Уилям Грифин
Заложникът (54)

(ЕДНО)

Катедрала „Метрополитана“

„Плаца де Майо“

Буенос Айрес, Аржентина

09:40, 25 юли 2005

 

Когато конвоят от три коли, придружаващ Кастило и ефрейтор Лестър Брадли — най-отпред автомобил на ДРУ, беемвето на посолството, следвано от още една кола на ДРУ — приближи задната част на катедралата, Кастило видя, че наоколо има кордон от Националната жандармерия в кафявите им униформи, всички до един въоръжени с автомати.

Когато двамата с Брадли слязоха от беемвето и тръгнаха към страничния вход, ги спряха и едва след като майор Керина арогантно размаха документите си, майорът от жандармерията ги пусна да минат.

В коридора пред вратата бяха застанали униформени ченгета от федералната полиция и мъже в цивилно облекло, за които Кастило реши, че са агенти на ДРУ. Те охраняваха вратата към мястото, където седяха семейство Мастърсън.

Следван неотлъчно от Брадли, той влезе. Погледът му попадна на ковчега на Мастърсън, покрит с американското знаме. В двата края се бяха изправили войници, по един аржентинец и един американец, подпрели пушки на пода.

Отпред бяха насядали хора, очевидно видни аржентинци. На първия ред бяха оставени четири свободни места, което означаваше, че президентът, външният министър и съпругите им — или други двама от правителството — все още не са пристигнали.

Полковник Алехандро Джелини от ДРУ бе застанал от едната страна на нишата, заедно с едър мустакат мъж, за когото Кастило предположи, че също е от ДРУ. Джелини срещна погледа на Кастило, ала нито кимна, нито показа, че го познава.

Чарли отново погледна неподвижно застаналите в двата края на ковчега войници. Аржентинците бяха в парадни униформи, които изглеждаха така, сякаш бяха останали от първата половина на деветнайсети век. Бяха с черни копринени шапки и въоръжени с „Маузер“, хромирания модел 98. Американците също бяха в парадни униформи с бели кобури. Стискаха хромирани пушки М–14 с хромирани щикове. Американската армия бе спряла да използва М–14 по време на войната във Виетнам. Затова пък М–16, с които ги бяха сменили, нямаха старото гвардейско очарование.

Кастило си помисли с неприязън, че каквато и да е била службата им, преди да ги разпределят в Трета пехота — ако можеше да съди по отличията, блеснали по туниките им, бяха станали свидетели на изстрели, изстреляни в моменти на гняв, — в момента не бяха нищо повече от актьори.

Обърна се и за пръв път видя старши лейтенант в колосана гвардейска униформа, застанал стегнато, почти като на парад, в един ъгъл на нишата.

„Тази барета прилича на изпомачканите барети на испанската гвардия. Какво я е направил? Да не би да я е киснал във восък?

Нито е зелена, нито е с цвета на кожата като на рейнджърите. Всеки, който мине основното обучение, носи каквото има подръка, и то заради онази тъпа идея на Генералния щаб, че щом сложиш барета на главата на войника, той веднага се превръща във воин.“

Лейтенантът погледна Кастило, ала нито кимна, нито му се усмихна.

„Всички медали, дето блестят на гърдите му, показват, че е бил някъде си. Да не забравя значката на експерт на пехотата, която показва, че никога не е участвал в битка. Ами — защо ли не съм изненадан? — има си човекът и пръстен, за да не сбърка никой, че е възпитаник на Военната академия на Съединените щати «Уест Пойнт».

И нещо още по-важно — той отговаря за охраната, — защо, по дяволите, още не ме е попитал кой съм? Или ако вече знае, защо не поздрави с едно «Добро утро, господине»?“

Кастило се приближи до него.

— Добро утро, лейтенант.

— Добро утро, господине.

— С колко муниции разполагат хората ви?

Въпросът изненада лейтенанта.

— Всъщност с никакви, господине.

— Защо?

— Ние участваме само в церемонии.

— Нали сте наясно, че човекът в ковчега е бил убит?

— Да, господине.

— И че снощи лошите — по всяка вероятност същите — убиха щаб-сержант от морската пехота и раниха тежко агент на Тайните служби?

