Уилям Грифин
Заложникът (57)

(ЧЕТИРИ)

Военновъздушна база „Кислър“

Билокси, Мисисипи

20:35, 25 юли 2005

 

Докато Торине правеше заход над пистата на Кислър, за да кацне плавно с огромния „Глоубмастър“, Кастило видя „Боинг 747“, наричан от Военновъздушните сили „VC–25А“, който се преименуваше на „Еър Форс Едно“, когато президентът бе на него, паркиран в самия край на паралелна писта. Охраняваха го не само войници, но и шест „Хъмвита“ с 50-калиброви автомати.

— „Три-нула-едно“ кацна в и трийсет и пет минути — обяви Торине по микрофона. — Чакам инструкции за рулиране.

— „Еър Форс три-нула-едно“, говори наземен контрол на „Кислър“. Изчакайте на място след спиране. Ще следвате автомобила, който ще ви изпратим. Ще ви посрещне кола, която да откара майор К. Кастило до определената дестинация. Край.

— „Кислър“ — отвърна Торине. — „Три-нула-едно“ изчаква пристигането на навигационен автомобил. Майор Кастило ще бъде поет от втора кола до определената дестинация.

— Точно така, „Три-нула-едно“.

Вторият пилот докосна Торине по рамото и посочи през прозореца. Син пикап на Военновъздушните сили с надпис „Последвайте ме“ и GMC „Юкон“ бяха паркирани един до друг до рампа към пистата.

— Дотерман, чу ли? — попита Торине.

— На страничната врата съм, полковник.

Торине се обърна към Кастило.

— Защо ми се струва, че дестинацията ти е онзи „G747“?

— „Кислър“ — заговори вторият пилот в микрофона. — „Три-нула-едно“ е спрял на пистата.

— Виждаме ви, „Три-нула-едно“ — отвърна диспечерът.

— Полковник — обяви Дотерман, — приближават джип и „Последвай ме“. Джипът ме вижда. Ще спре отстрани.

— Сигурно е „Юкон“, Дотерман — отвърна Торине.

— Каква е разликата?

— Не знам — призна Торине.

— От незнайното нещо слизат хора — докладваше старши сержант Дотерман.

Когато полковник Торине понечи да разкопчае колана, за да се изправи, Кастило се надигна от аварийната седалка, сгъна я, за да я прибере на място, и застана до вратата на пилотската кабина. Усети, че госпожа Мастърсън го наблюдава. Срещна погледа й за миг, ала след това извърна очи.

Трийсет секунди по-късно слаб подполковник от морската пехота в синя униформа се появи на стълбите.

Погледна Кастило, след това се отправи към госпожа Мастърсън.

— Госпожо Мастърсън, аз съм подполковник Макелрой, адютант на президента. Самолетът ще рулира до един от хангарите. Посланик и госпожа Лоримър ще се качат на борда…

— Аз съм специален агент Уилки от Тайните служби — заговори набит мъж до ухото на Кастило. — Вие ли сте господин Кастило?

Кастило се подразни от прекъсването. Госпожа Мастърсън отново бе отправила поглед към него и му обръщаше повече внимание, отколкото на адютанта.

„Освен това не беше разгневена. Не се опитваше да ми подскаже, че сега ще си намеря майстора.

По-скоро се опитваше да изпроси помощ или да ми каже, че иска да поговорим.

Може би дори и двете.

Какво става?

Този пък глупак откъде се взе?“

Кастило едва се овладя да не изблъска агента на Тайните служби от пътя си.

— Аз съм Кастило.

— Последвайте ме, господине. Президентът иска да поговори с вас.

Кастило кимна.

Специален агент Уилки тръгна по стълбите. Чарли го последва, ала преди това погледна за последен път госпожа Мастърсън. Очите им отново се срещнаха.

„Тя е отчаяна и уплашена.

Не иска да тръгвам.“

Госпожа Мастърсън стана, изблъска подполковник Макелрой и се провикна:

— Господин Кастило?

— Да, госпожо?

— Може ли за момент?

— Да, госпожо, разбира се.

Тя мина покрай Макелрой и застана на входа за пилотската кабина. Застана толкова близо до Чарли, че той се отдръпна и се сблъска с Торине.

— Какво мога да направя за вас, госпожо? — попита той. — Да не би нещо да не е наред?

Тя вдигна очи към него. Той видя как се наливат със сълзи.

— Страхувах се да кажа каквото и да е, докато бяхме в Буенос Айрес — призна тя. — Трябваше да опазя децата си.

