Уилям Грифин
Заложникът (5)

(ПЕТ)

Резиденцията

„Авенида Либертадор“ и „Кале Джон Ф. Кенеди“

„Палермо“, Буенос Айрес, Аржентина

21:10, 20 юли 2005

 

— Hola? — обади се посланик Хуан Мануел Силвио, когато вдигна слушалката на телефона, оставен до креслото в хола на третия етаж на резиденцията.

— Обажда се Алекс, господин посланик. Възникна проблем.

— Казвай.

— По всичко изглежда, че преди половин час Бетси Мастърсън е била отвлечена от паркинга на „Канзас“ в „Сан Исидро“.

Посланикът мълча дълго. Винаги подбираше думите си много внимателно.

— Кен Лауъри знае ли какво става? — попита най-сетне той.

— Да, господине. В колата на Кен съм, пътуваме от „Канзас“ към центъра.

— Ами Джак?

— Убедих го да се прибере. Жена ми е тръгнала към тях.

— Алекс, можете ли двамата с Кен да дойдете у нас? — попита Силвио. — Няма да е зле и Тони Сантини да дойде. Аз ще му позвъня.

Антъни Дж. Сантини, записан в телефонния указател на посолството като заместник финансов аташе, бе в действителност агент на Тайните служби, изпратен в Буенос Айрес, както сам се изразяваше, „да търси шавливи парички“. Това означаваше както фалшива валута, така и изпирането на незаконно придобити пари.

— Ще му позвъня, господине.

— Чакам те, Алекс. Благодаря ти — отвърна посланикът и затвори.

 

 

— На кого ще звъниш? — попита Кен Лауъри.

— На Тони Сантини — отвърна Алекс Дарби. — Посланикът иска и той да дойде.

— В резиденцията или в посолството?

— В резиденцията — поясни Дарби и добави: — Май Тони е единственото подобие на агент от ФБР, с когото разполагаме.

В момента в посолството нямаше „аташета по правните въпроси“ — агенти на ФБР. Шестима бяха изпратени „от другата страна на реката“, за да следят за пране на пари. Прането на пари в Аржентина бе почти ликвидирано, след като преди няколко години без всякакво предупреждение аржентинското правителство прехвърли доларовите депозити в песо при изключително неизгоден курс, а след това секвестира песото. Международните наркопласьори нямаха доверие нито на аржентинските банки, нито на икономиката на страната, затова изнесоха операциите си по пране на пари в Уругвай и на други места.

Дарби натисна копчето за автоматично избиране, за да се чуе със Сантини.

 

 

Посланик Хуан Мануел Силвио бе висок, строен мъж с хубаво тяло и светла кожа, винаги ходеше с изпънат гръб. Когато отвори вратата на апартамента в резиденцията, Алекс Дарби си каза, че аристократичната му сдържаност напомня за манекените, които представяха по рекламите дванайсетгодишно уиски и часовници по за десет хиляди долара.

Той бе американец от кубински произход, дошъл в Щатите още като дете, по време на режима на Кастро. Семейството му пристигнало в Маями на четирийсет и шест футовата яхта за риболов само с дрехите на гърба и огромна кутия за пури, натъпкана с бижутата на майка му и банкноти от по сто долара.

— Баща ми бе един от малцината, които съзнаваха ясно, че Кастро е истинска заплаха — бе признал веднъж пред Дарби. — Лошото бе, че не прецени колко бързо Кастро ще влезе в Хавана.

Дарби знаеше, че посланикът не се перчи, напротив. Силвио бе горд — възхищаваше се чистосърдечно от кубинците, пристигнали в Маями „само с дрехите на гърба си“ и с времето успели да се издигнат. С тези думи искаше да стане ясно, че за неговото семейство е било много по-лесно, отколкото за останалите бегълци.

Силвио бе завършил алма матер на баща си, колежа „Спринг Хил“, учебно заведение, създадено от йезуити в Мобайл, Алабама, където са се обучавали много поколения от децата на видни и богати латиноамериканци, след това завършил право в „Харвард“, а после защитил докторат по политическа икономия в университета на Алабама.

Бе постъпил на работа в Държавния департамент непосредствено след завършването си.

Често се шегуваше:

— Баща ми е преценил, че семейството трябва да даде един син, който да служи на Съединените щати. Аз бях най-малкият, така че за искрена радост на братята ми виж къде се озовах, докато те се пекат на слънце в Маями.

