Уилям Грифин
Заложникът (38)

(ДВЕ)

Специален агент Шнайдер бе седнала срещу майор Кастило, така че той да не може непрекъснато да посяга и тайно да стиска ръката й, нито да докосва коляното й под масата, но това не й пречеше да потрива крак в прасеца му.

Бяха почти приключили със закуската, когато на вратата отново се звънна.

Роджър Маркъм се втурна към вратата, а Кастило се зачуди кой ли може да е, когато се чу познат глас:

— Американец си, нали? Сигурно пехотинец?

— Да, господине — отвърна Маркъм.

— Връщай се вътре и изхвърли майор Кастило и онази, с която е в леглото, и му кажи, че полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ настоява да му отдели момент от безценното си време.

Кастило се надигна от стола си през смях. В същия момент забеляза изражението на специален агент Шнайдер, което ясно показваше, че не намира нищо смешно.

Полковник Торине, висок слаб мъж в спортно сако и панталони, нахлу в хола и видя насядалите около масата.

— Олеле! — възкликна той. — Извинявай, Чарли. Не знаех, че има хора.

— Добро утро, господине — поздрави Чарли. — Трябваше да се свържа с вас още снощи.

— Нищо подобно. Беше тъкмо обратното. Аз трябваше да ти докладвам, когато пристигнах снощи. Това са заповедите ми, получени лично от генерал Алън Нейлър. Само че беше късно, валеше като из ведро и аз прецених, че мога да почакам до сутринта. Аташето по отбраната ми каза къде мога да те открия.

— Супер! — започна Чарли.

Торине го накара да млъкне, като вдигна длан, и продължи:

— Пристигам тук и се оказа, че никой в хотела не е чувал за теб. Стоя си във фоайето и се чудя защо ли аташето ме е пратил в грешен хотел, след това решавам, че има два „Фор Сийзън“ и съм попаднал в който не трябва, затова се връщам на рецепцията и питам онзи тип къде е другият.

Кастило се разсмя.

— В този момент си спомних втората ви самоличност, хер Госингер, и най-накрая се добрах до вас.

Кастило разбра по изражението на Бети, Джак Бритън и Роджър Маркъм, че нямат представа какво става.

— Приятели, понякога използвам името Госингер, когато работя — обясни той. — Под това име съм регистриран тук.

Бритън, който бе работил години наред под прикритие, използвайки името Али Абид ар-Разик, кимна с разбиране. На Роджър Маркъм му личеше, че е силно впечатлен.

„Боже, това е истински шпионин с втора самоличност!“

— Полковник — каза Кастило, — помниш ли ченгетата от Филаделфия, които съобщиха на разузнаването, че собственикът на „727“ бил продал друг самолет на Коста Рика?

— Разбира се.

— Ето ги — посочи ги Чарли.

— Не — възкликна Бритън. — Тя съобрази всичко. Бети върза нещата. Аз нямам нищо общо с цялата работа.

— Бети Шнайдер и Джак Бритън, вече от Тайните служби — продължи Кастило. — Това е полковник Джейк Торине, който върна „727“ от Коста Рика.

Подадоха си ръце.

— Не, още не съм закусвал и да, благодаря, ще похапна с вас — заяви Торине.

— Не знам дали е още топла закуската — отвърна Кастило и вдигна капака, под който бяха все още димящите бъркани яйца.

— Достатъчно топли са — реши Торине и седна.

Пресипа яйца в чинията си.

— Какво става, Чарли? — попита Торине.

Кастило му подаде „Буенос Айрес Хералд“.

— Днешен е. Почти всичко е точно. Ще ти кажа кое не е.

Торине взе вестника и зачете.

 

 

Клатеше глава, докато поглъщаше последната хапка. След това върна вестника на Кастило.

— Има и уводна статия — обясни Кастило. — Кръстили са я „СРАМ ЗА НАЦИЯТА“.

— Трябва ли да се срамуват? — попита Торине.

— Смутени, да — отвърна Чарли. — Съпругата на дипломат е отвлечена, а след това някой гръмва дипломата. Подобно нещо не би трябвало да се случва в цивилизована държава. Не сме в Конго. „Срам“ обаче е малко силна дума. Истината е, че те се задействаха на пълни обороти от мига, в който се случи.

— Според нас похитителите на госпожа Мастърсън са се свързали с него, уредили са си среща, той се е измъкнал от къщата и е отишъл на уговореното място. Там са го застреляли.

