Уилям Грифин
Заложникът (66)

(ЕДНО)

Кабинетът на секретаря на Вътрешна сигурност

Комплекс „Небраска“

Вашингтон, окръг Колумбия

09:25, 26 юли 2005

 

Кастило, Торине и Лопес завариха майор Х. Ричард Милър Младши седнал на бюрото на Кастило. Милър бе в цивилен костюм с едноредно, почти черно сако. Левият му крак бе в гипс от пръстите на краката до над коляното. Пръстите му се показваха от подпрения на бюрото гипс.

— Извинете, че не ставам — започна Милър. — Много се старая да се съобразявам, но за човек в моето положение се оказва доста трудно.

Кастило поклати глава.

— Как е кракът?

— Чакай аз да питам първо — прекъсна го Милър. — Ще имам ли честта да бъда удостоен със скромно работно място в Звеното за организационен анализ?

— Защо не? — отвърна Кастило.

— В такъв случай, шефе — продължи Милър, — кажи как ти се струва? Приличам ли ти на човек, готов да участва в маратон?

— Знаеш ли, полковник — обърна се Кастило към Торине. — Трябва да го вържем и да му боядисаме грозните нокти в яркочервено и тогава да го оставим да ни обясни, че си пада по момичета.

— Като говорим за нежния пол — обади се отново Милър, — Джак Бритън се обади преди десетина минути от „Макдил“. Каза, че „Гълфстрийм“ е готов за излитане към Филаделфия. Това беше преди пет минути. Каза още, че Бети е настанена удобно и че според пилота ще бъдат във Филаделфия към единайсет и половина.

Милър видя изражението на Кастило и заговори като загрижен приятел.

— Много съжалявам, че стана така, Чарли.

Кастило кимна.

— Казах на Том Макгайър — продължи Милър — и той уреди самолетът да бъде посрещнат от делегация на Тайните служби.

Кастило кимна отново, след това попита:

— Ти откъде разбра за Звеното за организационен анализ?

— Секретар Хол ни показа решението на двамата с госпожа Форбисън, когато дойдохме днес сутринта — обясни Милър, след това погледна Торине и добави: — Каза, че ще ви изтеглят, полковник…

— Временно — уточни Торине.

— Не спомена нищо за теб, Фернандо. Ти какво знаеш за новото височайше положение на Чарли?

— Брой и него — нареди Чарли.

— Може ли така? — попита Милър.

— Говори се, че когато генерал Донован създал Бюрото за стратегически услуги — още преди да стане генерал Донован, когато бил цивилен и го наричали „полковник“, защото е бил полковник по време на Първата световна война, — му плащали по долар на година. Така че дай на Фернандо един долар и смятай, че е назначен. И аз мога да я свърша тази работа.

— Според Хол можеш да правиш всичко, което пожелаеш — отвърна Милър. — Значи вече сме трима — той започна да отброява на пръсти. — Ти, тексасецът и аз. Има ли още някой?

Кастило се обърна към Торине.

— С генерал Макнаб говорехме да вземем снайперисти в Аржентина. Джак Бритън ще ни дойде добре.

Торине кимна одобрително.

— Къде е Джоуел?

— С Хол, в Белия дом.

— Ами Том Макгайър?

— Връща се от Ленгли с твоя… обработен… немски паспорт. Освен това е взел новия ти американски паспорт.

— Когато се върне, искам да го попитам… — Замълча, когато госпожа Агнес Форбисън влезе в стаята.

Закръглената изпълнителна асистентка на секретаря на Вътрешна сигурност се приближи до Кастило и го прегърна.

— Много съжалявам за Бети Шнайдер — започна тя. — Дик каза ли ти, че е на път към Филаделфия?

— Току-що.

— Какво искаше да питаш шефа? — попита тя и се обърна с усмивка към Торине и Фернандо.

— Ще питам Том дали може да взема Джак Бритън. Иска ми се да го върна в Буенос Айрес колкото е възможно по-скоро.

— За Звеното за организационен анализ ли ти трябва?

Кастило кимна.

— Ако попиташ Том, той ще попита Джоуел, а Джоуел по всяка вероятност ще се съгласи, но ако не се съгласи, ще трябва да питаш шефа, а мога да ти кажа със сигурност, че той ще го пусне. Така че смятай работата за приключена.

— Значи ставаме четирима — заяви Милър.

— Има още двама, които можете да използвате — обади се госпожа Форбисън.

— Кой?

— Първо Том.

— Едва ли на Том ще му бъде приятно да изпълнява заповедите ми — реши Кастило. — Да не говорим, че Хол няма да се съгласи.

Госпожа Форбисън се замисли за момент, преди да отговори.