Той кимна.

Елизабет Мастърсън си пое дълбоко дъх.

— Сега вече не сме в Аржентина. У дома сме. — Тя замълча, след това продължи бавно и предпазливо, сякаш бе репетирала онова, което възнамеряваше да каже. — Хората, които ме отвлякоха, искаха да им кажа къде е брат ми. Казаха, че ако не им съобщя, ще убият децата ми, едно по едно. След това ме заплашиха, че ще убият и децата, и родителите ми, ако кажа и дума. След това убиха Джак… — Гласът й пресекна. Тя преглътна и продължи: — Убиха съпруга ми, за да ми покажат, че намеренията им са сериозни.

— А вие не знаете къде е брат ви, така ли? — попита тихо Кастило.

Тя поклати глава.

Кастило сложи ръка върху нейната.

— Слушайте ме внимателно, госпожо Мастърсън. Имате думата ми, че никой няма да нарани децата ви. Нито пък родителите ви. Нито пък вас…

— Просто не знаех какво да направя. Затова не…

— Господин Кастило, президентът чака! — обяви нетърпеливо специален агент Уилки от Тайните служби.

— Значи ще му се наложи да почака — сопна се Кастило и отново погледна към госпожа Мастърсън.

Тя клатеше глава и се усмихваше през сълзи.

Той я погледна въпросително.

— Знаех, че ще трябва да кажа на някого — продължи тя. — Струва ми се, бях права, като се спрях на вас.

— Не разби…

— Според вас колко са хората, които биха накарали президента да чака?

— Това просто показва, че действам импулсивно — отвърна Кастило.

— Не, господин Кастило. Вие сте точно такъв, какъвто ви описа господин Дарби.

Той изви вежди. Тя поясни:

— Непоклатим мъжага, точно човекът, който би искал да е в твоя ъгъл, когато те хванат натясно.

— Ако вярвате на тези думи, госпожо, бъдете спокойна, във вашия ъгъл съм.

— Господин Кастило, за бога, президентът ви чака! — подвикна специален агент Уилки.

— Ще се върна веднага щом мога — обеща Кастило.

Тя се надигна и го целуна по бузата.

— Благодаря ви.

След тези думи се върна на мястото си. Кастило вдигна поглед към полковник Торине.

— Нали чу всичко?

Торине кимна отсечено.

— Ще дойдеш ли с мен? Може да се наложи да разчитам на свидетел.

— Разбира се — отвърна Торине и извика: — Бил, слизам. Самолетът е твой.

— Слушам, господине.

Когато специален агент Уилки видя, че Торине тръгва след Кастило, той се обърна изненадан.

— Президентът не каза нищо за втори човек, господин Кастило.

— Значи ще се изненада, когато види полковник Торине, нали?

 

 

Щом застанаха на пистата до „Глоубмастъра“, специален агент Уилки заговори в микрофона на ревера.

— Господин Кастило настоява да доведе и пилота.

— Не просто пилота, приятелю — поправи го грубо Торине. — Полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ.

— Казва се Торине — обясни в микрофона специален агент Уилки.

Трийсет секунди по-късно специален агент Уилки получи нареждане.

— Качете се в „Юкона“, господа, ще ви заведа при президента.

Трийсет секунди след като се качиха на задната седалка, Торине докосна рамото на Кастило и посочи през прозореца.

Кастило погледна навън и видя войници, въоръжени с пушки „Кар–16“, обградили „Глоубмастъра“.

— Не знаех, че поверяват пушки на военновъздушните сили — отбеляза Кастило.

Торине се подсмихна.

— Тези не са от военновъздушните, глупчо. Войници са, почти съм сигурен, че са от Специалните части или „Делта форс“. Поне един от тях е „Грей фокс“. Това е сержант Орсън, нали?

Кастило погледна. Единият беше висок рус взводен сержант, който се казваше Орсън. За пръв път Кастило бе видял снайперист от „Грей Фокс“ в Коста Рика, където Орсън много професионално бе ликвидирал двама от терористите, откраднали самолет „727“.

— Дяволите да го вземат, наистина е Орсън.

„Какво, по дяволите, ставаше тук?“

 

 

„Юконът“ спря пред стълбите, които отвеждаха на огромен „Боинг“, и Кастило и Торине слязоха. Огромен брой хора пазеха, включително две жени, очевидно агенти от Тайните служби.

Едната заговори в микрофона на ревера си, след това се обърна към Кастило и Торине.

— Можете да се качите, господа — покани ги тя. — Президентът ви очаква.