Уилям Грифин
Заложникът (33)

(ЕДНО)

Хотел „Фор Сийзънс“

„Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

21:05, 23 юли 2005

 

Пехотинецът — за когото Кастило бе научил, че е щаб-сержант Роджър Маркъм, на двайсет години, от Демойн, Айова, на седемнайсет едва завършил „Парис Айлънд“, влязъл в Багдад заедно с пехотинците, а след това назначен към батальона охранители на посолства, — спря беемвето „545i“ пред „Фор Сийзънс“ и отвори вратата.

Кастило го стисна за ръката.

— Роджър, ако още веднъж се опиташ да ми отвориш вратата, кълна се, че ще съжаляваш.

Маркъм го погледна недоумяващо.

— Минава девет — отбеляза Кастило. — Самолетът ще кацне около единайсет и половина, което означава, че трябва да тръгнем около единайсет. Какви са ти плановете за следващите два часа?

— Ще чакам.

— Къде?

— Тук.

— Можеш ли да оставиш колата тук?

— С дипломатически номера е. Мога да я оставя навсякъде.

— Върви да я паркираш, Роджър. Ето там. — Кастило посочи входа на подземния гараж на хотела. — След това се качи в стаята ми и ще подремнем.

— Както кажете, гос…

— Пак ли започваш? — попита Кастило. — Какво ви правят в „Парис Айлънд“, да не би да ви карат да правите по петдесет лицеви опори всеки път, когато забравите да кажете „господине“?

— По петдесет, понякога по сто. Извинете.

— Няма проблем, но поне опитай.

Маркъм кимна.

— Върви да паркираш — нареди Кастило и слезе.

Докато минаваше през фоайето, се сети, че не бе резервирал стаи за Бети Шнайдер и Джак Бритън.

Оказа се, че не е толкова лесно да намери места.

Хотелът бе почти пълен, както му каза заместник-управителят. След десет минути пред компютъра беше решено хер Госингер да се премести от апартамент 1550 в апартамент 1500. Новият беше много по-грамаден, отколкото на Кастило му трябваше, и значително по-скъп.

Замисли се дали да не остави Бети в 1500, но после се отказа.

„Сигурно ще реши, че луксозното настаняване е част от подлия ми замисъл да я тръшна в леглото.

Ако знаех, че ще стане, щях да ангажирам целия проклет етаж.“

След като се изнесе от 1550, там бе преместен някой друг, което пък на свой ред освободи 1510 и 1518, приятни единични стаи с изгледи към „Авенида 9 Хулио“ и пристанището. И в двете имаше спални. Кастило попита заместник-управителя коя е по-далече от 1500 и разбра, че е 1518.

— Настанете сеньора Шнайдер в 1518, ако обичате.

— Искате ли да оставим бутилка шампанско и цветя — може би рози — за младата дама, сеньор Госингер?

— Не е много уместно, благодаря ви.

„Ако зависи от младата дама, връзката ни ще си остане професионална и платонична.“

 

 

Нямаше много за местене от апартамент 1550 в 1500, а и две пикола и сержант Маркъм му помогнаха, но докато приключат, стана девет и половина.

— Смятам да изпия една — призна Кастило и извади бира от барчето, — а след това геройски ще подремна. — Подаде бутилка на Маркъм и добави: — Предлагам и ти да направиш същото.

— Аз май не трябва да пия — отвърна Маркъм.

— Повярвай ми, Роджър, длъжен си да изпиеш една бира.

 

 

Сержант Маркъм се опъна на канапето в хола, а Кастило се отпусна на огромната спалня. Първият образ, който се появи в главата му, похотлив и страстен, бе на специален агент Шнайдер.

Най-сетне успя да пропъди образа й, като си представи Джак Пачката Мастърсън в таксито.

„Господи, та това беше тази сутрин!“

 

 

Когато мобилният му звънна, той сънуваше. В съня му сержант Шнайдер беше много по-любвеобилна, отколкото наяве.

Погледна часовника си. Беше спал петнайсет минути.

— Кастило.

— Надявам се да съм те събудил или поне да съм прекъснал нещо неприлично — заяви познатият глас на майор Х. Ричард Милър.

„Добре че не знаеш, копеле грозно! Откъде докопа този номер?“

— Как е коляното?

— Как може да е според теб? След като всички гадове и братята им ровиха в него цял един месец с какви ли не остри инструменти за мъчение?

— Какво става, Дик?

— Не успяваме да открием онзи тип Лоримър в Париж, а Господ ми е свидетел, че опитахме всичко. Да знаеш, мой човек, че сме ти навъртели бомбастична телефонна сметка.

— Защо ми се струва, че не се обаждаш от леглото на болката, което ти бяха определили в „Уолтър Рийд“?

— Честно да ти кажа, с радост приех любезното ти предложение да споделя скромната ти квартира — заяви Милър. — В момента кротко си лежа на канапето ти в „Мейфлауър“. Утре сутринта ще ме закарат в офиса ти в комплекс „Небраска“, където ще полегна на другото ти канапе.

— Ами Лоримър?

— Най-накрая открихме един адрес на „Рю Мосю“ 7 и телефонен номер. Никой не отговаря на телефона. Исаксън се обади на някакъв тип от Тайните служби, дето работел в Париж. Човекът отишъл на място. Портиерът казал, че няма никаква представа къде се намира Лоримър, но той често заминавал по за една-две седмици. Колата му била в гаража. Исаксън каза, че щял да помоли секретар Хол да говори със секретар Кохън да нареди от ООН да разберат къде е. Освен това Исаксън нареди да ти звънна и да ти кажа всичко.