— Къщата не е ли била под наблюдение? — попита Торине, неспособен да повярва.

— Имало е и ченгета, и агенти от ДРУ — нали знаеш какво е ДРУ?

Торине кимна.

— Значи освен ченгетата и агентите на ДРУ отпред е стояла кола с двама други агенти, но въпреки това в два сутринта Мастърсън е успял да се изплъзне от агента на ЦРУ Пол Сиено и на полковник Алфредо Мунц, самия шеф на ДРУ.

— Мислиш, че Мастърсън е отишъл да плати откупа и нещо се е объркало, така ли?

— Просто не знам. Знам само, че Алекс Дарби, шефът за ЦРУ тук, който е свестен човек, познаваме се от Афганистан; прикритието му е търговски аташе, та той казва, че Сиено е най-добрият от хората му, а Мунц положи всички усилия, за да е сигурен, че подобно нещо няма да се случи. А то все пак се случи. Да не забравя да ти кажа, че Мастърсън беше най-добрият приятел на Дарби.

— Господи, какво става тук?

— Много ми се ще да знаех — отвърна Кастило. — И още нещо, полковник. Тези мръсници са стиснали госпожа Мастърсън за гушата — или са я заплашили да убият децата й, или нещо друго — но тя не е на себе си от страх.

— Това е ясно.

— Обградена е от охраната на посолството плюс хора на ЦРУ, на Тайните служби и на ДРУ и човек си казва, че би трябвало да се чувства спокойна, поне дотолкова, че да опише похитителите — обясняваше Кастило. — Ако все пак й повярваме, а никой не й вярва, излиза, че не е видяла нищо. Тъкмо затова повиках Бети — „една от причините“ — за да се опита да се сближи с нея и да измъкне нещо.

Очевидно мислите на специален агент Шнайдер също бяха стигнали до „една от причините“. Кастило усети крака й по прасеца си и когато я погледна, по устните й играеше усмивка, а в очите й блестяха весели пламъчета.

— Въпросът, който ме мъчи, още откакто разбрах какво е станало, е дали не е дело на терористи — призна Торине.

— Ако ставаше въпрос за убийството на Мастърсън, да. Само че ако бяха терористи, само след час щяха да се похвалят какво са направили. Освен това едва ли биха пропуснали възможността да убият госпожа Мастърсън.

Торине кимна одобрително.

— И сега какво? — попита той.

— Ще я изкараме с децата от Аржентина веднага щом е възможно. Нали знаеш военновъздушната база „Кислър“?

— Разбира се. Защо?

— Госпожа Мастърсън иска да го погребе в Мисисипи. Той е от там. От крайбрежието.

— Генерал Нейлър ми каза, че президентът иска господин Мастърсън да бъде погребан в „Арлингтън“.

— Тя е тази, която решава, нали?

— Очевидно. Според теб кога ще бъде готова за заминаване?

— Мисля — мисля, без да съм убеден, — че тази сутрин ще я изпишат от болницата. Ако можеше да стане, както на мен ми се иска, щях да я откарам направо на летището. Само че едва ли ще стане. Може би късно довечера, което означава, че ще пристигнем в „Кислър“ на сутринта. Възможно е да стане и утре по някое време.

— Аташето по отбраната ми каза, че аржентинците искали да сложат ковчега в катедрала „Метрополитана“ за поклонение — обясни Торине. — Това пък защо?

— Не знаех — призна Кастило. — И нямах представа, че има подобно предложение.

— Това е националната им катедрала — намеси се сержант Роджър Маркъм. — Недалече е от Каза Росада, което е нещо като Белия дом. С тази разлика, че тук е розов. Говоря за Каза Росада. Катедралата прилича на Партенона. Сигурно е изглеждал така, преди да падне. Мисля, че е от мрамор.

— Добре че са пехотинците, за да ни спасят — обади се Кастило. — Разказвай, Роджър.

— Ами това е най-великата им църква. Сан Мартин — генералът, дето му казват Великият Освободител, нали сте чували? Бил е приятел на Томас Джеферсън. „Авенида Либертадор“ е кръстена на него, както ние си имаме площад „Вашингтон“, все едно да го наречем площад „Бащата на страната ни“.

— Много интересно — кимна полковник Торине, едва сдържайки усмивката си.

— Пазят гробницата вътре, както ние пазим Незнайния войн, по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Щом искат да положат господин Мастърсън вътре, да знаете, че е голяма чест.

