Уилям Грифин
Заложникът (77)

(ЕДНО)

Хотел „Данубиус“

Будапеща, Унгария

09:30, 28 юли 2005

 

Когато застанаха на регистратурата на хотела, дежурният мениджър ги уведоми, че търсят хер Гьорнер по телефона, и ги поведе към края на рецепцията, където бяха телефоните.

Кастило го наблюдаваше нетърпеливо.

След няколко минути Гьорнер се върна усмихнат.

— Беше Ерик Кочиан — заяви той. — Сега се качваме по стаите, мятаме по един халат и отиваме на баня.

— Нямам време за парна баня — заяви Кастило. — Дойдох да се видя с въпросния Кочиан.

— За тази цел, Карл, трябва да отидеш на баня.

— Това пък какво трябва да означава?

— Да ти призная, нямам търпение — усмихна се Гьорнер. — Как го бяха казали? „Какво става, когато неустоима сила се сблъска с неподвижен предмет?“ Сега е моментът да разберем.

— Няма ли да ми обясниш какви ги дрънкаш? Или смяташ да ми пускаш гатанки с това самодоволно изражение?

— Ерик е свикнал да ходи на парна баня по това време — обясни Гьорнер. — Предложи да поговорим в банята. Другият вариант е да обядваме заедно в „Карпатия“ в един и половина. Намира се…

— Много добре знам къде се намира — прекъсна го Кастило. — Боже мили!

 

 

Загърнати в пухкави хавлиени халати, обути в чехли, гениталиите им обхванати от малки — Кастило бе убеден, че стават прозрачни, когато се намокрят — памучни бандажи, Кастило, Гьорнер, Фернандо, Торине и Кранц влязоха в парната баня на хотела.

— Страхотно — възкликна сержант Кранц. — Все едно че сме в древния Рим.

— Това е била идеята, да прилича на древния Рим — отвърна Гьорнер. — Разправят, че термалните извори са били тук от векове.

— Къде е Кочиан? — попита Чарли.

— Малко след средата на басейна — посочи Гьорнер. — Виждаш ли го, отпуснал се е по гръб във водата.

Във водата имаше поне петнайсет човека, разговорите им бяха напълно неразбираеми заради акустиката. По средата на басейна, водата стигнала почти до шията му, се виждаше глава с ореол от бяла коса, почти скрита зад масата във водата. На масата се виждаше метална кана, пепелник, няколко вестника и списания, две книги и мобилен телефон.

Мъжът ги наблюдаваше с безизразно лице, стиснал в уста дебела пура.

— Сега какво? Скачаме и плуваме до него ли?! — попита Кастило.

— Би било по-любезно да влезеш във водата, без да я разплискваш, и да се приближиш бавно към него — предложи Ото. — Това е баня, Карл, не плувен басейн.

Гьорнер остави хавлиения халат на мраморна пейка, изхлузи чехлите и слезе бавно в басейна по стълбите.

„Не съм и предполагал, че ще се срамувам — каза си Кастило — но Ото в този бандаж е направо «потресаваща» гледка.“

Когато Ото стъпи на последното стъпало, водата му стигаше до кръста.

„Сега поне висулките му и хърбавите му крака не се виждат.“

Чарли тръсна глава, метна халата на мраморната пейка, бързо влезе във водата и запристъпва след Гьорнер.

Фернандо, Торине и Кранц също свалиха халатите, спогледаха се, поклатиха глави, след това някой от тях изрева:

— Готови! Старт! Гмурни се!

И тримата цопнаха в басейна.

Рошавите побелели вежди на Ерик Кочиан се извиха на руменото му лице при тази проява на невъзпитание.

— Добро утро, Ерик — поздрави Гьорнер, когато се приближиха.

— Gruss Gott, Otto — отвърна Кочиан с ясно изразен виенски акцент.

— Запознай се с Карл Госингер, Ерик — продължи Гьорнер. — Помниш ли го?

— Видният и незаменим кореспондент на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон ли? За този ли Карл Госингер става дума?

— Guten Morgen, Herr Kocian — поздрави Чарли.

