Уилям Грифин
Заложникът (46)

(ЕДНО)

Магистрала „Дел Сол“

Северен изход

„Сан Исидро“

Провинция Буенос Айрес, Аржентина

18:50, 24 юли 2005

 

Полковник Алфредо Мунц се втурна напред, докосна шофьора на джипа „Гранд Чероки“ по рамото и му нареди да намали, да спре сирената и светлините.

Кастило го погледна отначало изненадан, след това обзет от гняв, накрая ужасен, когато се сети каква може да бъде причината, за да не бързат.

„Мили боже, да не би някой да му е съобщил, че е мъртва, и аз да не съм разбрал?“

Мунц разбра какви мисли му минават през главата.

— Ако двамата с теб се озовем в болнични легла до Fraulein Шнайдер, след като се забием в някой бензиновоз, няма да й помогнем по никакъв начин, нали, Карл?

Кастило не отговори.

— В болницата ще проверят жизнените й показатели, ще определят кръвната група…

— Кръвната й група е на документите — прекъсна го Кастило.

— Ако са били в чантата, вече я изпратих в лабораторията. Не че ще открият чужди отпечатъци, но не искам да пропусна нищо.

Мунц зачака Чарли да осмисли думите му, след това продължи:

— Дори в болницата да разполагат с данни за кръвната й група, ще искат да направят свое изследване, освен ако състоянието й не е критично. Преливане на кръв от неподходяща група може да е фатално.

— Положението й не е ли критично? Господи, Алфредо, задната седалка беше като залята с кръв.

— Според мен поне, не всичката беше нейна — отвърна Мунц. — А ти знаеш колко силно кървят раните по главата.

„Знам, разбира се, нали съм войник. Значи започни незабавно да мислиш като войник, Чарли!

Всичко това, без съмнение, се случи по моя вина, но стореното-сторено.

Прецени щетите и реши какви действия да предприемеш!“

Кастило се постара да овладее гласа си.

— Не ми каза къде е уцелена.

Мунц докосна с пръст дясната буза, малко над устата.

— Има рани и по тялото, по бедрата и отстрани. Само това успях да видя.

— Три рани от… С какви куршуми са стреляли?

— Не знам. Имаше пръснати деветмилиметрови гилзи.

— Може да извадим късмет и да не е от „Мадсън“ четирийсет и пети калибър.

— Според мен не е бил „АСР“ четирийсет и пети — отвърна Мунц, без да каже и дума, когато разбра, че Кастило познава бразилския модел. — Може дори да извадим още по-голям късмет.

— Как така?

— Не видях изходна рана на лицето. Което означава, че куршумите може и да са отскочили.

— Какво?

— Отскачащи куршуми.

— Да не би да искаш да кажеш рикоширали?

— Именно. Чудесните стъкла на бронираното беемве, предназначено да държи куршумите навън, може, за съжаление, в този случай, да са ги задържали вътре.

— Господи, това дори не ми мина през ума.

— Ще разберем, когато отидем в болницата.

„Има и още нещо, което не ми е минавало през ума!“

Извади мобилния и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

Алекс Дарби се обади на второто позвъняване.

— Дарби.

— Кастило се обажда. Имало е засада. Моята кола, на кръговото на Санта Фе в „Сан Исидро“. Сержант Маркъм е мъртъв, Бети Шнайдер я откарват с хеликоптер към Немската болница.

— Ти добре ли си, Чарли?

— Не знам дали може да се каже „добре“, но не бях в колата. Наливах се с вино в един бар.

— Къде си сега?

— В автомобила на полковник Мунц, на Северния изход от магистралата, на път към болницата.

— Значи аржентинците знаят.

— Те ми съобщиха… на мен, човека, който би трябвало да е в течение на всичко.

— Чарли, не можеш да се виниш, че не си бил в колата.

— А според теб те кого са се опитвали да очистят? Мен или жената от Тайните служби и шофьора пехотинец?

— До десет минути ще изпратя хора в болницата. Не мърдай оттам, докато не пристигнат.

— Ако имаш свободни хора, по-добре ги прати в дома на Мастърсън. В никакъв случай да не съобщават на госпожа Мастърсън какво се е случило.

— Чарли, и по радиото, и по телевизията, и в пресата ще съобщят какво се е случило.

— Тогава не й позволявайте да гледа телевизия и да слуша радио. Искам да го чуе от посланика. Щом приключим разговора, ще му позвъня.

— Добре, Чарли. Има ли нещо друго?

— Намери Тони Сантини й го помоли да даде на Джак Бритън нещо по-яко от „Глок“, след това му осигурете автомобил и го пратете в болницата.