— Прав си, Роджър. Разбирам защо искат да го направят, но не ми е ясно как ще го приеме госпожа Мастърсън, да не говорим, че моите заповеди са да изведа нея и децата час по-скоро от страната.

Погледна Торине.

— Сега отиваме в болницата, за да я запознаем с Бети и Джак. Вече ви казах, че е уплашена. Може да е от полза, ако дойдеш, стига да искаш. Ще я питаш кога иска да пътувате, просто така ще й олекне.

— Разбира се, Чарли — съгласи се Торине. — Няма нужда да ме молиш за каквото и да е. На генерал Нейлър не му беше особено приятно, но ясно изтъкна, че ти водиш операцията.

— Звъни мобилен — обади се Бети.

Кастило опипа дрехите си и си спомни, че неговият е останал в спалнята. Скочи и отиде да го вземе. Оказа се, че не е толкова лесно, защото мобилният се оказа в джоба на боксерките, с които беше, когато Бети се върна, за да потърси изгубената си кърпичка, и бе подритнат по невнимание, когато Джак Бритън звънна тази сутрин.

Когато се наведе, за да го вземе, той попадна на сутиена и бикините на Бети.

„Значи, когато е излязла оттук, е била без бельо под дънките и пуловера!“

Неканени образи нахлуха в главата му.

„Какво, по дяволите, ти става? Обади се, глупако!“

Докато извади телефона от джоба на боксерките, той бе спрял.

На екрана бе изписан номер. Той натисна копчето за пропуснати обаждания, след това набра.

— Силвия Грунблат.

„Връзки с обществеността на посолството. Тя пък какво иска?“

— К. Г. Кастило, госпожо Грунблат. Опитвахте се да се свържете с мен.

— Къде си, по дяволите?

„Не че ти влиза в работата, но…“

— Във „Фор Сийзънс“.

— Според тях, не е регистриран никакъв Кастило. Какво става?

— Откъде намерихте номера на мобилния?

— Посланик Силвио ми го даде.

— Какво мога да направя за вас, госпожо Грунблат?

— Вече сме на нов етап. Пресата те е погнала. Някой тук има прекалено голяма уста.

— Как така?

— Някакъв тип от „Ню Йорк Таймс“ иска да разбере кой е президентският агент, изпратен тук. Същите въпроси задават Си Ен Ен, АП и „Ла Насион“. Какво да им кажа?

— Че нямате никаква представа за какво става дума.

— Няма да ми повярват и няма да им стане никак приятно.

— Посланик Силвио ми каза, че сте изключителна в отношенията си с медиите. Все ще измислите нещо.

— Вече чувам какво ми казват — оплака се тя. — „Да не би да се опитваш да ми кажеш, Силвия, че източникът ми лъже?“

— На което ще отговорите: „Не мога да отговарям за сведения, получени от неназовани източници. Мога да кажа единствено онова, което на мен ми е казано.“

— На което те ще отговорят: „Стига простотии, Силвия“ или нещо подобно.

— Силвия, много съжалявам, но чудесните ти отношения с пресата ще претърпят дребна оперативна намеса.

— Точно от това се страхувах — въздъхна тя. — Посланикът каза да постъпя, както ти прецениш.

— Не искам нито името ми, нито снимката ми, нито думите „президентски агент“ във вестниците или по телевизията.

— Добре, разбрах. Искам да те предупредя, че ще ровят, за да разберат кой си. Тъй като няма — с едно изключение — нищо ново по случая, ти — президентският агент — си новината на деня.

— Какво е изключението?

— Ако посланикът убеди госпожа Мастърсън да се съгласи — още не я е питал, — аржентинците искат да сложат Великия кръст на Освободителя върху ковчега на Джак, който ще бъде положен в катедрала „Метрополитана“. Ако тя се съгласи — а тя може и да не откаже; ако аз бях на нейно място, щях да пратя аржентинците по дяволите, — това ще бъде невероятно зрелище. Пресата — особено телевизията — обожава зрелища и така интересът към теб ще позамре.

— Тъкмо тръгвах към Немската болница — обясни Кастило.

— Познаваш ли някой от ДРУ, който може да те вкара през задния вход? Иначе се приготви звездата ти да грейне.

— Те откъде знаят как изглеждам?

— Изтеклата информация за президентския агент се знае от всички агенции. Което ме навежда на мисълта, че някой е спуснал и описание.

— Имаш ли някаква представа кой си е дал целия този труд?