— Много обичах и майка ти, и дядо ти — започна Кочиан. — Затова пък не одобрявах твърде чичо ти Вили. Ти много приличаш на Вили.

— Благодаря ви, че споделихте впечатленията си с мен — отвърна Кастило на немски, след това мина на разговорен виенски диалект. — Имате ли нещо против да прескочим празните приказки, хер Кочиан? Нямам време за игри.

— Съкрушен съм — въздъхна Кочиан. — Знам със сигурност, че имаш достатъчно време, за да играеш игри с Ото и читателите ни.

— Моля?

Възрастният мъж извади ръка от водата и без да го интересува, че капе, посочи „Американ Кънсърватив“.

— Има причина — поясни кратко Кастило.

— Много по-лесно е да откраднеш нечия статия и да я представиш за своя, нали?

— Има причина — повтори Кастило.

— Много ми се иска да разбера каква е тази причина — настоя Кочиан.

— Защото работата ми на кореспондент на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон е прикритие за дейността ми — отвърна директно Чарли.

— И каква е тази дейност?

— Аз съм офицер от армията.

Кочиан се замисли и дръпна от пурата.

— Искаш да кажеш, офицер от разузнаването, предполагам? — уточни той.

Кастило кимна.

Кочиан погледна Ото и Гьорнер кимна.

— Моля да ме извините, хер Госингер. Вече съм стар и умът ми не действа достатъчно бързо. Просто не разбирам защо офицер от разузнаването на Американската армия признава този факт. И то пред истински журналист.

— Защото според Ото сме на една страна.

— И коя е тази страна, господин офицер от разузнаването?

— Тръгнал съм по следите на хора, готови на убийство, за да прикрият, че са се облагодетелствали от „Петрол срещу храни“. Вие не се ли занимавате със същото?

Гьорнер кимна.

— И какво ще направите, когато разберете кои са тези хора?

Кастило не отговори веднага. Огледа се и забеляза, че публиката — Торине, Фернандо и Кранц — са силно заинтересовани.

„Кранц може и да разбира виенския разговорен диалект. Затова пък Торине и Фернандо не схващат и дума. В момента виждат, че двамата със стареца разговаряме не особено приятелски.“

— Не мога да повярвам, че американското правителство все още не знае кои са въпросните хора — продължи Кочиан. — Да не говорим какви са политическите последици.

— Не знаем кой уби шефа на мисията ни в Буенос Айрес, един много приятен сержант от морската пехота, и рани един от моите агенти.

— Добре. Да поговорим. Ако откриеш кои са хората, какво ще стане?

— Аз ще се разправям с тях.

— „Отмъщението е мое, каза Господ“, господин Госингер.

— Заповедите ми са да се справя с тях.

— И кой е издал тази заповед?

— Човек, който помни, че в Библията е казано „Око за око, зъб за зъб“.

— Значи става въпрос за човек, който притежава достатъчно власт, за да издаде подобна заповед, така ли?

Чарли кимна.

— И какво ще стане, когато държавният ви секретар или президентът научат — а те със сигурност ще научат — че някой ти е дал подобна заповед?

— Това няма да представлява проблем, хер Кочиан.

— Не се ли страхуваш, че и ти, и онзи, който е издал заповедта, ще увиснете на бесилото?

— Никак.

— Извини ме, хер Госингер, ако ти изглеждам наивен — изви вежди Кочиан. — Младите офицери от разузнаването — а ти не си достатъчно възрастен, за да си сред висшия състав — са лесно заменими.

— И какво от това? — попита Кастило.

— Много обичах и дядо ти, и майка ти. Не искам да ми тежи на съвестта, че малкият Карлхен е увиснал на бесилото или по-точно е свършил земния си път, завързан за стол с прерязано гърло, след като зъбите му са били изтръгнати с клещи.

— Нека аз да се притеснявам за тези проблеми — настоя Кастило.

— Вече ти казах, че много обичах и майка ти, и дядо ти.

— Ерик, аз съм не по-малко загрижен от теб, че Карл може да пострада или дори да бъде убит — намеси се Ото Гьорнер също на виенски диалект. — Но имам основание да вярвам, че няма да увисне на бесилото.

