Уилям Грифин
Заложникът (39)

(ТРИ)

Немска болница

„Авенида Пуейредон“

Буенос Айрес, Аржентина

09:30, 24 юли 2005

 

Беемвето на посолството бе претъпкано. Полковник Торине се качи отпред, защото краката му бяха прекалено дълги. Специален агент Шнайдер седна по средата отзад, притисната между Кастило и Бритън.

Дясното бедро на специален агент Шнайдер се отриваше в бедрото на Кастило, но той усещаше по-осезаемо нещо твърдо и остро да притиска долната част на ребрата му. Издържа на неудобството и прецени, че ако каже: „Шнайдер, «Глокът» ти ме притиска в ребрата“, не само ще накара останалите да избухнат в смях, но ще накара Бети да се отдръпне и така нямаше да усеща бедрото й.

Колата на ДРУ — пежо с двама яки агенти — пое по различен път, след като потеглиха от „Фор Сийзънс“, и зави по „Авенида Пуейредон“ две пресечки преди Немската болница. Докато я следваха, Кастило забеляза, че и улицата, и тротоарът около болницата са задръстени от ванове на различни телевизионни канали със сателитни чинии на покривите, заобиколени от журналисти с микрофони и оператори с камери.

Колата на ДРУ ги отведе в подземния паркинг на болницата, минаха през врата, която се отвори, щом наближиха, и се затвори в момента, в който влязоха.

Войници от националната жандармерия, които охраняваха асансьора, ги пропуснаха с очевидно нежелание, едва след като агентите на ДРУ гарантираха за тях.

Коридорът пред стаята на госпожа Мастърсън бе пълен с униформени и цивилни охранители — и аржентинци, и американци, — а покрай стените бяха оставени цветни венци и пана. Два от тях — по един от двете страни на вратата — бяха огромни.

— Господин Сантини вътре ли е? — обърна се Кастило към един от американците. Не знаеше името му, но го помнеше от брейнсторминга.

— Да, господине.

— Бихте ли му казали, че съм тук, ако обичате?

Мъжът влезе в стаята и Кастило се приведе към огромния венец, за да прочете картичката.

„Интересно, проверил ли е някой дали тези цветя няма да гръмнат?

Разбира се, че са проверили. Мунц не би допуснал да се озоват в сградата, още по-малко на етажа, без някой да ги провери.“

Картичката беше впечатляваща. На нея се виждаше златният герб на Република Аржентина, а отдолу бе написано името на президента.

Картичката бе надписана на ръка.

Най-искрени съболезнования за загубата ви. Моля се за бързото ви възстановяване.

Тъкмо когато Сантини излезе, Чарли оглеждаше картичката на втория венец. На нея бе златният печат на външния министър, който също изказваше съболезнования и обещаваше, че ще се моли.

„Има ли някакво послание във факта, че са оставени пред вратата, вместо вътре?“

— Добро утро — поздрави Сантини и чак тогава забеляза полковник Торине, Джак Бритън и Бети Шнайдер.

— Това е полковник Торине, който докара „С–17“ — представи го Кастило. — А това са специален агент Бритън и специален агент Шнайдер.

Сантини се усмихна на Бети Шнайдер.

— Наистина ли сте забили четиринайсет куршума в лицето на лошия? — попита той.

— Тринайсет — отвърна Бети. — Един беше влязъл в ухото.

— Джоуел Исаксън ви е голям почитател — призна Сантини. — Сам ми го каза. Когато тази работа приключи, ще ви поискаме за охраната на президента.

„Когато тази работа приключи, Тони, специален агент Шнайдер ще се откаже от целия този цирк и ще живее с мен в къща с рози отпред.

Може и в някоя ферма в Мидланд.

Интересно, яздила ли е някога?“

Сантини стисна ръцете на Бритън и Торине, след това огледа коридора и ги подкани.

— Елате. Дадоха ми стая. Посланикът те чака.

Кастило се запита дали стаята е проверена и изви вежда към Сантини. След като изрече само с устни „Проверена?“, Сантини мигна бавно един-единствен път и кимна едва забележимо.

 

 

— Вие сигурно сте госпожица Шнайдер — подаде ръка усмихнатият посланик Силвио.

— Да, господине.

— Много се радвам, че сте тук. На госпожа Мастърсън сигурно ще й стане приятно да види женско лице сред морето от мъже.

— Да се надяваме, господине — отвърна Бети.

