Уилям Грифин
Заложникът (36)

(ЧЕТИРИ)

„Буенос Айрес Хералд“

„Азопардо“ 455

Буенос Айрес, Аржентина

03:27, 24 юли 2005

Точно в този час, въпреки че никой от двамата не се интересуваше особено колко точно е часът или денят, тъкмо когато Чарли привлече Бети върху себе си, малък бял ван фиат потегли от товарната рампа на редакцията на вестник „Буенос Айрес Хералд“ в центъра на Буенос Айрес.

Стигна до сградата на Товари „Аустрал“ на летище „Хорхе Нюбъри“, където шофьорът предаде приблизително шестстотин броя от „Хералд“, още толкова топли от печатницата, че мастилото не бе напълно изсъхнало.

Вестниците бяха разделени на шестнайсет пакета, всеки предназначен за определен адрес. Повечето пакети съдържаха по петдесет броя, но някои от тях бяха с по-малко — три от тях бяха само с по пет броя.

Хората от „Аустрал“ ги прибраха в три огромни сини пластмасови контейнера, а след това натовариха контейнерите в багажното. Всички пратки щяха да се озоват на борда на полет „622“. Контейнерите бяха последни, което означаваше, че ще бъдат свалени първи. Полет „622“ тръгваше от „Хорхе Нюбъри“ в 07:05 и кацаше в Монтевидео двайсет и пет минути по-късно. Сините пластмасови контейнери щяха да бъдат разтоварени първи и предадени на представителя на „Хералд“, който да уреди по-нататъшното им изпращане.

Двеста броя щеше да натовари в колата си. Те бяха предвидени за Монтевидео (150 броя) и за Караско, предградие, през което минаваше на път към центъра.

Останалите отнасяше на автобусния терминал на летището и там ги разпределяха в зависимост от адреса. Пакетът за дестинация 9 щеше да бъде качен на първия автобус за „Сан Карлос“, Малдонадо и за „Пунта дел Есте“, баровския крайбрежен курорт на Атлантическия океан. Пакетите за дестинация 8 щяха да се озоват в Триента и Трес, Мело и Хагуарао. Автобусът по маршрут 5 щеше да достави вестниците в Канелонес, Флорида, а след това да продължи към Такуарембо, където да остави последния пакет. В него имаше само три броя от Хералд.

Управителят на автостанция Такуарембо — беше му платено за целта — щеше да позвъни на управителя на далечно имение, за да му съобщи, че „Хералд“ е пристигнал. Понякога не доставяха вестника — какво ли не се случваше — и звънеше на управителя на имението, за да го уведоми, че вестникът е дошъл или че не е пристигнал, за да спести на човека безкрайното пътуване по неасфалтирания път.

Всичко това, разбира се, отнемаше време, така че вестникът се озоваваше в „Шангри-Ла“ чак в три следобед и минаваше почти половин час преди El Parton, който си почиваше заедно с Хуанита, шестнайсетгодишната прислужница, да го разгърне.

Жан-Пол Лоримър седеше в леглото си, четеше заглавията на първа страница обзет от ужас, когато прошепна:

— Merde!

Заглавието на първа страница гласеше: „АМЕРИКАНСКИ ДИПЛОМАТ УБИТ НА ПРИСТАНИЩЕТО“, а отдолу бе снимката на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън.

Лоримър, разбира се, се стресна и притесни отначало. Все пак Джак му бе зет и на нещастната Бетси сигурно й бе много трудно.

Само че за Жан-Пол Лоримър нямаше никаква причина, съдейки по материала в „Хералд“, да си мисли, че цялата тази работа е свързана по някакъв начин с него.

Джак и семейството му сами се бяха набутали между шамарите, така че това се очакваше да стане от години, още откакто му връчиха безобразните милиони, след като го прегази камионът.

А пък Аржентина бе най-подходящото място, където подобно нещо да се случи. Отвличанията бяха заменили училищата, в които се преподаваше английски, и се бяха превърнали в доходоносен занаят.

Той нямаше — просто не можеше — да позволи случилото се с Джак да попречи на плановете му. Всичко това означаваше, че в най-скоро време някой щеше да открие, че Жан-Пол Лоримър е изчезнал от Париж — ако вече не се бе случило.

Ако позвънеше на Бетси, за да изкаже съболезнованията си, дори да не й кажеше откъде се обажда, това щеше да означава, че макар да е изчезнал още от тринайсети юли — с други думи, преди десет дена — на двайсет и трети е бил все още жив.

Дори не се замисли, че телефоните лесно се проследяват и щяха да го открият за нула време.

А и съболезнованията щяха да са много лицемерни.

„Никога не съм харесвал този арогантен копелдак и никак не ми е жал, че е приключил земния си път с два куршума в главата.“

Тази работа имаше и хубава страна.

Цялото внимание на пресата щеше да бъде насочено към убийството на Джак Пачката Мастърсън, който въпреки университетската си диплома не беше имал достатъчно мозък в главата, за да се разкара от пътя на камиона с бира, така че изчезването на брата на съпругата му от Франция щеше да мине между капките.

Той подхвърли „Хералд“ на пода до леглото и се обърна към Мария дел Хуанита.

— Миличка, облечи нещо и кажи на сеньора Санчес, че ще пия кафе в библиотеката.