Уилям Грифин
Заложникът (22)

(ТРИ)

— Какво ще кажете? — попита госпожа Грунблат.

— Точно както го иска посланикът — отвърна Чарли. — До кого ще го изпратите?

— Щом шефът го одобри, ще го пратя по имейла първо на „Хералд“ — английския вестник тук, — след това на Агенция АП, след това на „Ню Йорк Таймс“. След това ще им позвъня, за да ги уведомя, че съм го пуснала. След това на всички останали и на местните медии.

— Може ли едно копие до Карл Госингер във „Фор Сийзънс“.

— Кой е той?

— Работи за немския вестник „Тагес Цайтунг“.

„Той на свой ред най-безсрамно ще перифразира внимателно написаното от вас и ще го изпрати като свой материал.“

Тя го погледна любопитно, но не попита нищо повече.

— Смятайте, че съм го изпратила.

Вратата на кабинета й се отвори и влезе едър мускулест млад мъж в цивилно облекло. Вълненото сако не прикриваше особено успешно пистолета, втъкнат под колана. Кастило бе сигурен, че е пехотинец от охраната.

— Господин Кастило?

— Да.

— Господине, колата ви очаква.

— Готов съм — отвърна Чарли. Погледна госпожа Грунблат. — Благодаря.

— Ако откриете нещо, нали няма да ме оставите на тъмно?

— Вие ще сте втората, която ще научи.

Пехотинецът го поведе към служебното беемве в мазето и задържа вратата отворена.

— Нали нямаш нищо против, ако седна отпред? — попита Чарли.

— Не, господине. Както искате, господине.

Кастило заобиколи и отвори вратата до шофьора. На седалката бе оставен кожен несесер.

— Този несесер твой ли е? — попита той.

— Не, господине, за вас е.

— Посланикът мисли, че имам нужда от бръснене ли?

— Това е оръжието ви, господине. Пистолет.

— Наистина ли?

Кастило дръпна ципа на несесера. Вътре бе поставена полуавтоматичен деветмилиметров „Берета“.

„Много мило от страна на Силвио.“

Кастило извади пистолета от несесера и натисна копчето за освобождаване на пълнителя. Той така и не помръдна. Чарли го огледа. Нямаше пълнител.

— Господине, това е деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „Берета“ модел 93.

— Да му се не види.

— Да, господине. Ще изстреля откос при натискане на спусъка.

— Този не може.

— Защо, господине?

— Няма… как им се казва? „Куршуми“ ли бяха?

— Господине, те са в пълнителя.

Показа на Кастило как става и чак тогава разбра, че Чарли се забавлява за негова сметка.

— Какво има, сержант? — попита Кастило и посегна към пълнителя.

— Щаб-сержант, господине.

Той пусна пълнителя с огромно нежелание, Кастило го взе и провери дали в цевта няма патрон, а след това върна пълнителя на мястото му.

— Сержант, бяхме дотук, което ще рече, че за последен път ме наричаш „господине“, защото истината е, че съм най-обикновен войник.

— Господине, посланикът не каза…

— Не разбра ли, че ти казах да не ме наричаш „господине“?

— Извинете, гос…

— Едва ли посланикът знае, че съм войник. Всъщност мога да ти давам заповеди, защото съм майор.

— Да, гос… — започна сержантът. — Майоре, казах го автоматично. Непрекъснато се обръщам към цивилните с „господине“.

— Опитай се да не се обръщаш така към мен, става ли?

— Да, господине. Ох, по дяволите.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса — разсмя се Кастило. — Да вървим, сержант.