Уилям Грифин
Заложникът (74)

(ЧЕТИРИ)

Къщата в гората

Близо до Бад Хресфелд

Хесен, Германия

13:10, 27 юли 2005

 

Фрау Хелена Гьорнер — изтънчена блондинка, по произход баварка, макар да не приличаше на такава, щеше да изглежда чудесно, дори да сплетеше косата си на две плитки — бе готова с обяда, когато те пристигнаха.

— Добре дошъл у дома, Карл — поздрави го тя на английски и подаде буза, сякаш бе далечен роднина, на когото оказваше благоволение. След това се приближи до Фернандо.

— Надявам се, че доня Алисия, Мария и прелестните ти дечица са добре, Фернандо.

— Много добре, благодаря, Хелена — отвърна Фернандо. — Ами твоите дечица как са? Къде са?

Кастило и Ото се разсмяха.

— Децата са тук, но не съм сигурна дали мястото им е сред нас.

— Хелена, не забравяй, че малките диваци са ми кръщелници — напомни й Кастило. — Доведи ги веднага!

— Ами да! — намеси се Фернандо. — Колкото повече диваци, толкова по-добре.

Фрау Гьорнер се насили да се усмихне, обърна се към прислужница с бяло боне и престилка.

— Илзе, би ли довела децата в трапезарията, ако обичаш? — нареди тя и се обърна към останалите. — Ще се видим там.

След тези думи излезе във фоайето.

— Не е нужно да полагате специални усилия, за да съсипете брака ми — оплака се Ото, въпреки че не бе никак ядосан.

— Засрамете се от себе си — намеси се фрау Гертруд, макар че и тя не бе особено раздразнена.

— Защо ми се струва, че на домакинята не й е особено приятно, когато наричам кръщелниците си диваци? — обърна се Кастило към Торине и Кранц. — Ще ви запозная…

— Значи си усетил? — попита саркастично Гьорнер.

— Ще ви запозная с нея, когато овладее баварския си нрав. — Посочи една от вратите. — Това е асансьорът. По-атлетичните могат, ако искат, да се качат по стълбите.

— Когато беше на девет или десет — започна да разказва Ото, — Карл ходеше в конюшните, събираше котките — по пет, по шест, понякога дори по повече — и ги натъпкваше в асансьора. Дядо му не позволяваше на Карлхен да използва асансьора и ненавиждаше котките. Когато викнеше асансьора и вратата се отвореше, животните се втурваха в стаята му. Тогава гласът на Стария се чуваше чак във Фулда.

— Беше ужасно непослушно дете — усмихна се с много обич фрау Гертруд. — А пък приличаше на истински ангел.

— Джейк, да не би с това изражение на лицето да се опитваш да подскажеш, че не можеш да повярваш? — обърна се Кастило към Торине, ала не дочака отговора му. — Роден съм в тази къща. Живях тук до дванайсет години. — Обърна се към Кранц и продължи: — Дълго е за разказване, Сиймор. Ще ти обясня по-късно. Да вървим в трапезарията и да пием по бира. Може дори да се каже, че съм я правил аз.

— Ако Хелена предложи шампанско, Карл — предупреди Ото, — ще пиеш.

— Слушам — ухили се Кастило. Тракна с токове и махна на всички да се качат в асансьора. Трябваше да се посбутат, но успяха да се съберат.

 

 

Трапезарията бе огромно помещение на третия етаж. Едната стена бе покрита с плътни тежки завеси. Кастило се приближи, намери някакъв ключ и го щракна. Завесите се отвориха и разкриха огромни прозорци към ширнали се поля.

— Красива гледка — отбеляза Торине.

— Ела — повика го Чарли — и професор Кастило ще ти изнесе лекция за сравнително новата военна история.

Влезе прислужница, също с боне и престилка, понесла поднос с високи чаши за шампанско. Кастило, Торине и Кранц тъкмо си бяха взели чаши, когато се появи Хелена.

— Ето я и домакинята — посрещна я Кастило. — Хелена, извини грубостта ми. Запознай се с полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили и господин Кранц от електронния център на армията, който ще демонстрира как работи сателитният телефон, който препоръчвам на Ото да купи за чуждестранните кореспонденти на „Тагес Цайтунг“. Господа, това е нашата домакиня, госпожа Хелена Гьорнер.

Хелена се бе овладяла и се държеше наистина чаровно и приятно.

— Имате чудесен дом, фрау Гьорнер — започна Торине. — Гледката е забележителна.

— Нали?

— Тъкмо се канех да им разкажа за земята, Хелена. Може ли да продължа?

— Разбира се — усмихна се тя, за да прикрие досадата си.

