Уилям Грифин
Заложникът (71)

(ЕДНО)

Апартамент 301

Хотел „Крийон“

„Плас дьо ла Конкорд“ 10

Париж, Франция

07:30, 27 юли 2005

 

На вратата се почука и Кастило, тъкмо отхапал от препечената филия, стана от масата и отиде да отвори.

Невзрачен мъж в смачкан костюм, към края на петдесетте — може би малко по-стар — бе застанал в коридора.

— Господин Кастило?

— Аз съм. Вие сигурно сте господин Дешамп?

Мъжът кимна.

— Влезте. Ще закусите ли с нас?

— Не, благодаря.

— Искате ли кафе?

Дешамп поклати глава и погледна Фернандо и Торине.

— Не ми казаха, че ще има и други — заяви той.

— Това е полковник Торине и господин Лопес — представи ги Кастило. — А това е господин Едгар Дешамп, представител на ЦРУ.

— Не само че не ми казаха за други, господин Кастило, но както може би знаете, а може и да не знаете, личността на представителя на ЦРУ е секретна информация.

— Не се безпокойте, господин Дешамп. И полковникът, и господин Лопес имат необходимия достъп до секретна информация.

— Аз откъде мога да съм сигурен?

— Някой от кабинета на директора на Националното разузнаване би трябвало да ви е уведомил какво правим тук.

— Някой ме уведоми. Споменаха само вашето име.

— Струва ми се, че има някакъв пропуск — отвърна Кастило. — Преди да продължим, защо не отскочим до посолството и да се обадим по обезопасена линия на директора на Националното разузнаване, за да изясним въпроса.

— В момента във Вашингтон е един и половина след полунощ — предупреди Дешамп.

— Знам. Само че не разполагам с време за губене в игри на секретност, господин Дешамп.

— Може би по-късно — реши човекът. — Казаха ми, че се интересувате от някой си Жан-Пол Лоримър. Какво искате да научите за него?

— Всичко, което и вие знаете.

— На мен ми съобщиха: „Кажи му всичко, което сметнеш за необходимо“ — обясни Дешамп.

— Значи има някакво разминаване между посланик Монтвейл и служителя, с когото сте говорили — реши Кастило. — Той трябваше да ви каже да ми предадете всичко, което поискам да знам, а аз искам да знам всичко.

— Монтвейл се свърза с мен — призна Дешамп.

— И ви е казал: „Каквото сметнеш за необходимо“, така ли?

— Така каза.

— В такъв случай, господин Дешамп, щом отидем на обезопасен телефон, ще разговаряме с президента и вие ще му предадете дословно какво е казал посланик Монтвейл.

Дешамп не отговори.

— За бога, господин Дешамп — намеси се полковник Торине. — Бях заедно с господин Кастило — на „Еър Форс Едно“, когато президентът нареди на посланик Монтвейл да осигури на господин Кастило всичко, което му е необходимо.

— Защо да ви вярвам? — попита Дешамп.

— Няма причина — отвърна Торине. — Освен че това е истината.

Дешамп се замисли за момент, след това възкликна:

— Майната му.

— Какво? — изуми се Кастило.

— Казах: „Майната му“. Не ми казвайте, че никога досега не сте чували този израз. Монтвейл каза, че в действителност сте офицер от армията. Майор.

— Виноват.

— Дали са ви повече власт, отколкото трябва, и не знаете как да я използвате, затова нямало да я задържите дълго.

— Това копеле смрадливо! — избухна Торине.

— Такъв е — съгласи се Дешамп.

— Ще трябва да говориш с президента, Чарли — реши Торине.

— Преди това нека да ви кажа някои неща — предложи Дешамп. — Пък да видим какво ще стане.

— Слушам ви — кимна Чарли.

— В този бизнес съм от доста отдавна — обясни Дешамп. — Толкова отдавна, че мога да се пенсионирам утре, ако реша. Виждал съм как се провалят работи — а понякога умират и хора, — защото някой надут перко с политическа власт, който си гони личните политически облаги, си е наврял носа там, където не трябва, и е прецакал всичко. Работя над този боклук Лоримър от години. И не беше никак лесно.

— Как така? — учуди се Кастило.

— Вие имате ли представа с какво се занимава той?

— Да — отвърна Чарли. — Той е посредник, може би най-важният посредник в иракската схема „Петрол срещу храни“.

Кастило забеляза изненадата по лицата на Торине и Фернандо. Не беше споделил с тях казаното от Кенеди, а само — че са се видели и че Кенеди не знае къде се намира Лоримър.