— Благодаря, Дик. Ти достатъчно добре ли си, за да започнеш работа?

— Добре съм. Доколкото разбирам, любовта на живота ти още не е пристигнала.

— Майната ти. Ако говориш за Бети Шнайдер, ще кацне около единайсет и половина местно време.

— Два часа ли е разликата?

— Тук е почти десет.

— Един приятелски съвет, въпреки че съм почти сигурен, че ще го пренебрегнеш. Опитай се за разнообразие да мислиш с горната глава, преди да натвориш някоя тъпотия с тази жена.

— Мили боже! — избухна Кастило. — Тя вече не е ченге и не мога да й се пусна. Работи в Тайните служби и ми е подчинена. Все още се приемам за офицер и джентълмен. Така че майната ти, Дик!

Последва кратко мълчание, след това Милър заговори отново:

— Чарли, приятелю, нямаш представа колко ме зарадва избухването ти. Ще ти звънна пак.

Той затвори.

Кастило седна в леглото и запали лампата.

„Представа нямам откъде дойде това избухване, но си струваше. Не мога да тръгна да свалям специален агент Шнайдер. Дори не бива да мечтая за нея.

Тъпа работа. Тя отдавна ми даде да разбера, че изобщо не я интересувам.

Радвам се, че Дик повдигна въпроса.

Аз съм способен да скапя нещата и сигурно щях да го направя.

Ама какво, по дяволите, ми става?“

С едно-единствено движение той остави мобилния на нощното шкафче и се отпусна на леглото.

След малко отново се изправи, взе телефона и натисна копчето за автоматично набиране на Хауърд Кенеди.

Кенеди се обади след третото позвъняване.

— Ало?

— Събудих ли те, Хауърд?

— Не, не си.

— В хотела ли си?

— Защо?

— Мислех да пийнем по едно. В бара има джаз квартет.

— Много си мил, но вися под дъжда на „Езейза“ и вардя наземния персонал, на които нямам абсолютно никакво доверие, докато товарят безобразно скъпите — и много нервни — коне на самолета. Ще се възползвам от поканата ти някой друг път.

— И ти ли ще пътуваш с конете, докъдето отиват?

— Ами, да.

— Нали ще се върнеш скоро?

Мълчанието на Кенеди показа, че няма намерение да отговори на въпроса.

— Жалко — продължи Чарли. — Тази вечер пристигат твои стари приятели.

Проточи се ново мълчание и Кастило реши, че Кенеди няма намерение да му отговаря повече, но Хауърд най-сетне се обади.

— Следователският екип от Куонтико ли имаш предвид?

— Не знам откъде са, но са излетели от Вашингтон.

— Знаеш ли им имената?

Този път Кастило се поколеба, преди да отговори.

„Защо да не му дам имената? Какво толкова?“

— Мога да ги науча веднага, след като слязат от „Гълфстрийма“.

— Това кога ще стане?

— Около единайсет и половина. Казах на един друг от бившите ти съратници да посрещне самолета и да им осигури квартира.

— Как се казва?

— Юнг. Работи в Монтевидео…

— Китаец, нали? Досаден дребен палячо? Кръгло лице, един и седемдесет и пет, около осемдесет килограма?

— Да, познаваш ли го?

— Много добре при това. Какво ти каза, че прави в Монтевидео?

— Нищо не ми е казал. Имам чувството, че е от бившите ти колеги, които се занимават с пране на пари. Посланикът е помолил посланика в Монтевидео да разбере дали някои от агентите имат опит с отвличания, затова са изпратили Юнг и още един тук.

— Как се казва?

— Не си спомням. Но мога да проверя.

— Къде кацат? Тук ли?

— На „Хорхе Нюбъри“. Има и товарен самолет, който ще кацне на „Езейза“ приблизително по същото време.

— Току-що видях един с униформа на полковник от Военновъздушните сили, заобиколен от аржентински клечки от Военновъздушните сили. Чудех се какво става.

— Трябва да върна семейството и тялото час по-скоро.

— За какво искаше да си говорим, Чарли, докато слушаме джаз квартета?

— Искаше ми се да те питам дали случайно не си чувал за някой си Жан-Пол Лоримър.

В отговор Кенеди повтори по букви името на Лоримър.

— Точно така.

— Никога не съм чувал, но ако ми изпратиш онези имена, с удоволствие ще се поразровя.

— Дадено. Как да ти ги пратя?

— С есемес. Как иначе?

— Мислех, че заминаваш.

— Ще замина, след като получа имената.

— Разбрахме се.

— И още нещо, Чарли. Каквото и да прави Дейвид Уилям Юнг Младши в Монтевидео, почти със сигурност няма нищо общо с пране на пари и счетоводство.

— Искаш да кажеш, че търси теб ли?

— Това също, разбира се. Исках да кажа друго. Той е голяма клечка. Такива като него не ги похабяват, като ги пращат да ровят за мръсни пари.

— Говориш така, сякаш го познаваш добре.

— Вече ти казах, че го познавам. Едно време работехме заедно.

— Кажи ми още нещо.

— Нали вече ти казах. Чакам имената, Чарли.

Кенеди затвори.