Уилям Грифин
Заложникът (84)

(ДВЕ)

Кънтри клуб „Буена Виста“

Пилар, провинция Буенос Айрес, Аржентина

13:45, 29 юли 2005

 

Кастило наби спирачки пред тежката бариера в жълто и черно и след няколко опита най-сетне откри с кое копче се сваля прозорецът.

Човекът от охраната го наблюдаваше, без да каже и дума.

— Искам да се видя с господин Певснер.

— Съжалявам, господине. Тук няма човек с такова име.

— Хвани телефона веднага и кажи на господин Певснер, че приятелят му от Виена е дошъл да го види.

Охранителят отвори уста.

— Хващай телефона и му кажи, че приятелят му от Виена с дошъл — повтори Кастило. — Не те моля, действай.

Човекът го зяпна, след това нареди:

— Паркирайте, ако обичате, отсреща, господине. — Той посочи паркинг за три коли.

Едва сега Кастило забеляза втора тежка бариера, през която нямаше да успее да мине нито един натрапник, а ако някой все пак се промушеше, го очакваха ленти с шипове на алеята. Човекът от охраната изчака Кастило да паркира „Мерцедеса“ и чак тогава се върна в кабинката, а колегата му излезе навън, скръсти ръце на гърдите и зяпна втренчено колата.

Кастило слезе, махна с ръка на охранителя и му се усмихна, което доста обърка човека. Чарли извади пурета и я запали.

Пет минути по-късно „Мерцедес ML350“, същият като на Кастило, изфуча навън, направи обратен завой и спря до Чарли. Той го огледа внимателно, ала прозорците бяха толкова тъмни, че едва когато вратата се отвори, Чарли видя шофьора и го позна.

„Нямам никакво време да преценя — дори да предположа — какво, по дяволите, търси той тук.“

— Алфредо! На това му се казва приятна изненада! — възкликна Кастило. — Не очаквах да те видя тук.

— Господин Певснер нямаше представа, че ще се отбиеш, Карл — заяви направо полковник Алфредо Мунц. — Трябваше да се обадиш.

— Ще му се извиня за тази груба проява на невъзпитание.

— Знам, че ще ти се зарадва. Би ли ме последвал, ако обичаш?

— Ти откъде знаеш, че ще ми се зарадва?

— Защото, когато те видях да димиш с пуретата, му се обадих и му казах кой е приятелят от Виена, а той каза: „Страхотно. Много ми се искаше да поговоря с него.“ — обясни Мунц, нареди на охраната да вдигне бариерата и се качи в „Мерцедеса“. Докато Кастило се настани зад волана на своя джип, и двете бариери бяха вдигнати.

 

 

Александър Певснер беше в бричове за езда, ботуши и дебело вълнено червено поло. Стоеше на верандата на къщата в очакване на госта.

— Чарли, много се радвам да те видя! — възкликна той и го прегърна, както бе традицията в Аржентина.

— Как си, Алекс?

— Ако беше казал на охраната кой си, щях да ги накарам да те пуснат — обясни той. — Чух само „приятел от Виена“, а там имам доста приятели.

— Ясно — отвърна Кастило. — Да не би да си помисли, че става въпрос за Анри Душон, който като по чудо се е надигнал от мъртвите?

— Кой? Нямам представа за кого говориш, приятелю.

— Както кажеш — усмихна се Кастило.

— Влизай, ще пийнем по чаша вино… Обядвал ли си? Да ти предложа ли нещо за хапване?

— Изядох някакво подобие на сандвич с шунка и кашкавал на летището в Монтевидео, но няма да ти откажа да похапна с теб. Благодаря.

— Ана и децата са на училище. И аз бях на училище. На конно училище.

— Казва се езда, Алекс — поправи го Кастило. — Все те поправям, а ти все забравяш.

— Наистина забравям колко си умен, Чарли. Поне през повечето време.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че забравяш през повечето време? Или че съм умен само от време на време?

— Може би и двете. Както и да е, тъкмо се понаучих как се язди кон и имах намерение да си направя сандвич с печено. Искаш ли и ти, или предпочиташ…

— Сандвич с печено става, Алекс.

— С вино ли го предпочиташ, или с бира?

— С бира. И кафе.