— Работата е там — продължи Чарли, — че французите искаха да облекчат санкциите на Хюсеин, но Щатите — и англичаните — казаха не. Така че с безкрайната си мъдрост Съветът за сигурност към ООН през 1996 година измисли „Петрол срещу храни“, защото по този начин иракчаните нямало да измрат от глад. Всъщност това бе начинът Саддам да възнагради преданите жабари и руснаци и разни други негодници. Бил е изнесен петрол за шейсет и пет милиарда долара, докато Щатите избомбят Багдад — слагайки край на програмата — през 2003. Доста комисионни могат да се вземат от шейсет и пет хиляди милиона долара, а Лоримър просто си е стоял кротко и е събирал имена.

— Ще ми кажете ли откъде знаете, че Лоримър е бил посредник? — попита Дешамп. Говореше почти предизвикателно.

— Не.

— Ще ви попитам отново някой друг път — обеща Дешамп. — Тогава може и да ми кажете.

— Всичко е възможно — съгласи се Чарли.

— Добре, нека предположим, че той е най-важният посредник. Познава може би петдесет процента от хората, а може би дори повече, на които им е било плащано, как им е било плащано и по колко им е било плащано. И най-вече защо. Някои от тези хора работят в ООН на доста високи длъжности. Затова от ООН не искат да излизат имена.

— Някои от онези, на които им е било плащано, са французи. Французите имат един доста интересен закон, според който президентът на Франция не може да бъде разследван, докато не изтече мандатът му. А Второ бюро^[1] — нали знаете какво представлява?

Кастило кимна.

— За тях Агенцията представлява огромна заплаха за прекрасната Франция и те предприемат всички необходими мерки. Затова ми беше толкова трудно да проследя нещата.

— Ясно — кимна Кастило.

— Същото беше и с германците — продължи Дешамп. — Все още имам приятели от другата страна на Рейн — работих известно време в Берлин и Виена, още по време на Студената война — и те ми подават информация и приятелски съвети да си пазя гърба, когато става въпрос за важни германски клечки, които се опитват да потулят нещата. — Има и доста руснаци. Много от парите, открити на сметката на Саддам Хюсеин, са прекарвани тук със самолетите на легендарния руски бизнесмен Александър Певснер. Познато ли ви е името?

— Чувал съм го — отвърна Кастило.

— Той има нещо като тайна служба за превози и обслужва хора, които искат да пренесат разни неща, без никой да разбере. Когато стана въпрос за Певснер, преди около месец ми казаха — съобщиха на всички представители на ЦРУ в посолствата — да не ровим повече в дейността на гадината мръсна без специално одобрение от Ленгли.

— Певснер е свързан с „Петрол срещу храни“ ли? — попита Кастило.

— Индиректно, доколкото разбрах. Той просто е разкарвал парите — като товари — и както подозирам, много неща, които не би трябвало да стигат до Саддам Хюсеин, са се озовавали в Багдад на самолетите му.

Торине срещна погледа на Кастило.

— И така, връщаме се към американците — продължи Дешамп. — Има едни доста предприемчиви бизнесмени в Хюстън, затънали до ушите в рекет по време на „Петрол срещу храни“. Може и да ме вземете за непоправим циник, но от опит знам, че когато петролните магнати дават паричния си принос за политиците, политиците покриват работата, когато Агенцията или ФБР, или някой друг, реши да закове въпросния бизнесмен. Така е и с нашия човек Певснер.

Дешамп замълча.

— Може ли все пак да пия едно кафе?

— Разбира се — отвърна Кастило и посегна към кафеника.

Дешамп взе чашата, добави захар и разбърка.

— И така, когато се заговори за въпросния Лоримър, аз вече знаех тези неща.

— Мисля, че ми е ясно — отвърна Кастило.

— Агентът от Тайните служби тук ми е приятел. Нали се сещате, двама динозаври, попаднали сред множество младоци, на които всяка стъпка е политически издържана и съобразена така, че да се хареса на Държавния департамент. Та някакъв негов приятел му звъннал и го помолил да открие Лоримър, а той се обърна към мен, защото знаеше, че го следя.

Агентът отпи глътка кафе и продължи:

— Знаех, че нещата ще се разсмърдят още преди посланикът да ми се обади и да започне да пита за Лоримър. Беше му се обадила… как се казваше… Кохън, лично държавният секретар.