— Най-добре всички да чуете следното — започна Силвио. — Разкъсвам се между задълженията и отговорностите на дипломат и личните си чувства. Аржентинците упорито настояват да положат ковчега на господин Мастърсън в катедрала „Метрополитана“ и да му присъдят медал — Великият кръст на Освободителя. Официално съм искрено поласкан. Лично — не, защото познавах Джак достатъчно добре и знаех, че ще избухне: „Медал ли? Защо? Задето съм се оставил да ме застрелят ли?“ Иска ми се да не им беше хрумвала подобна идея. Освен това нямам желание да излагам госпожа Мастърсън и децата на опасност.

— Полковник Мунц ме увери, господине — обади се Сантини, — че охраната на катедралата ще бъде като за президента, ако не и по-добра. Освен това го попитах кога за последен път някой се е опитвал да застреля президента, и тогава осъзнах, че след като икономиката на страната е толкова изпаднала, сигурно заплахата е голяма. Накратко казано, господине, не намерих слабо място в плановете на Мунц. Освен това аз ще бъда с нея, ще ни придружава и специален агент Шнайдер и още куп други хора.

— А правителството ще бъде — това е напълно разбираемо — силно притеснено, ако им кажа направо: „Благодаря ви много, но няма да стане“ — заяви Силвио и погледна Кастило. — Чарли?

— Господине, не трябва ли тя да реши? — попита Кастило. — Ако не иска да отиде в катедралата, можем да кажем самата истина, че е съсипана от скръб. Аржентинците ще го разберат.

— Искаш да кажеш, да ги оставим да положат ковчега, а госпожа Мастърсън да не присъства на посмъртното награждаване?

— Да, господине.

— Идеята не е за изпускане.

— Господине, иска ми се да изведа семейство Мастърсън от страната час по-скоро. Кога ще има възможност тя да тръгне?

— Когато поиска — отвърна Сантини. — Тази сутрин й направиха ново изследване. Чиста е.

— Аржентинците кога искат да започнат целия цирк? — попита Кастило.

— Искат още днес следобед да преместят тялото в катедралата — обясни Силвио. — След това от шест до десет довечера ще бъде отворено за поклонение и от осем до десет утре сутринта. Ще поставят гвардейци и аз помолих пехотинците да са готови също да застанат на пост. Церемонията е предвидена за десет, ще започне с меса, отслужена от папския нунций. Добре че Джак е бил католик.

— А не баптист от Юга — отбеляза Сантини. — Не исках да бъда груб.

— Ако Джак беше баптист, евреин или мормон — отвърна посланикът, — тогава сигурно щеше да има проблем.

— Как е охраната на къщата й? — попита Кастило.

— Минах призори — обясни Сантини. — Според мен всичко бе наред.

— Ако тя тръгне от болницата след, да кажем, час, колко време ще бъде необходимо, за да й се осигури надеждна охрана до дома й.

— Мунц каза, че му трябвали трийсет минути. Хората му са в готовност.

— Охраната надеждна ли е? — попита посланик Силвио.

— Напълно, господине — сподели Сантини. — Ще тръгнат на три лъча. Във всеки водещият автомобил ще бъде осигурен от Националната жандармерия, последван от кола на федералната полиция, последван от две бронирани коли на посолството с черни стъкла, последвани от друг автомобил на федералната полиция, линейка и накрая кола на жандармерията. Ще пътуват до дома й в „Сан Исидро“ по три различни маршрута. В колите на посолството ще има охрана. Госпожа Мастърсън ще бъде в една от тях.

— В коя? — попита Кастило.

— Ще реша, преди да тръгнем от болницата — обясни Сантини.

Кастило тъкмо си бе помислил: „Трите лъча са хитра маневра; добре че Сантини знае как стават тези работи“, когато посланикът попита:

— Добре ли ти се струва, Чарли?

В същия момент той осъзна нещо. „Мили боже, Сантини може и да е върхът, но отговорността си остава моя.“

— Според мен всичко е наред, господине — кимна Кастило.

— Да вървим да разберем какво мисли госпожа Мастърсън по въпроса — предложи посланик Силвио. — Както Чарли каза, тя решава.

„Не — помисли си Кастило — Не решава тя. Аз решавам. Не само че отговарям за безопасността й, ами имам властта да наредя: «Не си въобразявайте, че ще я изложим отново на риск. Пет пари не давам дали аржентинците ще недоволстват или не.»“

 

 

Ролетките в стаята на госпожа Мастърсън бяха спуснати. Флуоресцентната светлина блестеше ослепително.

Тя бе седнала на един фотьойл, облечена в халат. Пепелникът на малката масичка до нея бе пълен с угарки. Повечето бяха дълги, сякаш бе дръпнала няколко пъти и бе угасила цигарата.

