Уилям Грифин
Заложникът (45)

(ДЕВЕТ)

Ресторант „Канзас“

„Авенида Либертадор“

„Сан Исидро“

Провинция Буенос Айрес, Аржентина

18:10, 24 юли 2005

Чашата каберне „Сенетин“ пред Чарли бе почти празна и той започваше да се притеснява — „За бога, Бети трябваше да е вече тук“, — когато мобилният му звънна.

— Кастило.

— Wo bist du, Karl?

„Мунц, при това ми говори така, сякаш сме първи приятели.“

— Ако трябва да си призная, в момента съм на бара в „Канзас“ и чакам момичето си.

— В бара ли каза? Седиш на бара?

— Да, но не искам компа…

— Слушай ме много внимателно, Карл. На секундата се махни от бара и седни в някое сепаре. Наведи ниско глава.

„Той говори напълно сериозно. Какво, по дяволите, става?“, запита се Чарли, след това отново премина на немски.

— Was ist los?

— Прави каквото ти казвам, за бога! Опитвам се да те опазя жив! Ще ти пратя кола след две минути.

Полковникът прекъсна.

„Мама му стара!“

Кастило се смъкна предпазливо от стола пред бара, махна на бармана, че се мести в сепаре, и отиде да седне.

Много предпазливо измъкна „Беретата“ и освободи предпазителя. Никой не го бе видял.

След минута чу воя на сирени и чак след миг осъзна, че не е само една.

Цяла минута по-късно чу писък на гуми отвън и първите двама представители на Националната жандармерия влетяха в ресторанта, стиснали „Узита“. Следваха ги цивилни агенти, също стиснали „Узита“.

„Хитро. Ако бяха влезли първо те, а не униформените, като знам какво ми наговори Мунц, щях да ги застрелям и да му мисля по-късно.“

Един от мъжете, със сигурност агент на ДРУ, хукна навътре, забеляза го и се отправи с бърза крачка към него.

— Елате с нас, господин Кастило.

— Какво, по дяволите, става?

— Ще ме последвате ли, господин Кастило? — повтори мъжът. — Полковник Мунц ще ви обясни всичко, когато пристигнем.

Пътуваха съвсем кратко. Стори му се дълго заради тесните улици и високата скорост.

Първо видя пуснатите светлини на полицейските коли, след това линейките и накрая колата на посолството.

Сякаш някой се бе нахвърлил върху прозорците с бейзбол на бухалка. „Мили боже, някой е направил тази кола на решето“. Автомобилът на посолството бе хлътнал на заден в едно кафене отстрани на кръговото в югоизточния край на Жокей клуба на „Сан Исидро“. Масите и столовете бяха пръснати навсякъде, по масите седяха хора, други, прегазени или застреляни, лежаха на земята.

Кастило изскочи от колата, без да я чака да спре.

Мунц бе застанал до автомобила на посолството.

— Карл, много съжалявам! — започна той.

Кастило се втурна към колата. Мунц се опита да го спре. Чарли му се изплъзна. Трима други се опитаха да го спрат.

Мунц нареди на мъжете да го пуснат.

Десният страничен прозорец го нямаше.

Сержант Роджър Маркъм лежеше на предните две седалки. Главата му сякаш бе избухнала.

Кастило не успя да види задната седалка, затова отвори вратата.

„Къде, по дяволите, е Бети?“

Кожената тапицерия беше оплескана с кръв.

Кастило изтича обратно при полковник Мунц.

— Тя къде е?

— Изпратих я с линейка на стадиона — обясни Мунц. — Ще я прекарат с хеликоптер до Немската болница.

— Колко е зле? — попита Кастило.

— Простреляна е на няколко места. Един от куршумите е попаднал в лицето.

— Какво, по дяволите, се е случило?

— Според първия ни сценарий, доколкото разбрахме от очевидци — започна стегнато и професионално Мунц, — автомобилът е навлязъл в кръговото. Тогава е спрял. Кой знае защо, шофьорът…

— Казваше се Роджър. Беше на двайсет години — прошепна Кастило.

— Роджър спуснал прозореца. След това очевидно е видял какво става…

— А какво е ставало?

— Автомат „Мадсън“ — уточни Мунц. — Все още е на прозореца. Роджър не е успял да го затвори навреме, но стъклото е притиснало автомата… — Той посочи.

Кастило обърна глава. Дулото на „Мадсън“ беше притиснато от страната на шофьора.

— Те нали се вдигат автоматично? — попита Кастило.

— Да, тогава е дал заден и се е опитал да избяга. Затова колата се е озовала тук.

„Мили боже!“

— Извършителят е държал пръста си на спусъка, докато е могъл — продължи Мунц. — След това е избягал.

— Заловихте ли го?

Мунц поклати глава, след това замахна с ръка. Един от хората му се приближи с веществено доказателство. Мунц го взе и го подаде на Кастило.

Вътре бе прибран полуавтоматичен „Глок“, вътрешността на плика бе омазана в полепналата по ръкохватката на пистолета кръв.

— Твоят агент е стреляла веднъж — обясни Мунц.

— Тя не е моят проклет агент. — Той опипа пистолета през плика. — Тя е… моята… голямата ми любов.

— Знам, Карл — отвърна Мунц. — Личи по очите ти.

Чу се бумтене на хеликоптер, Кастило вдигна поглед и видя „Алует III SA 316 А“, същия със слабите главни и опашни ротори, да се опитва да набере височина.

— Ще дойда в болницата с теб, Карл — заяви полковник Мунц.