— Да вървим в трапезарията — посочи Певснер. — Имаш ли нещо против, ако Алфредо седне с нас?

— Не, разбира се.

— Сигурно ще му бъде интересно да разбере защо си дошъл.

— Защо реши, че съм дошъл да ти кажа нещо? — попита Кастило.

Певснер не отговори. Даде им знак да седнат на стъклената маса и ги остави, за да поръча обяда.

— Харесва ли ти да работиш за Алекс, Алфредо?

— Плаща по-добре от ДРУ — отвърна Мунц. — Как е раненото момиче?

— Благодаря ти, че попита. Сравнително добре. Видях я преди няколко дни във Филаделфия.

— Ами семейство Мастърсън? Те добре ли са? На безопасно място ли са?

— Заобиколени са от двайсет и четирима войници от „Делта Форс“ и половината жандармерия на Мисисипи.

— Гледах президента ви по телевизията — призна Мунц. — Чух го, когато каза, че това безобразие не можело да бъде оставено безнаказано.

— И аз го гледах.

— Предполагам, че на теб ти е поръчано да сложиш край на безобразията.

— Откъде ти хрумна?

— От къде на къде ще му хрумне подобно нещо на Алфредо? — попита Певснер, който тъкмо влизаше в трапезарията.

— Американският президент обеща да накаже отговорните за „безобразието“, смъртта на Мастърсън и сержанта…

— Сержантът се казваше Маркъм — прекъсна го Кастило. — Сержант Роджър Маркъм.

— Попитах Карл дали е замесен.

— И какво ти отговори моят приятел Карлос?

— Попита ме откъде ми е хрумнало.

— Ясно — кимна Певснер. — Значи, ако не си тръгнал да отмъщаваш и не си тук, за да ми съобщиш нещо, на какво дължа честта?

— Дойдох да взема назаем хеликоптера ти за няколко дни — каза направо Кастило.

Певснер рязко вдигна глава и го погледна.

След малко заяви:

— Значи е жив и се намира някъде наоколо.

— Кой? — попита Чарли.

— Мъжът, за когото си разпитвал Хауърд Кенеди.

— А Хауърд намерил ли го е?

— Знаеш много добре, че не го е намерил, Карлос.

— В Париж се говори, а и другаде, че е или в Сена, или в Дунав. Хауърд не ти ли каза? Как се казваше?

— Жан-Пол Лоримър и ти много добре знаеш — сопна се Певснер.

— Нали ми каза, че никога не си чувал за него? — засече го Кастило.

— Понякога е по-добре да не знаеш имената на хората — отвърна Певснер. — Познавам доста хора. Понякога не помня имената им. Просто знам с какво се занимават.

— Интересно — отвърна Кастило. — Да приема ли това за „Да, с удоволствие ще ти дам да използваш хеликоптера ми“?

— Нека ти предложа нещо — опита се да се измъкне Алекс. — Да предположим, че някой идва при теб в Тексас и ти казва: „Дай ми назаем един кон. Трябва да свърша една работа.“ Ти отвръщаш: „Само че навън вали и ако ти дам коня си, ще се намокриш целия, ще хванеш пневмония и ще умреш. Дай аз да свърша работата вместо теб.“ Няма ли така да е по-разумно?

— Не и ако имаш намерение да свършиш работата, като заведеш даден човек в козметичния салон, за да му изрисуват индийска точка между веждите. В Париж казах на Хауърд да ти предаде, че искам копелето гадно жив.

— Защо ти е?

— Искам да го чуя как ще ми попее. Също като славейче. Искам да ми каже не само кой е убил Мастърсън и Маркъм, ами всичко, което знае за хората, които са били замесени в разни сделки… знаеш за какви сделки говоря, Алекс. Имам предвид поредица от сделки, свързани с храна, лекарства и петрол.

Певснер го наблюдаваше със студен поглед.

— Кажи ми, питам просто от любопитство, как ще го накараш да пропее? — попита Певснер.

— Питаш дали няма да се пробвам да му извадя зъбите с клещи ли?

— Или да прибегнеш до старото китайско мъчение с капките вода.