— Добро утро, Бетси — поздрави посланик Силвио, взе пълния пепелник и го подаде на човек от охраната, без да нарежда да се донесе нов. — Как си?

— Как мислите, че съм, господин посланик? — попита саркастично тя.

— Нали ми казваше Хуан, Бетси — продължи Силвио. — Помниш ли господин Кастило? Запознахте се вчера.

— Добро утро — поздрави Кастило.

Тя кимна едва забележимо с глава и направи опит да се усмихне.

„Вчера имаше болнав вид. Днес е изпълнена с горчивина. И е много предпазлива. Сигурно предпочита да не бях идвал. Какво, по дяволите, крие?“

— Госпожо Мастърсън — започна Кастило, — това е специален агент Шнайдер от Тайните служби. Ако не възразявате, тя ще остане с вас и децата.

— Здравейте. — Госпожа Мастърсън вдигна глава с искрена усмивка. Подаде ръка.

— Много съжалявам за съпруга ви, госпожо Мастърсън — каза агент Шнайдер.

— Благодаря ви. Ще се обидите ли, ако… Как да ви наричам?

— Бети, госпожо.

— Ще се обидиш ли, Бети, ако ти кажа, че не приличаш на агент от Тайните служби?

— Ни най-малко.

Бетси Мастърсън се обърна към Силвио.

— Чух един от лекарите да казва на сестрата — сигурно са решили, че не говоря испански — нещо за церемония в катедрала „Метрополитана“. Каква е тази церемония?

— Тъкмо затова съм тук, Бетси — отвърна Силвио. — Аржентинското правителство иска да положи ковчега на Джак в катедралата — да го почетат с гвардейци, както му е редът — да оставят хората да отидат на поклонение тази вечер и утре сутринта, след това папският нунций да отслужи меса и да наградят Джак с Великия кръст на Освободителя. Или президентът, или външният министър — по всяка вероятност президентът — да връчи кръста. Това е голяма чест.

— Джак не харесваше нито единия, нито другия — отвърна тя, ала след това бързо добави: — Не биваше да го казвам.

— Можеш да кажеш каквото поискаш — успокои я Силвио.

— Трябва ли да участвам в цялата тази работа?

— Достатъчно е само да присъстваш, но ти сама ще решиш, Бетси. Двамата с господин Кастило сме единодушни, че ти трябва да вземеш решението. Целият дипломатически корпус ще бъде там.

— Или, както Джак казваше, режисирано представление, така ли? — попита тя, макар да бе убедена в думите си.

— Джак имаше много приятели в дипломатическия корпус — напомни й Силвио.

— Когато ставаше въпрос за интересите на Щатите, Джак бе в състояние да убеди и дявола, че му е пръв приятел.

— Така е — съгласи се с усмивка Силвио.

— Джак би искал да участвам в нещо подобно, така че съм съгласна.

— Още веднъж ще повторя, Бетси, ти решаваш.

— Не бих казала — отвърна тя. — Баща ми няма да ме разбере, ако откажа. За него задълженията винаги са били на първо място. Открай време казваше — според мен не се шегуваше, — че дипломатът трябва да бъде като свещеник йезуит, който се отказва от личния си живот и удобства заради нещо значително по-важно. Всички знаем, че Джак напълно се съобразяваше с това. Което ми напомня за семейството ми. Някой уведоми ли ги какво се е случило?

— Разговарях с посланик Лоримър малко след като се видяхме вчера — обясни Силвио. — Не дадох подробности за похищението ви, просто… съобщих му какво се е случило с Джак.

— Какво точно му каза?

— Че Джак е бил убит от неизвестни лица — отвърна посланикът. — Знам, че има проблеми със сърцето…

— Много добре си постъпил. Благодаря ти.

— Той искаше да ти се обади, но му казах… това бе дипломатическа заблуда; и досега съм убеден, че си струваше, — че си на успокоителни и е най-добре да изчака да се почувстваш по-добре и да му се обадиш сама.

— Точно така, Хуан, постъпил си правилно. Още веднъж ти благодаря. Сега вече съм добре. Кога ще ме изпишат?

— Час след като решите, госпожо Мастърсън — отвърна Кастило. — Ще ни отнеме час да уредим автомобил.

Тя го погледна без капка благодарност.

„Струва ми се, че не съм направил нищо, за да я подразня — освен че съм натрапник в дипломатическата общност — което означава, че се страхува от мен.

Какво, по дяволите, става тук?