— Натали Кохън — уточни Кастило.

— Изискана лелка — отвърна Дешамп. — Хареса ми. Та тъкмо се канех да го закова копелето, когато някой сложи капак на цялата работа.

— Това пък какво означава?

— Циникът в мен ме кара да подозирам, че някой в Ленгли има прекалено голяма уста и е казал на някой друг, че се каня да довърша доклада си за Лоримър. Има разни хора, които искрено съжаляват, че жабарите и Щатите са си сритали шапките — както и някои сенатори, които разследват целия фарс с „Петрол срещу храни“ и ООН — и са решили, че ще се предизвика истински потоп, ако вземем да изпеем пред жабарите всичко, до което сме се добрали — че нещата ще се разсмърдят чак до Ширак, че може би дори и той е в кюпа — и че ще стане още по-зле, когато се разбере, че американски дипломат в ООН е главният посредник.

— Значи имахте подозрения, че някой ще види сметката на доклада ви, така ли? — попита Кастило.

— Ще го погребе някъде — поправи го Дешамп. — Също както Лоримър е бил погребан. Ако е имал този късмет.

— Моля? — учуди се Чарли.

— Много е възможно да е в Москва, може би дори в Берлин, и да изпява кротко всичко, което му е известно, на руснаците или германците. Ако знае къде са заровени телата на останалите му приятелчета, ще предостави доста полезно дипломатическо оръжие. Така никой няма да посмее да продължи с изкарването на нова кирливи ризи.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че Лоримър е мъртъв? — попита Кастило.

— Извадил е късмет, ако са го убили бързо — с други думи, само за да му запушат устата. Ако някой иска да разбере какво е знаел… Много добре са се справили с приятелчето му, ливанец, казва се Анри Душон, във Виена. За да му дадат стимул да отговори на въпросите, са му изтръгнали два нокътя и шест зъба. След това са му прерязали гърлото.

— Кога е станало? — попита Кастило.

— Преди две седмици.

— Кога е видян Лоримър за последен път? — не спираше Кастило.

— Ако може да се съди по разходите на кредитната му карта „Американ Експрес“, пътувал е със самолет до Виена на дванайсети този месец. Същия ден си е купил — или някой друг е използвал кредитната му карта — за да купи билет от Виена до тук. Не знам дали той я е използвал; може да е било просто заблуда, за да подведе онези, които са го търсели. Но също така има и възможност да се е върнал тук. Наистина не знам. Според мен са го спипали, когато е отишъл да се види с приятелчето си Душон. След това са го отвели някъде, за да го разпитат, но може и да не е станало точно така. Ако трябва да обмислим всички възможности, може дори да са го нарязали на парчета и да са го изхвърлили в красивия син Дунав. Но може и да се е върнал, да са го пипнали тук, а след като е отговорил на въпросите им, да са го изхвърлили в Сена.

— Остава и възможността да се е покрил някъде — предположи Кастило.

— Разбира се. Според мен това е малко вероятно. Предполагам, че е мъртъв. Има гадни хора, които няма да се замислят много и ще го очистят на мига.

— Чух, че е свивал от подкупите — подхвърли Кастило.

— Възможно е, но се съмнявам. Получавал е добри пари за услугите си, но не успях да открия и следа от големите пари.

— Мислите ли, че щяхте да им хванете следите?

Дешамп кимна уверено.

— Дори прегледах апартамента му — отвърна той. — Обзавел се е с доста хубавки неща, антики, картини и какво ли още не. Не си ги е купил със заплатата от ООН, но, от друга страна, не мога да допусна, че е бил толкова тъп, че да краде.

— Добре — съгласи се Кастило. — Благодаря. Имам още един въпрос. Питам само от любопитство. Ако все пак е успял да се скрие, според вас къде се е заврял?

— На някое скришно място — отвърна Дешамп. — Ако с жив, зъбите му тракат от страх. Жан-Пол Лоримър беше мижитурка. Не му стискаше да се развихри като престъпник.

— Познавахте ли го?

— Виждали сме се. Аз съм културен аташе на посолството. Билетите за опера, разни други събития минаваха като разход. Освен това ме канеха на всички приеми. Дипломатическият корпус обожава американците, за да могат да им натякват безспир, че прецакват света. — Той замълча. — Та това е, което знам. Нещо да съм пропуснал, според вас?

— Може ли да видя материалите, които имате за Лоримър? — попита Кастило.

— За да потънат в някоя черна дупка ли?

