Уилям Грифин
Заложникът (32)

(ОСЕМ)

Посолството на Съединените щати

„Авенида Колумбия“ 4200

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

14:50, 23 юли 2005

 

Прекара мъчителни четирийсет и пет минути на телефона.

Не успя дори да се свърже с европейската централа на Обединените нации. Отначало международната телефонистка в Буенос Айрес не успяваше да се свърже, а после не успя да се разбере с телефонистката в Париж.

Силвио се отказа и звънна в американското посолство в Париж. Политическият аташе, макар и с нежелание — едва след като Силвио се представи, — му даде номера на централата, но каза, че няма нито адреса, нито телефона на Жан-Пол Лоримър.

Французойка с носов говор уведоми Силвио — той говореше безупречен френски, — че гос’ин Лоримър не е в кабинета си, че няма телефон, на който да се свърже с него, че за всички други въпроси трябва да се обръща към директора на отдел „Информация“. Изобщо не се впечатли, когато Силвио й съобщи, че е американският посланик в Аржентина и се опитва да се свърже с Лоримър заради смъртен случай в семейството му.

Единственият адрес и телефон, с който разполагаше Държавният департамент във Вашингтон и мисията на Обединените нации в Ню Йорк, бе служебният на Лоримър.

— Ще видя какво може да направи държавният секретар — заяви накрая Кастило и набра мобилния на Исаксън.

— Не искаш ли обезопасена връзка?

— Няма нищо секретно — отвърна Чарли и веднага добави: — Не исках да прозвучи грубо, господине. Извинете ме.

— Не съм приел отговора ти за груб — отвърна Силвио. — Просто въпросът беше тъп.

— Исаксън.

— Джоуел, Чарли се обажда.

— Май телепатията пак е в действие — каза Исаксън. — Канех се да ти звъня за самолета на ФБР — на който, сигурен съм, че ще се зарадваш, Казанова, е красивата агент Шнайдер — и е „С–17“.

— Нали не си й пуснал някоя шега по мой адрес, Джоуел?

— Не съм, въпреки че изкушението беше невероятно. Тя е истинска наслада за очите и се почувствах длъжен да я предупредя какво представляваш.

— Дай ми повече информация за самолетите.

— Двамата с Джак Бритън са на „Гълфстрийм 5“, който излетя в единайсет и пет местно време. Пътуват с четиристотин и шейсет възела, разстоянието до вас е около пет хиляди и двеста мили, така че сметни сам кога ще пристигнат.

Без да иска разрешение, Кастило грабна химикалка от бюрото на Силвио. Посланикът веднага му предложи бележник с жълти листа.

— Номерът им е „Еър Форс 0477“. Ще кацнат на летище „Хорхе Нюбъри“, което, предполагам, е близо до Буенос Айрес. В самолета се намират и шестима доста кисели агенти на ФБР, вбесени не само защото трябва да докладват пред теб — защото си от Тайните служби, а не дори охрана на президента, — ами защото двама от техните бяха изритани, за да пътуват Шнайдер и Бритън.

— „Хорхе Нюбъри“ е до Буенос Айрес.

— Другият самолет, „С–17“ — номер „Еър Форс 0381“ — е излетял от военновъздушна база Чарлстън, Южна Каролина час по-рано, но ще кацне в Хълбърт — по всяка вероятност вече е кацнал, — за да вземе дванайсет командоси, готови за бой, и десет гвардейци с лейтенанта им специално за погребението. Добре че са били във Флорида за погребението на някакъв пенсиониран генерал.

— Господи.

— Нали се сещаш кой е издал тази заповед — добави Исаксън. — Както и да е, „С–17“ ще кацне на летище „Езейза“…

— Това е международното летище.

— Май този огромен самолет няма как да кацне на малкото летище. Да не говорим, че след това ще им отнеме цяла вечност да изминат четири хиляди и двеста морски мили при скорост четиристотин и петдесет възела.

Кастило записа цифрите.

— Добре. Ясно. Искам да те помоля за нещо.

— Казвай.

— Братът на вдовицата, Жан-Пол Лоримър, работи за ООН в Париж. Посланикът се опитва четирийсет и пет минути да се свърже с него, но не успя. Познаваш ли някого в Париж, който може да помогне?

— Веднага ще се заема.

— Обади се в посолството там и остави номера и адреса му на секретарката на посланика.

— Дадено. Нещо друго, шефе?

— Сложих Тони Сантини за шеф на охраната на Мастърсън. Действието на наркотика отмина, но ще я задържат в болницата до утре. Не знам кога ще иска да тръгне, но иска да пътува за военновъздушна база „Кислър“ в Мисисипи, откъдето е той.

— Там ли иска да го погребе?

— Очевидно.

— Знам, че президентът мислеше за „Арлингтън“…

— Май тя ще настоява да е при семейството си в Мисисипи, Джоуел.

— Това ще се окаже проблем. Знам още, че президентът иска аутопсията да е в „Уолтър Рийд“^[1].

— Аржентинците вече правят аутопсията. Те ще съдят копелетата, стига да ги хванем, в аржентински съд.

— Кой го реши?

— Аз — отвърна Чарли. Срещна погледа на Силвио и добави: — Посланикът се съгласи.

— Ще има буря на високо ниво, Чарли.

— Много е съмнително, че ще успеем да издействаме екстрадиция за извършителите. Освен това престъплението е станало тук. И вече е свършен факт. Посланикът вече съобщи на външния министър.

— Струва ми се, че шефът ще иска да обсъди този въпрос с теб, Чарли. Или по-вероятно неговият шеф.

— И аз си помислих, че ще стане така.

— Ще се чуем пак, Чарли. Пази си гърба.

Кастило затвори и сметна в колко приблизително ще пристигнат самолетите.

— И двата ще пристигнат между единайсет и полунощ довечера — съобщи той на посланик Силвио. — „Гълфстрийм“ каца на „Хорхе Нюбъри“, а „С–17“ на „Езейза“. Пратили са и гвардейци от Трети пехотен полк — „Старата гвардия“, и командоси.

— Ако искаш да посрещнеш агентите си и екипа от ФБР, мога да накарам аташето по отбраната да посрещне самолета.

— Благодаря ви.

— Той ще уреди транспорта и къде да се настанят. Най-добре е военният персонал да се настани при пехотинците. Нали си казал на агент Юнг да се погрижи за хората от ФБР? Твоите къде ще отседнат?

— Аз ще се погрижа за тях. Ще ми трябва превоз. Мога ли да наема коли за тях?

— Можеш, но автомобилите са малки и ненадеждни. Освен това нямат радиостанции. Ще помоля Кен Лауъри да се заеме с този въпрос. Колко автомобила ще ти трябват?

— Ако е възможно да задържа колата, която ми дадохте, още една. А шофьор не ми трябва.

— Не се знае — отвърна посланикът. — Ще кажа на Кен да ти осигури още една кола с шофьор. За довечера ли?

— За утре сутринта.

— Какво ще правиш сега?

— Не ви разбрах, господине.

— Какви са плановете ти за следващите четирийсет и пет минути до час?

— Нямам планове, господине. Мислех да огледам къщата на семейство Мастърсън.

— Закусвал ли си?

— Не съм, господине.

— И аз не съм, а вече минава три. Точно зад ъгъла има един ресторант — „Рио Алба“ — където правят най-хубавите пържоли на света. Да отидем да похапнем, докато чакаме приятелят ти от Тайните служби да позвъни.

— Чудесна идея, господине.