— Чарли — започна тя. — Трябва да се научиш по-умело да използваш разузнавателните си източници, а изпълнителните асистенти като мен са незаменими в това отношение. Том ми довери, че много му се иска да работи със звеното. Сред аргументите да го изтеглиш — а те са много — е, че ти е необходим човек, който знае как да се оправя из сенчестите улици на федералните сили за сигурност. Той ми го каза, между другото.

Чарли изви вежда. Бе и впечатлен от способността й да напипа пулса на хората около себе си, и разочарован от себе си, задето бе забравил, че тя винаги бе наясно с положението.

— Добре, ще попитам. За мен ще бъде удоволствие Том да работи с нас. Най-много Хол да откаже. По-скоро ще каже „Дяволите да го вземат, не става!“

— Остави шефа на мен — заяви госпожа Форбисън.

— Пожелавам ти успех. Кой друг?

— Аз?

Кастило я погледна с огромно учудване.

— Защо искаш да си с нас?

— Знаеш колко съм заета да лъскам мебелите, та когато секретарят случайно доведе някого, този някой да остане поразен от елегантната ни приемна. И двамата знаем — най-важното е, че и шефът знае, — че Мери-Елън урежда всичките му въпроси и не се нуждае и от двете да се въртим и да се правим, че вършим едно и също.

Кастило й се усмихна.

Госпожа Мери-Елън Кенсингтън, GS–15, също като госпожа Агнес Форбисън, изпълнителна асистентка на секретаря на Вътрешна сигурност, поддържаше малкия безупречен офис на Хол близо до Белия дом. Хол прекарваше по-голямата част от времето си там. Двамата с президента бяха близки приятели и президентът обичате Хол да му е под ръка, когато му потрябва.

— Госпожа Келенхамп — продължи госпожа Форбисън — може да се занимава с лъскането на мебелите не по-зле от мен, а като дойде тук, няма да се пречка на Мери-Елън.

Госпожа Луиз Келенхамп, GS–13, заместник-изпълнителен асистент, изпълняваше задълженията на обикновена секретарка.

— Май си обмислила нещата — попита Кастило.

— От мига, в който разбрах, че шефът, независимо дали иска или не, ще разполага със своя разузнавателна част. А сега, след като благодарение на президента бе сформирано тайното Звено за организационен анализ, скрито под крилото на Вътрешна сигурност, ми се струва, че ще ви трябва човек, който знае как да се оправя във Вашингтон. И как да движи документацията.

— Какво да правим с него? — попита Кастило и кимна към майор Х. Ричард Милър Младши. — Дали да не го върнем в „Уолтър Рийд“?

— Все някой ден ще му свалят гипса — отвърна госпожа Форбисън. — А ако се държи прилично, ще се опитаме да му намерим някаква работа, докато се мотае тук.

— Господ да ни пази от хитрите бюрократи — заяви с престорен уплах Милър.

— Знаеш, че съм права, Чарли — настоя госпожа Форбисън.

— Мислиш ли, че ще успееш да убедиш шефа? — попита Кастило.

— Смятай, че работата е уредена — отвърна тя. — Следващия път, когато въпросът бъде повдигнат, се направи на приятно изненадан, когато шефът подхвърли: „Хрумна ми една идея, Чарли, и ми се иска да я одобриш.“

— Госпожо Форбисън, вие сте чудесна — възкликна Чарли.

— Знам — съгласи се тя. — След като разрешихме и този въпрос, шефе, какво ни предстои да вършим тази сутрин?

— Донесох сателитна радиостанция, водя и оператор от Форт Браг. Както и когато търсехме откраднатия „727“, чинията трябва да е на покрива, а операторът трябва да го настаним някъде — обясни Кастило.

— Дик — обади се госпожа Форбисън. — Ако се погрижиш за оператора, аз ще се оправя с инженера по поддръжката на сградата. Остана много обиден, когато шефът инсталира онова чудо на покрива миналия път.

— Добре, госпожо — отвърна с усмивка Милър.

— Трябват ми паспортите — подсети я Кастило.

— Идват. Това е работа на Том.

— Трябва да позвъня на посланик Силвио или на Алекс Дарби — по възможност и на двамата — от обезопасен телефон. — Погледна Милър. — Макнаб изпраща екипировка за шестима снайперисти. Погрижи се да няма проблеми.

— Използвай телефона на моето бюро — посочи госпожа Форбисън. — Поръчах ти един тази сутрин, но ще го инсталират по-късно днес.

— Телефон за мен? — учуди се Кастило.

— Сега ни трябва непрекъсната връзка с Белия дом, не знаеш ли?

— Не, госпожо, не знаех.

— Сега вече знаеш. Има ли нещо друго?

— Докато съм в Париж, трябва да отседна някъде. Ако има възможност, в „Крийон“.

— Супер местенце — възкликна госпожа Форбисън.