— И каква е тази причина?

— Ото — обади се Чарли. — Престани.

— Каква е причината, Ото? — настоя Кочиан.

— Знам от кого е заповедта.

— Ото, по дяволите! — възмути се Кастило.

— Той ли ти каза, или ти си решил, че знаеш?

— Ще го кажа по следния начин, Ерик — отвърна Гьорнер. — Знам, че не е незначителен офицер, както си мислиш, дори напротив.

— А ще ми обясниш ли как си разбрал?

— Не и без Карл да ми разреши — заинати се Ото.

— Кажи, хер Госингер, може ли хер Гьорнер да ми каже?

— Не — отвърна Кастило. След това се разсмя.

— Кое е смешното, хер Госингер? — попита любезно Кочиан.

— Ако ви кажа, хер Кочиан, ще трябва да ви убия.

Кранц се разсмя.

— Само се шегувам, хер Кочиан — успокои го Кастило. — Това е една от шегите на оперативните работници.

Кочиан задържа погледа на Кастило. След това сви рамене и заяви тъжно:

— Щеше да ми е значително по-спокойно, Карл, ако не се смееше.

Кастило не отговори.

— Добре. Господ да ми прости, но добре — реши накрая Ерик Кочиан. — Ще ти кажа каквото зная. Ела с мен.

Тръгна към единия край на басейна, избутвайки масата пред себе си. Когато стигна до стената, внимателно остави пурата в пепелника, след това го премести на плочките. Направи същото и с мобилния телефон, металната кана, вестниците и списанието. След това тласна масата към центъра на басейна и с неподозирана лекота се изтегли навън, седна, а краката му увиснаха във водата.

Извън басейна годините на Кочиан личаха. Кожата по ръцете и гърдите му бе увиснала и сбръчкана. Бандажът бе почти изцяло покрит от шкембето. По раменете, корема и на левия крак личаха дълбоки белези.

— Говорите немски — обърна се Кочиан към Кранц. — Знам, че говорите.

— Така е, господине, говоря.

— Другите двама не говорят — посочи той Фернандо и Торине. — Кажи, Карл, искаш ли всички тук да чуят онова, което искаш да разкажа?

— Да, ако обичате — кимна Кастило.

— Тогава ще говоря на английски — продължи Кочиан на английски. — Ще говоря тихо, защото всяка дума, изречена на английски, ще привлече ненужно внимание. — Той отново премина на немски и посочи Кранц. — В кабинките има кофи и чаши вода. Донесете две кофи и шест — нека да са осем — чаши.

Кранц се изтегли от басейна.

След това Ерик премина на английски и нареди тихо:

— Останалите, излезте от басейна и се подредете близо до мен — в кабините има кърпи — и ако искате да казвате нещо, ще говорите тихо.

След две минути Кранц бе донесъл огромните кофи и чашите вода и всички легнаха на плочките до басейна върху дебелите бели хавлиени кърпи.

— Това — посочи Кочиан и топна крак в басейна — са почти неизчерпаемите запаси от петрол под Ирак. Петролът се контролираше… притежаваше го Саддам Хюсеин. Докато Хюсеин бе президент, в кавички, на Ирак, той бе нещо като пълновластният господар на Арабските страни. — Имаше много пороци, включително алчност, които му видяха сметката. Той не се задоволи с онова, което имаше. Искаше петрола под пясъците на Кувейт. — Ако Хюсеин не беше нападнал Кувейт, почти сигурно е, че днес нямаше да седим тук, но той го стори.

— Това притесни американците, дори някои от страните членки на Обединените нации. Някои твърдят, че американците се втурнали да защитават нещастния Кувейт, защото били уверени, че Саддам Хюсеин си развява коня както си иска, и трябва да бъде наказан. Други разправят, че американците се уплашили, че Саддам бил хвърлил око на петрола под арабските страни, а същият този петрол бил от жизненоважно значение за американската икономика. — Независимо каква е истинската причина, започна война. Ирак загуби. Вероятно някои от вас помнят този факт.