И защо все става така, че брат й — Жан-Пол Лоримър — посланик в ООН, не бе споменат нито веднъж? Тя нито помоли някой да го уведоми, нито й мина през ума, че и той е част от семейството.“

— Вече реших — отвърна сопнато тя. — Искам да се махна и да отида при децата си.

— Добре, госпожо Лоримър, ще кажа на господин Сантини да уреди необходимото.

— Добре.

— Госпожо Мастърсън — продължи Кастило, — полковник Торине, пилотът на „С–17 — Глоубмастър III“, изпратен от президента — чака отвън. Той ще ви уведоми какви са плановете за отпътуването с децата в Щатите. А вие ще можете да му кажете какво желаете.

Тя го погледна и кимна, след това се обърна към Бети Шнайдер.

— Децата ми ще бъдат ли в безопасност по време на церемонията в катедралата?

— Шефът на ДРУ, госпожо Мастърсън… — започна Кастило.

— Ако нямате нищо против, господин Кастило, попитах нея.

— Извинете.

Бети погледна Чарли, той кимна и тя чак тогава се обърна към госпожа Мастърсън.

— Господин Сантини и господин Кастило могат по-добре от мен да отговорят на този въпрос, госпожо Мастърсън.

— Въпреки това искам да чуя вашето мнение.

Бети кимна и след кратко колебание обясни:

— Тайните служби се справят изключително добре с охраната на отделни лица, госпожо Мастърсън, но това не означава, че са съвършени. Президентът Рейгън бе прострелян. Една луда простреля два пъти президента Форд.

— Нека се изразя по следния начин. Ако това бяха вашите деца, щяхте ли да ги заведете в катедралата?

— За мое щастие, не ми се налага да правя подобен избор. Не бих и помислила да ви давам съвет как да постъпите.

— Благодаря ти. Благодаря за откровеността — отвърна госпожа Мастърсън и погледна Кастило. — С децата ще присъстваме на церемонията в катедралата. Искам да си спомнят този ден и как е бил почетен баща им. А Джак — и баща ми — ще разберат, че го правя по задължение.

Кастило кимна.

„Нито дума за брата.“

— Бихте ли повикали полковника, господин Кастило — нареди госпожа Мастърсън. — Искам да споделя плановете с децата си.

Кастило кимна и излезе от стаята.

Полковник Алфредо Мунц бе застанал в коридора заедно с полковник Торине, Джак Бритън и Тони Сантини.

— Реши да присъства на церемонията заедно с децата — обяви Кастило. — И иска да се прибере.

— Трябват ми трийсет минути — заяви Сантини.

— Казах й един час — успокои го Кастило. — Което означава, че имаме време да огледаме къщата, преди да се прибере.

— Всичко е наред, Чарли — отвърна спокойно Сантини.

— Иска ми се да огледам лично — обърна се към него Мунц. — Промених някои неща.

„Така поне няма да вляза в черния списък на Сантини, който сигурно се пита за какъв се мисля, та си позволявам да проверявам качеството на работата му.“

— Тони, по този начин се презастраховам, но ми се иска да проверя лично всичко в къщата и в катедралата — обясни Кастило.

— Както решиш, Чарли.

— Ще осигуриш ли на агент Шнайдер мобилен телефон? Искам номерът й да е включен в списъка за автоматично набиране на моя и моят на нейния.

Сантини бръкна в джоба си и извади мобилен.

— Вече дадох по един на Джак и на полковник Торине — обясни той. — Ако ми дадеш твоя, ще запиша номерата им.

Кастило му подаде своя и погледна Бритън.

— Предполагам, вече си се запознал с полковник Мунц.

— Да, господине. Той предложи, когато прецените, че не съм ви необходим повече тук, да ме изпрати в щабквартирата си и да ми покаже докъде са стигнали с разследването.

Кастило се обърна към Мунц.

— Много ти благодаря, Алфредо. Има ли начин и ние да получим копие от доклада по разследването?

— Разбира се. Може да отнеме малко време, докато някой го преведе.

— Ти ми дай доклада, аз сам ще си го преведа.

Мунц кимна.

— Полковник, защо не влезеш и не обясниш на госпожа Мастърсън какви са плановете около връщането в Щатите?

— Кога искаш да излетим, Чарли?

— Ако питаш мен, най-доброто решение е от катедралата да тръгнете направо към „Езейза“ — призна Кастило. — Не съм я питал, — нито пък посланика, но пробвай.

— Няма ли да влезеш с мен? — попита Торине.

— Струва ми се, че тя предпочита да ме няма — отвърна Кастило. — Щом Тони ми върне мобилния, ще дойда. Трябва да ти осигуря превоз.