— Първо ще се опитам да въздействам на честността му и на справедливостта. Ако не се получи, тогава ще му обясня, че го разбирам напълно. Тъй като знам, че някои хора се притесняват, задето не е в Париж, ще го върна там. Проблем с пътуването няма да има, защото ще го бодна с бупивакаин и когато се събуди, ще се озове на „Плас дьо ла Конкорд“. Ще бъде вързан с вериги чисто гол в доста предизвикателна поза за една от статуите около обелиска от Луксор, с червило, с обеци и роза, бодната в задника.

— Чарли! — разсмя се Певснер. — Каква образна картина! За съжаление, не мога да ти позволя да го направиш.

— Не съм дошъл, за да искам разрешение от теб, Алекс. Искам само да взема хеликоптера ти назаем за ден, максимум два.

— Ти май не слушаш какво ти говоря, Чарли. Не мога да позволя подобно нещо. Ще изгубя прекалено много, ако славейчето вземе че пропее.

— Ти също не ме слушаш, Алекс. Май наистина забравяш онова, което ти казвам.

— Не искам да ставам неприятен, Чарли. Много те харесвам и ти го знаеш. Ще ми бъде мъчно, ако…

— Чакай да ти кажа как стоят нещата, Алекс.

— Добре, приятелю, кажи ми как стоят нещата.

— В момента никой не те търси и никой не те следи, защото отидох при президента и го накарах да прекрати всички подобни мисии. Доколкото ми е известно, а съм сигурен, че не греша, единствената връзка, която имаш с „Петрол срещу храни“, е да превозваш стоки със самолетите си. Не си купувал аспирин по за десет долара кутийката, за да го продаваш в Ирак на цена от десет хиляди, а след това да предаваш половината от печалбата на Саддам. Нищо подобно. Дотук съм прав, нали?

Певснер кимна едва забележимо.

— Аз съм бизнесмен, Чарли. Ако хората искат да пренеса даден товар, няма проблем.

— Разбирам. Само че имаме уговорка. Ти няма да нарушаваш американските закони, а ние няма да те търсим. Проблемът е, че ти се каниш да нарушиш американски закон.

— И кой е този закон?

— Възпрепятстваш официално разследване.

Певснер се усмихна.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че ще ме обвинят в подобно нещо? Стига, Чарли!

— Никой няма да те обвинява в нищо. Само че вече няма да има уговорка, а президентът спокойно ще помогне на Интерпол в недотам успешните им опити да те пипнат.

— Колкото и да ми е мъчно да го кажа, ти помислял ли си какво може да ти се случи, преди да кажеш на някого за това малко недоразумение.

— Намекваш, че някой може да ми пререже гърлото ли? Или да ми лепне някоя бенка?

— Подобни неща се случват, Чарли, и то все на хора, които ме заплашват или по някакъв начин застрашават сигурността на семейството ми.

— Ти да не би да си въобразяваш, че съм се появил просто така? Ако не се върна до час — а пътуването отнема десет минути — или не звънна по телефона и кажа каквото трябва, посланик Силвио незабавно ще поиска среща с външния министър. Ще му съобщи, че току-що е научил, че Александър Певснер, когото Интерпол толкова упорито се опитва да открие, се намира в кънтри клуб „Буена Виста“.

— А ти защо си решил, че той не знае? — сопна се Певснер.

— Никак няма да се изненадам, ако знае. Само че ще бъде съвсем друго, ако го уведоми лично американският посланик, нали? А аржентинците имат гадния навик да разрешават политическите проблеми, като подхвърлят някой на вълците. Не е ли така, Алфредо?

Певснер го гледаше побеснял.

— Помисли си, Алекс — продължи Кастило. — Помисли си много добре.

— Дяволите да те вземат, Чарли — отвърна Певснер по-скоро тъжно, отколкото гневно.

— Майната ти и на теб, Алекс. Казвам го с най-приятелски чувства.

— Какво имаш намерение да правиш с хеликоптера?

— Не ти трябва да знаеш.

— Поне намекни.

— Добре, ако знаех, първо, къде се намира човек, когото много ми се иска да науча да пее — в някоя страна в чужбина и, второ, знаех, че и други се опитват да го намерят, за да са сигурни, че няма да пропее, щях да се опитам да го върна в САЩ колкото е възможно по-бързо и по-тихо. Хеликоптерът щеше да ми свърши работа, ако се канех да направя подобно нещо.