— Всички сме били там, хер Кочиан — уточни Кастило. — Може ли да приключим с урока по история?

— Не мога да повярвам, Карл, че никой не те е научил, че онези, които не разбират историята, са обречени да я повторят — отвърна Кочиан. — Да продължавам ли?

— Извинете — смути се Кастило.

— Победата не беше пълна — започна отново Ерик. — Президентът Буш Старши прецени, че няма нужда да окупира Багдад, за да спечели войната. Десет години по-късно президент Буш Младши прецени, че американските знамена трябва да се развеят над палатите на Саддам Хюсеин, за да може да заяви, че войната е спечелена.

В края на първата война в Ирак, за да принудят Саддам Хюсеин да изпълни дадените обещания, които той така и не изпълни, американците налагат ембарго върху иракския петрол. Което означава, че иракчаните не могат да вземат пари от продажбата на петрол. — Отначало Франция, Русия и някои други страни са силно притеснени заради беззащитните жени и деца в Ирак. Без доходи, с които да си купят храна, надигат глас французи и руснаци, иракските бебета щели да гладуват. Без лекарства за иракските болници, жените и възрастните щеше да измрат в мъки. — Така се родила идеята за „Петрол срещу храни“. Ирак имал право да продава толкова петрол, че да си осигури храна и лекарства. Обединените нации щели да наблюдават продажбата на петрол, за да са сигурни, че в Ирак няма да влезе нищо, освен храна и лекарства. — Били изпратени инспектори на Обединените нации — първоначално в Басра в Персийския залив и на някои други места, — за да броят барелите петрол, които се товарели, и да се уверят, че в Ирак не влизат забранени стоки. — Кочиан погледна двете кофи, които Кранц му бе донесъл.

Топна по-голямата в басейна и я извади.

— Точно толкова нефт е необходим за закупуването на храни и лекарства. Забелязахте ли, че когато извадих кофата, нивото на басейна не спадна?

Той се наведе, извади пурата от пепелника, запали я отново, дръпна, огледа края, дръпна отново и продължи:

— Саддам се озовал върху… не, той плувал в черно море от петрол, който му бил напълно ненужен, а останалата част от света го наричала черно злато. Трябвало да открие начин да го изнесе от Ирак и някак да го промуши през стената, издигната от Обединените нации.

Той почука с пръст по плочките.

— Първо пробвал по дипломатически път. Трябвало да накара ООН да премахне ембаргото. За тази цел му били необходими влиятелни приятели в ООН. Как се създават приятели? Даваш им по нещичко. Уредил петролодобивните площадки да бъдат предадени на хора, които смятал за приятели. Много от тях били французи и руснаци, но имало и други. — За да опрости нещата, като подкупил служители в ООН, за да прехвърлят площадките в ръцете на въпросните хора, той понижил цената с например петдесет цента на барел. Това са много пари, когато говорим за два милиона барела петрол — цял един танкер, пълен с петрол. — Единствената задача на въпросните хора била да натрупат печалба от милион долара, като прехвърлят добива от съответната площадка на друг. Саддам пуснал слуха, че ако успее да изнася повече петрол, ще има още много милиони, които да потекат в ръцете на онези, които си затваряли очите. — Сприятелил се и с други, като не се оплаквал, че лекарствата, които се доставяли за бедните деца и жени в Ирак, били прекалено скъпи. Например аспиринът струвал по пет долара таблетката. Брашното било по двайсет долара за килограм. — За да може това да се получи, той имал приятели в ООН, които си затваряли очите за нередностите. Че как иначе да се сприятели човекът? Трябвало да им бутне по нещичко. А той с какво разполагал? С черното злато, което не можел да използва. Как да им го достави обаче? Подкупил инспекторите на ООН, които контролирали износа на петрол. Ако затворел очи за някакви си сто хиляди барела петрол, които по грешка се озовавали в танкер, който пренасял законен петрол по програмата „Петрол срещу храни“, той няма нищо против, ако някой оставел куфар, натъпкан с чисто нови банкноти от по сто американски долара, в апартамента на баба му, той също нямал нищо против.