— И е на една крачка от посолството. Да изпратят сметката на Госингер. Четири стаи.

— Дай да поговорим по този въпрос — настоя госпожа Форбисън. — На теб мога да ти пусна командировъчно. Предполагам и на полковника.

— Да, госпожо, водя се в командировка — обясни полковник Торине.

— Ами операторът и Фернандо?

— Аз ще поема сметката на оператора — реши Кастило. — Така той ще прибере чека, когато се върне във Форт Браг. И сметката на Фернандо ще покрия.

— Ако го наемем на граждански договор… може би като пилот… Тогава и на него ще му пусна командировъчно.

— Госпожо Форбисън, знам, че се повтарям, но вие сте чудесна — ухили се Кастило.

— Знам, че се повтарям, шефе, но този факт вече ми е известен. Крайно време е да започнеш да ми казваш Агнес.

Той я погледна, ала не отговори веднага.

— Моля те, не ми казвай — вече го знам, — че съм достатъчно възрастна да ти бъда майка. Само че ти стана голям тежкар, Чарли, а тежкарите наричат изпълнителните си асистентки на малко име.

— Както кажеш… Агнес — примири се Кастило. — Какво да правя със секретар Хол?

— Той помоли да се отбиеш, ако има как, през другия офис.

— Добре.

 

 

Трийсет минути по-късно, след като разговаря с посланик Силвио и Алекс Дарби; след като имаше потвърдена резервация за хотел „Крийон“; след като получи новия си американски паспорт и стария немски с изходен печат от Аржентина; след като разговаря с Том Макгайър достатъчно дълго и задълбочено, за да е сигурен, че Том наистина желае да работи в Звеното за организационен анализ и няма да се притеснява от факта, че ще бъде под командването на десет години по-млад мъж; Кастило стисна ръката на Дик Милър и отиде до кабинета на госпожа Форбисън, за да се сбогува и с нея.

Тя го прегърна бързо, целуна го по бузата и го предупреди да внимава. С Торине и Фернандо чакаха асансьора да дойде, когато госпожа Форбисън надникна в коридора.

— Търсят те по телефона, шефе.

— Ако продължиш да ми казваш „шефе“, ще започна пак да ти казвам „госпожо Форбисън“. Кой е?

— Някой иска да говори с Жан-Пол.

— С Жан-Пол Лоримър ли?

— Каза само Жан-Пол, Чарли.

Кастило се върна в офиса на госпожа Форбисън и пое слушалката.

— Кастило.

— Няма ли най-накрая да се сетиш да си включиш мобилния — чу той гласа на Хауърд Кенеди.

— Господи, останал е в куфарчето.

— Значи няма значение дали е включен, или изключен.

— Какво става, Хауърд?

— Този път си отворил кутия с отровни змии покрай приятелчето си. Говоря за онзи, дето ме накара да открия.

— Какви са тези отровни змии?

— От онези, за които е абсолютно забранено да се говори по телефона — намекна Кенеди.

— Толкова ли е зле?

— Много по-зле. Къде можем да се видим?

— Ти къде си?

— Отговори на въпроса ми.

— Трябва да мина през хотела, да си взема дрехи, да се отбия в офиса на Хол на Пенсилвания Авеню и след това се качвам на самолет за Париж.

— Кой полет?

— „Еър Сан Антонио“, полет седемнайсет.

— Нима? Познавам ли хората, които ще пътуват с теб?

— Екипажът е същият като преди. Познаваш ги и двамата.

— Много интересно. И къде ще отседнеш в Париж?

— „Крийон“.

— Чудесен хотел. За съжаление, на мен ми се струва прекалено близо до някои бивши колеги, които могат случайно да минат.

„Господи, забравих да кажа, да напомня на Том Макгайър да разбере какви точно ги мъти специален агент Юнг от ФБР в Монтевидео!“, помисли си Кастило.

— Ти какво предлагаш?

— Кога каза, че заминаваш?

— Веднага щом успея.

— Нали може да не се слиза от самолета, когато презарежда?

— Може. Ще презаредим в Гандер на Нюфаундлендските острови, а после в Шанън, Ирландия. С двете презареждания ще ни отнеме десет часа.

— Сега в Париж е почти четири и половина — отвърна Кенеди. — Ако излетите до час, това значи пет и половина. Пет плюс десет и три след полунощ. Още един час, за да минете през митницата и паспортен контрол, да стигнете до „Крийон“ от „Льо Бурже“… Нали ще кацнете на „Льо Бурже“?

— Да — отвърна Кастило.

— В пет сутринта ще бъдете в хотела. Отпускам ви още един час дребни непредвидени закъснения, значи ще е станало шест. Ще се видим утре сутринта, Чарли. Трябва да поговорим на всяка цена.

Чу се шум и Кастило разбра, че Кенеди е затворил.