— Да, господине.

— При тези обстоятелства, лейтенант, не смятате ли за необходимо да раздадете муниции на хората си, за да могат при нужда да се защитят?

Лейтенантът не отговори.

— И да могат да допринесат за защитата на госпожа Мастърсън и децата й, ако се случи нещо непредвидено?

Лейтенантът се изчерви, но не отговори.

— И нека да отговоря на неизречения ти въпрос, лейтенант — „Кой, по дяволите, е този цивилен, който си позволява да поставя под въпрос професионализма ми?“ — аз съм майор К. Г. Кастило от Американската армия, натоварен с безопасността на операцията.

— Разрешете да говоря, господине.

— Разрешавам.

— Господине, получих нарежданията си от аташето по отбраната.

— Е, и?

— Господине, само предполагам, че ако той искаше да заредим с бойни патрони, щеше да ни раздаде бойни патрони.

— Лейтенант, бил съм бой-скаут. Затова, още преди тактическият ми офицер в онази школа на река Хъдсън да ни каже, че завършваме успешно, ни уведоми, че втората божа заповед за всеки офицер — след „Грижи се за хората си“ — е да бъде подготвен за неочакваното. Тъй като ти очевидно си спал, когато са ви казвали същото това нещо, запиши си, за да не забравяш.

— Слушам, господине.

Кастило чу вратата на нишата да се отваря и се обърна.

Влязоха посланик Силвио и Алекс Дарби.

„Господи! — помисли си неочаквано той. — Това пък откъде дойде? Защо му се нахвърлих на нещастника?

Не че той не го заслужаваше.

Само че ти си ядосан на целия свят и не беше нужно да си го изкарваш на първия, който ти попадна. Не беше никак умно.“

— Добро утро, господине — поздрави Чарли. — Здравей, Алекс.

— Семейство Мастърсън ще са тук след три минути — обясни посланикът. — Току-що ни позвъни господин Сантини.

— Добре, господине.

— Иска ми се — продължи Силвио, — ако ти нямаш нищо против, да останеш, когато семейство Мастърсън тръгнат за „Езейза“, и след това да придружиш ковчега.

— Както кажете, господине, нямам нищо против.

— Тони пита дали ще бъдеш със семейство Мастърсън — обади се Дарби.

— Тони е по-опитен от мен — отвърна Кастило. — Не искам да му се пречкам.

— Тогава аз ще бъда със семейството — реши Дарби. — Двамата с жена ми.

— Добре. Аз ще остана с посланика.

— Добре — съгласи се посланикът. — Да вървим да си намерим местата, Алекс.

Щом тръгнаха, Кастило прецени, че е най-добре да бъде отвън, когато семейство Мастърсън пристигнат, и бързо излезе от нишата. Ефрейтор Лестър Брадли го последва.

Двамата застанаха сами на тясната улица пред църквата.

„Къде, по дяволите, са жандармеристите?“

В следващия миг ги видя. Бяха в двата края на улицата. Някои стояха край блокадите, където уличката влизаше на „Плаца де Майо“. В другия край един жандарм ръкомахаше като регулировчик, а след малко пежо седан влезе на заден ход в улицата. Последва го беемве на посолството, след това GMC „Юкон XL“.

— Предполагам, влизат на заден, за да могат да излязат по-бързо — реши Лестър.

— И аз така си помислих, ефрейтор Брадли.

— Позволете да говоря, господине.

— Слушам те.

— Направихте на кайма лейтенанта, нали, господине? — възхити се Брадли.

— Предполага се, че не си го чул, ефрейтор.

— Какво да съм чул, господине?

Кастило му се усмихна и поклати глава.

Брадли посочи улицата.

Тони Сантини и други двама американци, които Чарли познаваше по физиономии, но не помнеше имената им, крачеха бързо към тях.

— Как е Шнайдер — започна Сантини.

— Будна е, но я боли. Остана много разочарована, че не е уцелила някой от онези мръсници. Бритън и агент от Агенцията за борба с наркотиците, Рикардо Солес, останаха при нея.

— Провери ли вътре? — попита Сантини и кимна към катедралата.