Той издърпа кофата и преля от нея в четири от чашите. След това взе една от пълните чаши и я отдели на плочките.

— Тази е за хората от ООН, които са били така любезни да си затворят очите, докато някой е товарел танкера.

Взе втора чаша, отдели я при първата и обясни:

— Тази е за хората от ООН, които не са открили нищо подозрително, когато в страната е бил внесен аспирин по за пет долара таблетката или брашно по за двайсет долара на килограм и са потвърдили, че всичко е законно.

Той взе останалите две чаши и ги качи на тясна полица отстрани.

— А тези двете, вече превърнати в пачки от чисто нови банкноти от по сто долара, се връщат при Саддам, за да може да построи дворци на синовете си и да подкупи нови хора. — Ще забележите, че когато напълних чашите, водата в кофата не намаля кой знае колко.

Той спря за момент, огледа събралите се, след това сипа вода и в останалите чаши.

— В Ирак има много рафинерии — продължи Кочиан, — в които се произвежда много повече… да кажем бензин, отколкото е необходим на Ирак. С него какво става?

Той пое две от чашите и се наведе към мястото, където се бе отпуснал Торине, за да ги остави до единия му лакът.

— Ти си Йордания — разпореди се Кочиан. — Йорданците не мразят американците като останалите арабски страни по всяка вероятност защото вдовицата на последния крал е дъщеря на американски генерал. Така че американците не се отнасят толкова критично към Йордания, колкото към останалите арабски страни. Както и да е, Йордания има нужда от бензин. Там няма нито нефтопровод, нито пристанище, а пък Ирак разполага с достатъчно танкери, които побират по двайсет хиляди галона. Как да пренесат този товар през границата? Някой трябва да бъде подкупен.

Той помести чашите от лакътя на Торине към кръста му и взе едната.

— Тази, като по чудо превърната в долари, отива обратно в Ирак.

— Господи! — възкликна Кастило.

— Има някои логистични проблеми, които трябва на всяка цена да бъдат разрешени — не спираше Кочиан. — Саддам иска определени неща — синовете му например обичат спортни „Мерцедеси“ и списание „Хъслър“ — които той няма право да внесе по законен път в Ирак. Сигурно забелязахте, че не говоря за военни стоки, за части за самолети, които попадат в съвсем друга категория. Така че как да задоволи нуждите на синовете си?

— Подкупва инспектор на ООН и той се подписва, че няма нищо подозрително, когато контейнерът, предназначен за някоя иракска болница, се окаже, че е изпратен от заводите на „Мерцедес Бенц“ в Щутгарт. Или пък когато контейнерът с надпис „Медицинска литература“ е пълен с порноиздания и касети.

— Международното летище „Саддам Хюсеин“ в Багдад поема доста товарни самолети — много от тях са руски, собственост на Александър Певснер. Те пренасят рентгенови апарати от заводите на „Мерцедес Бенц“…

— Хер Кочиан, разкажете ми за Певснер — помоли Кастило.

— Какво да ти разкажа за него?

— Доколко е замесен в „Петрол срещу храни“?

— Изкарал е много пари.

— И той ли е сред подкупените?

— Хайде да не си играем с думите — тросна се Кочиан. — Да не би някой да му е дал пачка пари и да му е казал: „Бъди така любезен да не се съобразяваш със санкциите на ООН и прекарай «Мерцедеса» в този контейнер до Багдад.“ Няма такова нещо. Той прекарвал ли е контейнери, в които се предполага, че има рентгенови апарати, без да погледне дали това е стоката в контейнера? И още как. Смъквал ли е два пъти или три пъти — дори пет пъти — по-висока цена от приетата, за да прекара рентгеновите апарати до Багдад? Без да му мигне окото. Проверявал ли е дали описаните в товарителницата десет милиона таблетки аспирин наистина съдържат аспирин, а не десет милиона американски долара? Да не е луд? Приемал ли е подкупи? Не е задължително. Плащано ли му е в брой? Естествено. Парите, които е смъкнал от Саддам Хюсеин, същите пари ли са, които Саддам е получил при износа на стоката, която не е имал право да изнася? Абсолютно сигурно. Откъде иначе би взел Саддам тези пари? Мога ли да докажа всичко това? Няма начин.