— Някъде по средата на това чудесно поле с пшеница — посочи Кастило — ще видите една ивица от около седемдесет метра, където растенията са по-хилави.

— Да — отвърна Торине, когато забеляза какво му показна Кастило.

— Може и да ви е трудно да допуснете в мирно време като сега, но там са били поставени мини, половината „Скачащи Бети“. Били поставени от източногерманските власти…

— Това да не би да е била границата между Източна и Западна Германия? — прекъсна го Торине.

— Точно така. Може ли да продължа?

— Разбира се. Извинявай.

— Мините били поставени от източногерманците, за да не се втурнат западногерманците и да се възползват от благата на комунизма — продължи Кастило.

— Карлхен, внимавай — предупреди го фрау Гертруд.

— А от тази страна на все още замърсената земя минавало шосе, по което патрулирали американски военни… Хелена, шампанското е чудесно! Може ли още една чаша?

— Разбира се — отвърна домакинята и щракна нетърпеливо пръсти към една от прислужниците, която забърза към тях.

Кастило отпи нова глътка, преди да продължи.

— Та, както ви казвах, имало шосе, на което патрулирали американците, за да не позволят на западногерманците да побегнат към Източна Германия. — Един от младите герои е познат на всички ни. Младши лейтенант Алън Нейлър, тъкмо завършил „Уест Пойнт“, намерил време колкото да си намери булка и да завърши курса за офицери във Форт Нокс…

— Нейлър е бил тук? — учуди се Торине. — Невероятно.

— По-късно станал майор — кимна Кастило. — Та той взел, че дочул легендата за къщата.

— Карл! — предупреди го Гьорнер.

Кастило не му обърна никакво внимание.

— Искате ли да ви разкажа? — попита невинно той.

Торине мълчеше.

— Аз искам — отвърна Кранц.

— Ами военните знаели къщата под името „Замъка“ и се носел слух, че тук живеела принцеса със златни коси, пазена от баща й, краля, известен като Стария. Той не държал принцесата окована във вериги, но гледал да я държи по-далече от американците, които също като французите и много германци имали склонност да унищожават културното наследство на разни места по света.

— Не каза ли вече достатъчно? — попита Гьорнер.

— Привършвам, Ото — успокои го Кастило.

— Вече не е смешно, Карл — настоя Ото.

— Тогава недей да се смееш — сопна се Чарли. — Та един ден, предполагам, било неизбежно, затова неизбежното се случило. Долетял американски рицар в блестяща броня. По-точно на „Хюи“. Кацнал на калдъръма пред конюшните.

Той посочи.

— Имал няколко предимства. Бил авиатор, а по-важното е, че бил от Тексас. Както Фернандо ще ви каже, красивите млади тексасци имат излъчване, на което нито едно момиче не може да устои. Така било и тук. — Той огледал къщата и видял красивата принцеса. И тя го видяла. Погледите им се срещнали. Засвирили цигулки. Земята се разтърсила. В небето блеснали фойерверки. Хор от ангели запял Ich liebe dich и разни подобни. Около девет месеца по-късно им се родило красивото момченце, което сега се е изправило пред вас.

— О, Карлхен! — възкликна развълнувана фрау Гертруд.

— Баща ти е бил американски пилот? — попита Кранц. — Сега къде е?

— Не се е върнал от Виетнам — отвърна спокойно Кастило.

— Съжалявам.

— И аз — кимна Кастило. — Лекцията приключи. Дано да сте си записвали, защото предстои писмен изпит.

— Заповядайте, седнете — намеси се Хелена.

— Тази история истина ли е, чичо Карл? — попита младо гласче.

От изражението на Хелена Гьорнер стана ясно, че не е усетила, когато децата й са застанали на вратата.

— Не са ли това любимите ми кръщелници! — възкликна Чарли. — Да, Вили, историята е истинска.

Кастило прекрачи към вратата и прегърна едно по едно двете момченца — на десет и дванайсет.

Дванайсетгодишният попита:

— Какво е Виетнам?

— Една ужасно място, много далече от нас — обясни Чарли. — И между другото, Сиймор, колко е сега във Вашингтон?

— Към шест и половина — отвърна Кранц.

— Колко време ще ти трябва, за да оправиш апаратурата?

— Зависи къде искате да я монтирам.

— Какво ще кажеш до конюшнята? Точно на мястото, където кацнал рицарят в бляскави доспехи.

— Дайте ми десет минути. Тук ли ще остане?

— Няма да е за дълго — успокои го Чарли. — Защо не хапнем, после ще поговорим с Ото и към осем вашингтонско време ще е готова.

— Става.