— Нали разбираш, че току-що ми каза, че Лоримър не живее в Буенос Айрес. Нито пък в друг голям град. Хеликоптерът ти трябва, за да го вземеш някъде от провинцията и да го откараш до някое летище. Говорим за достатъчно голямо летище, където може да кацне самолет, с който да го изкараш от страната. Да не би да си дошъл чак дотук с онзи невзрачен „Лиър“, който в момента е паркиран на летището?

— Много ми се иска да си поиграя на въпроси и отговори с теб, Алекс, но трябва да побързам. Ще ми дадеш ли хеликоптера или не?

— Дяволите да те вземат, Чарли.

— Това вече го чух. Радвам се, че се видяхме, Алекс. — Кастило се изправи. — Май няма да стигна до сандвича с печено и бирата. Въпреки това ти благодаря.

— Седни, Чарли — нареди Певснер. — Ще ти дам хеликоптера.

— Благодаря.

— Какво да кажа на пилота? Това обмислил ли си го?

— Кажи на пилота си да го откара на „Хорхе Нюбъри“ в пет днес следобед. Кажи му да го паркира до „Джет Еър“. Да напълни резервоарите, да остави ключовете под изтривалката в краката на пилота и да се чувства свободен през следващите три дни.

— А кой ще пилотира?

— Аз. А когато приключа, ще го върна на „Хорхе Нюбъри“, ще ти се обадя и пилотът ти може да го прибере.

Певснер кимна. Погледна Мунц и след малко добави:

— Вземи и Алфредо. Ще ти бъде от полза.

— В никакъв случай. Въпреки това ти благодаря за загрижеността.

— Алфредо не се занимава с поставянето на бенки, ако това ти се върти в главата.

— Затова пък може да се върне и да ти каже къде сме били, нали?

— Ако вече сте извели Лоримър от страната, какво значение има? Мисля си, че когато се разчуе, че си пипнал Лоримър преди останалите, които го търсят, аз ще се окажа в доста неловко положение, че въпросният човек е бил отвлечен с моя хеликоптер.

— Да го отвличам ли каза? Как може да си го помислиш? Мисля си, съвсем хипотетично, разбира се, да върна нещастната заблудена душа при любещото му семейство.

— Разбира се. Та ако нещо се случи, докато провеждаш тази твоя хуманитарна мисия — ако властите вземат да задават въпроси, на които ти не си готов да отговаряш — Алфредо ще се справи с тях много по-лесно.

„По дяволите, прав е.

Въпросът е дали Мунц все още има връзки с властите, или просто изчаква удобен случай да гръмне Лоримър.“ Кастило погледна Мунц.

— Карл, сигурно се чудиш дали съм наемен убиец — обади се Мунц.

— Мина ми през ума.

Мунц задържа погледа му.

— И аз на твое място щях да се чудя. Отговорът е не, не съм. Замисли се. Тези хора обърнаха наопаки и моя живот. Налага ми се да търпя — и на мен, и на семейството ми — срама, че съм освободен от длъжност поради некомпетентност. Искам да разбера кой е виновен.

„За да им видиш сметката ли, Алфредо?“

— Казах, че ми е минало през ума. Мина ми през ума и аз отхвърлих подобна възможност — обясни Кастило.

„Това истината ли е? Да не би вече да се питам кого да натоваря със задачата да го застреля, ако само помисли да очисти Лоримър?

Май бях напълно искрен.

Само че това не означава, че няма сериозно да обмисля на кого да поставя задачата да го гръмне, ако се окаже, че греша. Или може би ще се наложи да свърша сам тази работа.“

— Благодаря ти — отвърна Мунц.

— Защо не кажеш на пилота си да откара Алфредо до „Хорхе Нюбъри“? — подхвърли Кастило. — Така ще избегнем въпросите на любопитните и няма да се наложи да се дават обяснения къде отива.

Певснер се замисли и кимна.

Прислужницата се върна с поднос, отрупан със сандвичи с печено, купа с ледени кубчета и бирени бутилки.

— Обядът е готов — въздъхна Певснер. Обърна се към Чарли. — Ти не трябваше ли да се обадиш на някого, Чарли, за да съобщиш, че си с приятели?

— Излъгах те, Алекс.

Певснер го погледна и поклати глава.

— Копеле такова. Казвам го с най-добри приятелски чувства.