Уилям Грифин
Заложникът (26)

(ДВЕ)

— Докторе, чакайте да видим дали съм ви разбрал правилно. — Секретарят на Вътрешна сигурност разговаряше по телефона със завеждащия ортопедичното отделение в Армейския медицински център „Уолтър Рийд“. — Значи, ако майор Милър държи крака си неподвижен, няма причина да остава в „Уолтър Рийд“ през петнайсетте дни до свалянето на гипса?

— Значи е наясно с всичко това и може да ползва болничния си, така ли?

Хол погледна Джоуел Исаксън, отпуснал се на стол от другата страна на бюрото, докато повтаряше думите на лекаря.

— Препоръчвате му да се прибере у тях и да разчита на грижите на майка си, която познавате открай време.

— Мислите, че трябва да съм наясно, че майор Милър е противен инат също като баща си, когото познавате от по-дълго, отколкото майка му, и го казвате, защото, въпреки съветите ви, той е решил да не излиза в болнични.

Исаксън се усмихна и поклати глава.

— С ваше разрешение, докторе, бих искал да поканя майор Милър да се заеме с някои дребни задачи — чисто административни — в офиса ми. Ако е съгласен, ще го настаня на подходящо място — с обслужване по стаите — и ще му осигуря човек, който да се грижи за него.

— Само да си пази крака ли? Няма проблем, докторе.

— Джоуел, обади му се — нареди секретар Хол. — Ако се обадя аз, той ще го приеме като заповед.

Исаксън кимна и посегна към телефона на Хол. Хол му подаде листче с телефона на „Уолтър Рийд“ и Исаксън го набра.

— Включи говорителя — нареди Хол.

— Дик, обажда се Джоуел Исаксън. Удобно ли е да говорим?

— За какво?

— Да ми кажеш как си, например.

— Чак до задника са ме опаковали в гипс.

— Как си?

— А ти, Джоуел, как щеше да бъдеш, ако са те натъпкали в гипс чак до топките?

— Мислех, че ще те пуснат в болнични, за да се прибереш у вас.

— Опитват се да ме накарат да си взема болнични и да се прибера у нас.

— Ти не искаш ли?

— Кажи ми, Джоуел, ако беше опакован в гипс чак до топките, щеше ли да се съгласиш да минеш курсовете за кореспонденти, които предлагат от командването и колежа към Генералния щаб?

— Нещо не те разбирам.

— Точно това е замислил генерал-майор Милър за любимия си син. Друга подобна възможност нямало да има, затова не бивало да се губи нито секунда.

— И какво смяташ да правиш?

— Гледам повторенията на разни сериали по телевизията. Не успях да убедя нито една от сестрите да ми прави компания в леглото.

— Трябва ни малко помощ в офиса. По за два часа на ден. Интересува ли те?

— Джоуел, кога за последен път те е целувал двуметров чернокож? Кога трябва да се явя?

— Дори не ме попита каква е работата.

— Ще цитирам Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. Гледах го два пъти, докато бях тук. „Честно да ти кажа, мила, пет пари не давам!“

— Да мина ли утре сутринта, за да те взема? Надявам се, все още си добре дошъл в апартамента на Чарли?

— А защо не дойдеш да ме вземеш веднага? И къде е това копеле? Трябваше да ми донесе една бутилка онзи ден, а никакъв го няма.

— В Аржентина е.

— Току-що гледах новините по „Фокс Нюз“. Лошите видели сметката на Джак Пачката. Чарли пък какво общо има с това?

— Ще ти разкажа, когато дойдеш.

— Кога ще стане?

— Чакай малко, Дик — помоли го Исаксън, изключи високоговорителя, покри слушалката с ръка и погледна секретар Хол.

— Върви да го вземеш — нареди Хол.

— Дик, ще съм при теб след около половин час — каза Джоуел.

— Щом не може по-бързо — отвърна Милър и затвори.