— Много интересно — заяви Торине.

— А ти защо се интересуваш от Александър Певснер, Карл? — попита Кочиан.

— Името излезе на няколко пъти в разговори с различни хора — отвърна Кастило. — Хер Кочиан, вие знаете ли как са се плащали подкупите?

— Или в петрол, или в пари, нали ти казах.

— Нямам това предвид. Вие споменахте, че някой предава на нечия баба един куп пари. Кой е този неизвестен някой? Кой е извършвал плащанията.

— Системата е доста сложна — отвърна Кочиан. — Какво е американското ти име, Карл? Чарлс ли?

— Карлос — отвърна Кастило. — Това е испанският вариант на Карл и Чарлс.

— Да, разбира се. Това много ще ти хареса, Карлос.

— Кое?

— Когато бизнесът се разраснал и се оказало доста неудобно парите да минават през банки, да се препират и каквото там е необходимо, Саддам започнал да се оглежда и ослушва, за да си намери стабилен човек, който да върши тази работа. Трябвал му някой, за предпочитане висш служител, най-добре дипломат, който пътува в района, и никой няма дори да помисли да прерови багажа му. Единствените, които нямало да имат проблеми, били служителите на ООН. Затова започнали да преслушват хората от ООН, все хора, с които били работили досега, и не останали никак доволни. Най-сетне открили техния човек в ООН в Париж. Бил бюрократ, не истински дипломат. Работел към…

— Европейската дирекция за сътрудничество между отделите, нали? — прекъсна го Чарли.

— Той бил шеф на Европейската дирекция за сътрудничество между отделите — отвърна Кочиан и го погледна особено. — Което означавало, че имал право на дипломатически паспорт, издаден от ООН. Паспортът — с който, освен че можеш да минеш необезпокояван през всяка митница и паспортен контрол, те освобождава от местните данъци и от данъците в родната ти страна — е наградата за заслужили бюрократи на ООН.

— С какво се занимава Европейската дирекция за сътрудничество, хер Кочиан? — полюбопитства Кастило. — Отдавна се чудя.

— Честно казано, не знам — призна Кочиан. — От всичко, което съм видял в ООН, едва ли е нещо особено полезно. Само че в продължение на десет, може би дори петнайсет години, нашият приятел обикаля Европа и Щатите и се занимава с някаква координация, каквото и да означава това.

— Не е само това. Той не бил женен, така че нямало половинка, която да досажда с въпроси какво прави съпругът й; не бил хомосексуалист, така че нямал и гадже, което да досажда със същите въпроси. Освен това заплатата му не била на висота. Въпреки че не плащал данъци и всичките му пътни и дневни се плащали, заплатата не била впечатляваща.

— Най-важното е, че бил не просто американец, което нямало да събуди подозренията на сънародниците му, ами американец, настроен антиамерикански. Вероятно защото бил чернокож. Може и да греша. Ала тъй като бил чернокож, американците нямало да го поставят под лупа.

— Името му е Жан-Пол Лоримър — уточни Кастило. — Искам да знам къде се намира.

— Моля те, Карл, задоволи любопитството на стареца. Вие, американците, откога знаете за Лоримър?

— Сравнително отскоро. Той къде е, хер Кочиан?

— Някъде там — отвърна Кочиан и посочи към прозорците на стените.

— В Будапеща ли?

— В Дунав — уточни Кочиан. — Може и в Сена.

— Защо сте толкова сигурен, че е мъртъв?

— Може да е в някоя килия, където го разпитват за имена, за да не остави свидетели. Но съм готов да се обзаложа, че е в една от двете реки.

— Каква е била връзката му с Анри Душон?

— Сега вече знам защо си дошъл при мен. Ото ти е казал за него.

— Не е само това. Разкажете ми за Душон.

— Той е бил един от асистентите на Лоримър — продължи Кочиан. — Бил поел грижите за Ливан, Египет, Кипър и Турция… — може и други страни, но само за тази имам сведения.