— Ако можех да се обзаложа, щях да трупна цяла пачка върху пазителите на реда с евтините костюмчета…

„Точно така — помисли си Кастило — а пък аз съм готов да се обзаложа, че името на мръсника е Юнг.“

— Не мога да ти кажа нищо по-точно. Ако се добера до името, да ти го кажа ли?

— Много държа да го науча.

— Надявах се да е така.

— Защо?

— Защото въображението ми изневери, след като си представих как кастрирам гадта мръсна, а пък съм сигурна, че ти ще измислиш нещо доста по-екзотично и болезнено.

— Няма проблем.

— Ще се чуем, господин Х.

— Благодаря, Силвия.

Кастило пъхна мобилния в джоба на панталоните си и в същия момент той звънна отново.

„Сега пък какво се сети тази жена?“

— Кажи, Силвия?

— Всъщност обажда се Хуан Силвио.

— Добро утро, господине.

— Преди да подхвана темата, предполагам, че госпожа Грунблат вече се е свързала с теб.

— Да, господине. Току-що прекъснахме разговора.

— Сигурно ти е казала, че е изтекла информация?

— Да, господине.

— Много съжалявам. Иска ми се да разбера кой го е направил.

— И на мен ми се иска.

— Силвия каза ли ти, че аржентинското правителство иска да почете господин Мастърсън, като го положат в катедралата и посмъртно го наградят с Великия кръст на Освободителя?

— Да, господине.

— Нямам право да се съглася или да откажа, без преди това да съм се посъветвал с теб и с госпожа Мастърсън. Мисля, че двамата трябва да поговорим, преди да повдигна въпроса пред нея.

— Господине, тъкмо се канех да тръгна към болницата. Исках да запозная госпожа Мастърсън със специален агент Шнайдер. Тя е жената, която помолих да изпратят. Освен това при мен е и полковник Торине, който е докарал „С–17“. Мислех, че той ще успее да убеди госпожа Мастърсън да сподели с него намеренията си за пътуването. Което повдига още един въпрос, господине. Полковник Торине ме уведоми, не президентът искал да погребат господин Мастърсън в „Арлингтън“, а…

— Което означава, че се налага да поговорим час по-скоро, при това не по телефона.

— На ваше разположение съм, господине.

— След като и двамата ще ходим в болницата, защо да не се видим там. Все ще намерим къде да поговорим.

— Определете времето и мястото, господине.

— В болницата, след трийсет-трийсет и пет минути. Ще успееш ли?

— Ще се видим там, господине.

— Благодаря ти.

Кастило затвори, погледна мобилния и натисна копче за автоматично набиране.

— Si?

— Алфредо?

— Si.

— Алфредо, обажда се Карл. Трябва да те помоля за услуга.

— Стига да мога, Карл.

— Тръгвам към Немската болница. Някой от американското посолство не само че е решил, че тук е изпратен агент от Белия дом, ами е пуснал на пресата слуха, че аз съм този агент.

— За хер Госингер ли говориш?

— По-скоро за Кастило. Както и да е, доколкото разбрах, болницата е превзета от пресата…

— В такъв случай, приятелю, съветвам те да не се мяркаш в болницата.

— Трябва да се видя с госпожа Мастърсън, а имам среща и с посланика там.

Последва кратко колебание.

— Нали си във „Фор Сийзънс“?

— Да.

— Имаш ли автомобил на посолството?

— Имам.

— Държа една кола в подземния гараж.

— И колата на посолството е там.

— Чудесно. Върви в гаража и се качи в колата си. Моят човек ще ти се представи. Последвай го до болницата. Ще уредя да те вкарат през служебния вход.

— Много ти благодаря.

— Когато приключиш с госпожа Мастърсън — предполагам, си чул за катедралата и награждаването?

— Не съм сигурен, че госпожа Мастърсън ще се съгласи. Това е една от причините да искам да се видя с нея.

— А ще ми кажеш ли какви са другите?

— Искам да я запозная с колежката, която повиках от Вашингтон, и да се разберем за пътуването. Ако ще си там, искам да те запозная и с другия агент от Тайните служби.

— Значи след малко ще се видим.

— Ти в болницата ли си?

— Реших, че вашата охрана ще иска да разбере какви са намеренията ни за осигуряване на безопасността на хората в катедралата.

— И аз бих искал да разбера. Освен това искам да огледам мястото.

— Значи ще се видим там.

„Това какво трябваше да означава? «Как ли пък не?» Или може би: «Не съм много сигурен.»“

— Благодаря ти, Алфредо.