Два „Юкона“ на посолството даваха на заден по улицата към мястото, където бяха застанали Чарли и Тони. От единия слязоха шестима американци, трима въоръжени с пушки М–16, двама с „Узи“ и един с „Мадсън“. Сантини повика мъжа с „Узито“ и погледна Кастило.

— Вътре провери ли? — повтори той.

Кастило кимна.

— Аржентинският ВИП е тук, но нито президентът, нито външният министър са дошли.

— Сигурно ще са последни — отвърна Сантини.

— Посланикът, Дарби и съпругите са вътре — продължи Кастило. — Дарби и съпругата му искат да пътуват с теб до „Езейза“, за да придружат ковчега.

— Ами ти?

— Мисля, че и аз.

Сантини кимна.

— По сценарий конвоят на семейство Мастърсън тръгва. Пътуваме към „Езейза“ по „Авенида 9 Хулио“ и магистралата. Щом улицата се разчисти, автомобилът на посланика, „Юконите“ на посолството — три броя, един за ковчега, два като почетна стража — и един автобус аржентински войници ще влязат в улицата заедно с автомобилите на ДРУ, които ще ни следват по пътя. Щом месата свърши, почетната гвардия качва ковчега в „Юконите“ и конвоят потегля по същия път към „Езейза“. Съгласен ли си?

— Разбира се.

— Къде ти е колата?

— Зад ъгъла — посочи Кастило. — С още два автомобила на ДРУ.

— Бих ти предложил да тръгнеш с посланика, но на хората от ДРУ никак няма да им хареса, ако не участват в парада. Но както ти решиш.

— Аз бих казал майната им, но те като нищо може да настояват и да създадат проблеми.

— Така е. Значи твоят автомобил и техните се нареждат след нашите. — Сантини посочи задната част на катедралата. — Когато ДРУ и първата кола на посолството излезе от улицата, автомобилът на посланика се нарежда в колоната, след него минава „Юконът“ с ковчега, идваш ти и придружителите ти от ДРУ, след това останалите. Става ли?

— Тони, ти знаеш какво правиш. Ще се съобразим с всичко, което решиш.

Сантини кимна, след това се обърна към мъжа с „Узито“.

— Нали чу?

— Да, господине.

— Уреди нещата.

— Добре, господине.

Сантини надигна глас, за да го чуят всички, които бяха по-далече.

— Ще проверя какво става вътре. Ако преценя, че всичко е наред, въвеждаме семейство Мастърсън.

— Искаш ли да вляза с теб? — попита Кастило.

— Както искаш, Чарли.

— Ще следвам семейство Мастърсън — реши той.

Сантини кимна и влезе в катедралата. Деветдесет секунди по-късно излезе.

— Хайде, да влизат! — нареди той, приближи се бързо към най-близкия „Юкон“ и отвори задната врата.

Много слабо момиче на около тринайсет слезе първо. Сантини й се усмихна, след това я насочи към вратата на катедралата. Последва я десетинагодишно момче, а накрая слезе госпожа Мастърсън. Погледна Кастило и се обърна към автомобила.

— Просто прескочи седалката, Джим — нареди тя и шестгодишно момче се появи на отворената врата.

Госпожа Мастърсън го прегърна през раменете и го поведе към катедралата.

Докато минаваше покрай Кастило, каза:

— Не мога да изразя с думи колко много съжалявам за Бети и пехотинеца.

Кастило не й отговори.

„Единствената разлика между децата на семейство Мастърсън и децата на Певснер е цветът на кожата им. Същият пол, същата възраст, същите интелигентни очи.

Не, грешка. Има една много съществена разлика. Някакъв гад застреля таткото на децата от семейство Мастърсън.“

Кастило последва госпожа Мастърсън и шестгодишното момче в катедралата.

Президентът на Република Аржентина — Кастило веднага го позна — вече бе седнал на първия ред до друг мъж, вероятно външния министър, и две жени, които сигурно бяха съпругите им. Полковник Джелини се бе изправил зад президента.

Органът, от който досега се носеше тиха музика, изведнъж проехтя и хората започнаха да стават.

След трийсет секунди изнесоха кръст, следван от дълга процесия духовници, които се подредиха около покрития със знаме ковчег на Дж. Уинслоу Мастърсън.