсън. — Господин Кастило… или да ви наричам агент Кастило?

— Господин става, а Чарли е още по-добре.

Мастърсън му се усмихна.

— Добре, Чарли. Запознай се с Алекс Дарби, търговското ни аташе. Най-важното е, че ми е приятел.

Дарби подаде ръка на Чарли. В очите му се четеше любопитство.

Приятелят търговско аташе ли се интересува какво прави тук агент от Тайните служби, или представителят на ЦРУ?

— Здравейте, господин Кастило.

— Здравейте — отвърна Чарли.

Това усмивка ли беше по тънките устни на Дарби?

„Какво, по дяволите, ставаше тук?“

 

 

Кабинетът на Агенцията за борба с наркотиците — просторно помещение с дванайсет бюра и огромна конферентна маса, плюс три по-малки остъклени офиса — се намираше на третия етаж на посолството.

Седмината мъже, насядали около конферентната маса, скочиха, когато Мастърсън влезе.

„Трима са с кобури. Сигурно са агенти от Агенцията за борба с наркотиците.“

— Не ставайте — махна с ръка Мастърсън и се усмихна.

Те го поздравиха в един глас с „Добро утро, господине“.

— Реших, че ако помислим заедно — започна Мастърсън — и разнищим положението, може да стигнем до някой нов извод. Нали нямате нищо против?

Чу се нов хор.

— Разбира се, господине.

Седналият начело на масата въоръжен мъж се отдръпна и предложи мястото си на Мастърсън. Заместник-посланикът веднага се настани.

— Запознайте се със специален агент наблюдател Кастило от Тайните служби. — Мастърсън посочи Чарли, а след това подаде ръка на един от другите мъже. — Предполагам, вие сте агентите на ФБР от Монтевидео?

— Да, господине — кимна мъжът. — Специален агент Дорман. А това е специален агент Юнг.

Специален агент Юнг беше ориенталец.

„Със сигурност не е кореец — реши Чарли. — Не е и японец. Най-вероятно китаец.“

Юнг огледа Чарли с много по-голям интерес от Дорман.

— Предполагам, вече сте се запознали с господин Сантини, зачисления към посолството агент от Тайните служби? — попита Мастърсън.

Агентите на ФБР кимнаха.

— Според мен най-доброто място, от което да започнем, е началото — продължи заместник-посланикът. — Две неща, господа. Първо, вие сте експертите. Аз нямам опит с подобни неща. Второ, тази работа ще се получи единствено, ако споделяте всичко, което ви хрумне. Да започнем с онова, което аз подозирам, че е началото. Смята ли някой от вас, че трите катастрофи — обърнете внимание, че през последния месец имах три катастрофи — са нелепо съвпадение?

Погледна Юнг.

— Да започнем с вас, господин Юнг.

 

 

След малко повече от два часа Мастърсън сам разпусна брейнсторминга. Идеите на присъстващите бяха свършили — дори най-откачените и шантави — преди повече от половия час, но на никого не му се искаше да предложи да прекратят. Мастърсън не бе по-наясно с положението, отколкото когато започнаха, а всички го съжаляваха и дори се чувстваха виновни, че нито те, нито той знаят какво да правят.

Докато Мастърсън, Лауъри, Сантини, Дарби и Кастило стояха пред асансьора и Кастило се питаше защо не тръгнат пеша по стълбите, Дарби наруши мълчанието.

— Хрумна ми нещо — заяви той и погледна часовника си. — До дванайсет остават две минути. Може пък господин Кастило да забележи нещо в „Канзас“, което ние сме пропуснали. Джак, нали нямаш нищо против, да го заведа там на обяд? Ти, ако искаш, обядвай с Тони и Кен.

Кастило забеляза, че Мастърсън е искрено изненадан от това предложение. Мастърсън се канеше да се възпротиви, но тъй като бе готов „да се хване и за сламка“, премълча и кимна.

— Чудесна идея, Алекс.

— Ние ще идем пеша до „Рио Алба“ — реши Тони Сантини. — Кен черпи.

— Ще те взема навреме, Джак, за да приберем децата от училище — успокои го Дарби.

 

 

Когато асансьорът спря на втория етаж, Дарби докосна ръката на Кастило, за да му подскаже, че продължават. Останалите слязоха.

Когато стигнаха в мазето, Дарби извади мобилен телефон, натисна едно копче и заяви, без да се церемони:

— Ще взема колата ти; ти не пипай моята. Връщам се малко след два.