— Кой го е убил?

— Според мен или французите, или египтяните. Може и германците или турците. Наистина не знам, но съм готов да заложа на французите или египтяните.

— И според вас същите хора са убили Лоримър, така ли?

— Списъкът с желаещи да запушат устата на Лоримър включва всички, които изброих досега, плюс руснаци, сирийци, иранци… Списъкът е дълъг, хер Госингер.

— Значи според вас Лоримър не се е покрил? — потна Кастило.

— Може и да се е опитал да се скрие, след като е видял какво са сторили на господин Душон.

— Сигурен ли сте, че е разбрал?

— Мой стар приятел, виенчанин, ми показа снимки на Лоримър, когато влиза и излиза от апартамента на Душон във Виена. Снимките са правени, след като някой е извадил зъбите на Анри и му клъцнал гърлото. След това господин Лоримър изчезва. Може да се окаже, че е вече на небето, но според мен австрийската полиция е дебнела пред апартамента на „Кобенцлгасе“ и е чакала Лоримър да се появи. Когато е пристигнал, са го закопчали и отвели някъде.

— Знаем, че някой е купил билет за влака до Париж с кредитната карта на Лоримър, издадена от ООН. Нека приемем, че го е сторил Лоримър. Което ще рече, че не са го пипнали във Виена. Ако е видял какво са сторили на Душон, той си е подсигурил гърба. Нека приемем, че се е качил на влака, но не е отишъл в Париж, защото е подозирал, че ще го търсят и там. Да приемем, че е слязъл в Мюнхен. Или че изобщо не се е качил във влака за Париж. Може да си е купил билета до Париж с кредитната карта, след това да е купил друг и да е платил за него в брой, за да отиде… кой знае къде. Може би дори в Будапеща.

— Има голяма вероятност да е станало точно така — кимна Кочиан. — Според мен няма да успеете да го откриете.

— Ако е искал да се скрие — а той сигурно се е сетил да си подсигури някое скрито местенце, в случай че оплете конците — къде според вас може да се е заврял?

— Къде ли не — сви рамене Кочиан. — В Южна Франция, в Ливан. Може дори да е в Щатите. Никой няма представа.

— Не споменахте Южна Америка — забеляза Кастило. — Аржентина или…

Кастило замълча, защото забеляза, че Кочиан поглежда вбесен Ото Гьорнер. След това Ерик извърна очи към Чарли.

— Защо да не се крие в Южна Америка? — настоя Кастило.

„Да, наистина, защо не? Дали онези гадове не отвлякоха госпожа Мастърсън в Буенос Айрес и не убиха съпруга й в Южна Америка, след като не са успели да открият Лоримър тук? Може би са решили, че е в Южна Америка, а след като сестра му е там, тя ще има представа къде се намира? Или пък са си казали, че е заминал там заради нея.“

— Ото, ти си говорил пред малкия Карлхен за Южна Америка, доколкото разбирам — обади се саркастично Кочиан.

— Споменах нещо — призна Гьорнер. — Но не и в тази връзка.

— А в каква?

— Разказах му за подозренията ти — които са и мои, — че част от германските пари, получени по програмата „Петрол срещу храни“, може и да са изнесени там.

— Може да са изнесени ли? — сопна се Кочиан. — Слънцето може и да изгрее утре.

— Знам, че искате да ми разкажете, хер Кочиан — помоли Кастило.

— Не е вярно.

— Но въпреки това ще ми разкажете, нали?

— Няма.

— Кранц, вади клещите — надигна глас Кастило. — Ставаме зъболекари.

— Карл, изобщо не е смешно! — възмути се Ото Гьорнер.

— Смешното е — намеси се напълно сериозно Кочиан, — че не съм сигурен дали той се шегува, или не. Одеве казах, че много прилича на Вили. Погледът в очите му точно сега ми напомня за Стария. Когато Стария те погледнеше по този начин, означаваше, че ще направи каквото трябва, за да си получи своето.

— Единственото ми желание е да открия Жан-Пол Лоримър — призна Кастило.