Алекс Дарби харесваше посланика и като човек, и като професионалист. Беше работил и в други американски посолства — с дипломати от кариерата и други, назначени по политически причини, — които показваха стряскащо безхаберие и невежество по отношение на геополитиката и историята и гледаха на представителите на ЦРУ, най-вече на ЦРУ и останалите „парашутисти“ в посолството — от ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и Тайните служби, дори на военните аташета, които изпращаха от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ, — като на опасни досадници, които трябваше да бъдат държани изкъсо, за да не притесняват гостите по дипломатически коктейли и да не съсипват приятната атмосфера.

Посланик Силвио бе наясно, че комунизмът в Латинска Америка не е изкоренен; че представлява истинска заплаха за Съединените щати; че ислямският фанатизъм надига глава в Латинска Америка, става все по-силен и представлява огромна заплаха за САЩ, че наркопазарът осигурява финансиране и на едните, и на другите.

Подкрепата, която оказваше на Дарби и останалите „парашутисти“, улесняваше работата им, макар този факт силно да дразнеше „истинските“ дипломати в посолството.

 

 

Посланикът изслуша доклада на Дарби за случилото се и остана замислен над чутото. След това се обърна към Лауъри и Сантини, за да попита дали имат нещо да добавят.

— Не, господине — отвърна Лауъри, а Сантини поклати глава.

— Приоритетът ни — започна посланикът — е да върнем Бетси на семейството й, а след това да помогнем на Джак да преодолее кризата. Някакви предложения?

Тримата мъже поклатиха глави. Обади се единствено Лауъри.

— Не, господине.

— Предполагам, че от Федералната полиция са се заели със случая, нали?

— Да, господине — потвърди Лауъри.

— Смяташ ли да включиш аржентинското разузнаване, Алекс?

— Според мен, господине, те вече знаят какво се е случило — отвърна Дарби. — Но мога да завъртя един-два телефона…

— Да изчакаме с обажданията. Според вас от разузнаването уведомили ли са Външно министерство?

— Предполагам, господине. Федералната полиция вече го е сторила.

— Смятате ли, че мотивът е политически? Имаме ли основание да предполагаме, че е терористичен акт?

— Не бива да отхвърляме и тази възможност — потвърди Дарби. — Въпреки че все си казвахме, че екстремистите или ще сложат бомба в посолството, или ще се опитат да ви убият, когато пътувате…

— Да не би да мислите, че става въпрос за обикновено отвличане? — прекъсна го Силвио.

— Честно казано, господине, не знам какво да мисля. Според мен най-вероятно е това.

— Но да отвлекат не просто американска гражданка, а член на дипломатическия корпус… май не е много умно.

— Това ще накара и разузнаването, и полицията да се надигнат от мързеливите си… да се задействат — обясни Лауъри. — Случаят ще постави правителството в много неловко положение.

— Господин Сантини? Вие какво мислите?

— Не мога да кажа много, господине. От опита си с хора, които социолозите наричат „криминални елементи“, мога да потвърдя, че те вършат глупости, защото обикновено са глупави.

— Ами когато научат коя е госпожа Мастърсън? Мислите ли, че ще я освободят?

— Не ми е приятно да го кажа, господине — отвърна Сантини, — но има повече от петдесет процента вероятност да не я освободят. Възможно е тя да ги идентифицира.

— Мили боже! — възкликна Лауъри.

— Има и още един сценарий — продължи Сантини. — Може би просто не ги е грижа, че тя е с дипломатически паспорт, следователно ще поискат откуп и след като получат парите, ще я освободят. Можем единствено да предполагаме, че са готови да престъпят закона и че няма да действат разумно и логично.

Посланикът попита:

— Ще обявят ли новината по телевизията и утре сутринта на първа страница на „Кларен“?

— Много вероятно — въздъхна Дарби. — Освен ако правителството не ги натисне — или министърът на външните работи, или президентът, или някой от лакеите им — за да си мълчат.

— Това ще се окаже — говоря за разпореждане отвисоко — по-ефективен начин да се отървем от пресата, нали така?

— Точно така — потвърди Дарби, без да коментира.

— Ще позвъня незабавно на външния министър — реши посланикът. — След това ще се обадя във Вашингтон.

— Чудесна идея, господине — съгласи се Лауъри.

— Алекс, би ли се отбил у Джак? Кажи му, че правим всичко по силите си. И че се моля за него.

— Добре, господине.

— Ще му позвъня лично веднага щом приключа с останалите разговори — може дори да отскоча до тях — само че…

— Разбирам, господин посланик — кимна Дарби.

— Не е нужно да ви казвам, че ако има някакво развитие по случая, искам да ме уведомите незабавно. Независимо от часа.