— И фотокопия ще ми свършат работа. Така ще запазите оригиналите при вас.

— Значи не искате оригиналите?

Кастило поклати глава.

— Фотокопията стават. Колко време ще ви трябва, за да ги направите?

— Искате ги, за да ги дадете на Монтвейл — или на някого от Агенцията — за да ми пратят някое спешно съобщение, че настояват „незабавно да пратя по куриер оригиналите на изброените по-долу документи и да потвърдя унищожаването на всички съществуващи копия“ ли?

— Не представям нищо на Монтвейл — отвърна Кастило. — А в момента едва ли бих му дал нещо. Що се отнася до Агенцията, аз съм в най-черния им списък. Искам копията за себе си.

Дешамп наклони глава, очевидно замислен. След това отпи нова глътка кафе. Най-сетне се облегна назад на стола и запали пурета.

— Струва ми се странно, че искате всичко, което съм събрал за Лоримър, господин Кастило. Най-странното съвпадение е, че цял следобед вчера и вечерта, веднага след като посланик Монтвейл ми позвъни, аз ги фотокопирах. Тъкмо си мислех, че е дошло времето да се пенсионирам и да напиша книга „Петрол срещу храни — какво се опита да покрие ЦРУ“.

— Да не би да сте забравили за документа „Няма да проговоря до края на дните си“, който сте подписали навремето? Ако напишете подобна книга, много бързо ще ви тръгнат по следите.

— Някога да сте попадали на така наречения Били Уо?

Кастило кимна.

— И аз така си помислих — кимна Дешамп. — Били е написал книга, наречена „Бях хванал Осама бен Ладен на мушка, но путьовците в Ленгли не ми позволиха да му видя сметката“ — или нещо такова — а нищо не му се случи.

— Сигурно са се страхували, че Били ще напише още една: „Скапаняците от ЦРУ, които познавах“ — предположи Кастило.

Дешамп се разсмя.

— И аз се бях сетил за подобна възможност — отвърна той. — Реших, че са стигнали до същото заключение и за мен.

Той се надигна от стола и подаде ръка.

— Материалите са цяла торба — обясни той. — Ще отскоча да ги донеса.

— Благодаря — кимна Кастило. — Може ли още един въпрос? Защо размислихте? Защо се съгласихте да ми кажете всичко?

— Честно ли да ви отговоря?

— Да, ако обичате.

— Както вече ви казах, аз съм динозавър. Върша тази работа от много време. Когато бях съвсем млад, започнах в Берлин и там имаше хора, участвали във войната, в операция „Джедбърг“, нали се сещате. Познавах дори Бил Колби. Та един от тях ми каза, че ако не успееш да погледнеш човек в очите и да го прецениш, трябва да си намериш друга работа. Оказа се прав. Вие — и тримата — ми вдъхвате доверие.

Дешамп кимна на Фернандо и Торине и излезе.

Когато вратата се затвори, Фернандо се обади:

— Значи Лоримър е мъртъв. Сега какво ще правим, гринго?

— Не сме сигурни, че е мъртъв — отвърна Кастило. — От онова, което разказа Дешамп, ако Лоримър е бил отвлечен, то сигурно се е случило на дванайсети този месец. Госпожа Мастърсън я отвлякоха чак на двайсети, а Мастърсън го застреляха на двайсет и трети. Това са няколко дни. Според мен щяха да са научили, че някой е пипнал Лоримър.

— Добре — кимна Фернандо. — Ще повторя въпроса си. Сега какво ще правим?

— Ще събудим сержант Кранц — реши Кастило. — Ще му кажем да си събере багажа.

Сержант първи клас Сиймор Кранц, оператор в „Делта“ и „Грей Фокс“, бе един от двамата оператори, които щяха да използват за сателитните радиостанции на Форт Браг. Полковник Торине бе съобщил на Кранц, че са го избрали да ги придружи в Европа вместо другия оператор, оставен в комплекса „Небраска“, защото Торине бил убеден, че когато летят над океана, всеки килограм е от значение. Кранц едва покриваше норматива на армията за тегло и ръст. Истинската причина бе, че Кранц бе придружавал Торине и Кастило, докато търсеха откраднатия „727“, и бе доказал, че не е нужно да си метър и осемдесет и да тежиш сто килограма, за да си великолепен оператор.

— Къде отиваме? — попита Торине.

— При чичо Ото — отвърна Кастило, настани се на канапето и се пресегна към телефона на масичката за кафе.