Минаха покрай автомобилите, Дарби посочи фолксфаген „Голф“ и се настани зад волана. Кастило разбра веднага. Дарби не искаше да използва автомобил на посолството със шофьор. „Голфът“ беше с обикновени аржентински номера. По някаква причина Дарби не искаше да го виждат в ресторанта с кола на посолството.

Едва когато охраната на портата поиска документите на Кастило, Чарли се сети, че са останали при Лауъри.

— Не ме бавете с тези глупости — сопна се грубо Дарби на безупречен испански. — Достатъчно е да знаете, че господинът е с мен.

Макар и с нежелание, охраната ги пусна да излязат от посолството.

— Половината са приятни хора — обясни Дарби. — Останалите са като този. Много обичат да се правят на важни.

— Имах известни трудности, докато ме пуснат да вляза — призна Кастило.

— От видяното досега, Кастило, хареса ли ти Буенос Айрес?

Чарли се канеше да отговори, когато осъзна, че Дарби е преминал от английски на пущу, един от основните диалекти в Афганистан. Другият беше афгански персийски.

Дарби забеляза изненадата по лицето на Кастило и се разсмя.

— Май не ме помниш? — продължи той на пущу.

Кастило поклати глава.

— За последно се видяхме в Зарандж — подсети го Дарби. — Там се мотаеха разни високопоставени офицери от армията, които не можеха да решат дали да те предадат на военен съд, или да те върнат у дома окован, или да те наградят с медал. Ставаше въпрос за един откраднат „Блекхоук“, доколкото си спомням.

— Значи край с прикритието ми — отвърна Чарли на пущу. — А ти какво правеше в Зарандж?

Зарандж бе град на границата между Иран и Афганистан.

— Ръководех агенцията там. Какво стана с черния, дето му размазаха коляното?

— Ако питаш дали оживя, да, наред е.

— Благодарение на теб. Бях там, когато върна хеликоптера. Той сам нямаше да успее — едва ли някой от тях щеше да успее, — ако не беше тръгнал след тях.

— Той щеше да направи същото и за мен — отвърна Кастило. — А за него мога да ти кажа, направо не е за вярване, той стана — поне за известно време — шеф на представителството на Агенцията в Луанда, Ангола.

— Мислех, че може да сте двамата — подхвърли Дарби.

— За какво говориш?

— Хич не ми се мисли колко часове и пари профуках, докато питах и разпитвах за откраднатия „727“ — обясни Дарби. — В Ленгли бяха изпаднали в истерия, защото не успяваха да го открият. И най-неочаквано преустановиха търсенето и не дадоха никакво обяснение. Направо умирах от любопитство, така че месец по-късно, докато бях в Агенцията, поразпитах. Един стар приятел ми довери, че някакъв надут перко, казвал се Кастило, започнал да си вре носа в делата на Агенцията и взел че го открил и го откраднал, с което направо вбесил Агенцията. Реших, че си ти, още повече че директорът на ЦРУ искал да разпъне на кръст шефа на представителството в Луанда, бивш офицер от Спецчастите, който имал проблем с коляното от Афганистан, защото дал на Кастило разузнавателна информация.

— И ФБР не ме обичат особено — призна Чарли.

— Така че сега се питам какво правиш тук и защо размахваш документи на Тайните служби.

— Те са напълно редовни.

— И аз така реших. Сантини веднага щеше да надуши, ако имаше нещо гнило. Или щеше да му е наредено да не задава никакви въпроси.

— Едва ли ще успея да те убедя да не задаваш въпроси.

— Хич не се надявай.

— Президентът ме изпрати да открия какво става със съпругата на Мастърсън.

— Казваш го така, сякаш президентът ти е звъннал и ти е казал: „Кастило, заминаваш за Буенос Айрес“, а не ти е пратил заповедта по каналния ред.

— Всъщност президентът каза: „Искам да разбера как и защо се е случило, при това бързо, защото нямам намерение да чакам който там отговаря за случая да скалъпи набързо някакъв доклад.“

— Той ти го е казал лично, така ли?

Кастило кимна.

— И ти мислиш, че ще скалъпя набързо някакъв доклад, така ли?

— Не. Според мен си готов да направиш необходимото, за да върнеш жената на нещастния човек жива и здрава.

— Благодаря ти — отвърна Дарби.

Последва дълго мълчание, след това Дарби каза:

— Сега ще похапнем хубаво, а аз ще трябва да реша на кого какво и кога да разкажа за теб.

— Ще ми кажеш ли какво решение си взел?

— Ще ти кажа.

— Благодаря — кимна Кастило.