— А пък аз искам да размажа мръсниците в Германия, които са се нагушили благодарение на „Петрол срещу храна“ — отвърна Кочиан. — Много скоро ще се добера до доказателства, които няма да могат да отрекат. И не искам никой — дори ти — да се втурнеш на сцената и да ги подплашиш, а те да разберат, че съм по петите им, и така да им дадеш възможност…

— Не се интересувам от алчните германски мръсници, стига да нямат нищо общо със смъртта на Мастърсън и сержант Маркъм — отвърна Кастило.

— Значи пак стигаме до отмъщението.

— Стигаме до заповедите, които имам — настоя Чарли.

— Подобни думи често са се чували по време на Нюрнбергския процес — засече го Кочиан. — Следвах заповеди.

— Казвали са го, за да се оправдаят, задето са избивали невинни хора — отвърна Кастило. — Онези копелета не са били нито невинни, нито безпомощни.

Кочиан кимна.

— Истина е. — Погледна Чарли в очите. — Ти така и не ми каза какви са заповедите ти.

— Трябва да открия хората, отговорни за убийствата, и да ги обезвредя — обясни Кастило.

— Да ги обезвредиш значи? Това да не би да означава същото като „да бъдат ликвидирани“? — попита Ерик. — Не е ли това същият евфемизъм, който вие, американците, използвахте за убийствата във Виетнам?

— Заповедта ми е да ги открия и обезвредя — повтори Кастило. — Идеята е да стане ясно, че има неща, които не могат да ти се разминат просто така.

— На мен това ми прилича на отмъщение. И тази заповед да не би да те прави посланик на Господа?

— Не. Не на Господ. Не служа на Господ.

Кочиан кимна.

— Така е. — Погледна Гьорнер. — Не намираш ли, че много прилича на Стария?

— Много — потвърди Ото.

— Дядо ти беше човек на думата — продължи Кочиан. — Когато ти кажеше нещо, можеше да му имаш пълно доверие. И ти ли си същият, Карл?

— Приятно ми е да се възприемам като офицер и джентълмен. Нали това ме питахте?

— Точно това — потвърди Ерик. — Сега, Карл, ако ми дадеш дума, че няма да хукнеш при ЦРУ или някой от правителството, ще ти дам имената на германците, които са се облагодетелствали от „Петрол срещу храни“ и в момента се опитват да покрият парите си в Аржентина, Бразилия, Парагвай… в цяла Южна Америка. Ако успееш да използваш тази информация, за да откриеш Лоримър, чудесно. Но преди това искам да ми дадеш дума, че няма да използваш наученото от мен за други цели.

— Имате думата ми.

— И няма да кажеш на никого откъде си научил всичко това.

— Съгласен съм.

— А господата с теб ще се съобразят с дадената дума.

— Напълно. Кога ще ми дадете имената?

— Щом се върна в офиса, ще ми трябва около час, може би дори повече, за да прегледам каквото имам. Искам да се уверя, че ако „обезвредиш“ някой от тях — много по-приемлив израз от „ликвидирам“, нали? — те наистина го заслужават.

— Съгласен съм.

— Не искам нито ти — още по-малко Ото — да разпалите любопитството на хората. Да се видим в „Карпатия“ на обяд. Ото, ти нали знаеш къде се намира?

Гьорнер кимна.

— И аз знам — намеси се Чарли. — Недалече от американското посолство.

Кочиан кимна.

— Ще похапнем добре — обеща той и се изправи без всякакви усилия. След това изпъшка, наведе се, взе пепелника, мобилния, вестниците и списанията.

После зашляпа по плочките към банята и затвори вратата.

— Успя да измъкнеш от него повече, отколкото предполагах, Карл — призна Ото Гьорнер. — Надявам се само да е за добро. Той пропусна да каже, че въпросните хора ще го хванат и ще го изтезават до смърт, ако знаят колко много е научил. Ако не внимаваш с имената, те ще научат откъде си се сдобил с тях.

Кастило кимна, но не отговори. След това се изправи.

— Да тръгваме. — Стегна кърпата на кръста си. — Трябва да се обадя по телефона.