— Дадено.

— Ще се чуем пак, Алекс — заяви Кастило, прекъсна връзката и натисна копчето за автоматично набиране на посланик Силвио. След това побърза да прекъсне и се обърна към Мунц.

— Алфредо. Тялото на сержант Маркъм. Какво ще стане с него?

— Когато моите хора завършат огледа, ще го откарат за аутопсия в Немската болница.

— Аутопсията необходима ли е? Знаем от какво е загинал. „Поне един изстрел в главата, причинил необратима мозъчна травма.“

— Куршумите от тялото му ще ни бъдат необходими като доказателство, когато заловим престъпниците и ги изправим пред съда — заяви спокойно Мунц.

— Да, сигурно — отвърна Кастило и отново натисна копчето за автоматично набиране, за да се обади на посланик Силвио.

 

 

— Това ли е, Чарли? — попита Силвио. — Ще отида в „Сан Исидро“, ще попитам госпожа Мастърсън как да постъпи с церемонията утре, и ще ти се обадя да ти кажа.

— Има още нещо, господине. Бих искал…

— Позволи ми да те прекъсна — започна посланикът. — Извинявай. Как искаш да съобщим във Вашингтон? Сам ли ще се обадиш? Очевидно трябва да позвъня в Държавния департамент. Искаш ли да се видим в посолството, след като разговарям с госпожа Мастърсън?

— Ще позвъня във Вашингтон веднага щом мога, и ще докладвам какво се е случило…

— Нали от посолството?

— От този телефон.

— От необезопасена линия ли?

— Ако държат да говорим по обезопасена, ще им съобщя, че ще бъда в посолството веднага щом успея. Това ще стане, след като науча какво е състоянието на Бети Шнайдер.

— Разбирам как се чувстваш — отвърна Силвио. — Според мен те ще искат разговор по обезопасена линия колкото е възможно по-скоро.

— Ще дойда колкото е възможно по-скоро — реши Кастило.

Силвио се поколеба.

— Каза, че има още нещо.

— Две неща, след като се замислих. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако изпратите един или повече пехотинци на кръговото Санта Фе, за да останат при тялото на сержант Маркъм. Ако вече са го отнесли, когато пристигнат, кажи им да отидат в Немската болница. Пехотинците се гордеят, че никога не изоставят хората си, а Роджър беше пехотинец.

— Веднага ще се погрижа — съгласи се Силвио.

— Изпратете ковчег и знаме в Немската болница. Роджър ще бъде на „Глоубмастъра“, когато самолетът излети.

— Смятай, че е сторено.

— Много ви благодаря, господине.

— Съобщи ми какво е състоянието на госпожица Шнайдер веднага щом научиш, нали?

— Да, господине, ще ви позвъня.

— Доскоро, Чарли.

— Дочуване, господине.

Кастило прекъсна и набра дълъг номер, който помнеше наизуст.

 

 

— Вътрешна сигурност. С кого да ви свържа?

— Пет, ако обичате.

 

 

— Кабинетът на секретар Хол. Госпожа Кенсингтън.

— Обажда се Чарли, госпожо Кей.

— Кажи как си?

— Кофти. Шефът там ли е?

— За малко го изпусна, Чарли.

— Господи, трябва незабавно да говоря с него.

— Моля?

— Ами Дик Милър?

— Тук е. Какво става, Чарли?

— Свържи ни и остани да чуеш разговора. Ако можеш да го запишеш, после ще го пуснеш на шефа.

— Дай ми трийсет секунди — помоли госпожа Кенсингтън.

Двайсет и една секунди по-късно госпожа Кенсингтън заяви:

— Запис на разговор, проведен в пет и десет вашингтонско време, 24 юли 2005, между К. Г. Кастило, Х. Р. Милър и Мери-Елън Кенсингтън, служители във Вътрешна сигурност. Записът се прави с предварителното съгласие на трите страни.

Майор Х. Ричард Милър Младши се обади:

— Какво става, Чарли?

— Помниш ли, че ме предупреди да не правя нищо глупаво с Бети Шнайдер?

— Да. Защо?

— Надминах очакванията ти. В момента съм в автомобил на ДРУ в покрайнините на Буенос Айрес, на път към Немската болница, в която е откарана Бети с рани от куршуми в главата и тялото.

— Мили боже! — възкликна майор Милър.

— Господи! — ахна госпожа Кенсингтън.

— Какво, по дяволите, се е случило? — попита Милър.

— За да спестя на специален агент Шнайдер неудобството, което може да изпита, ако шефът й отиде да я вземе от работа — хората могат да решат, че има връзка с шефа си, а това е недопустимо — шефът й се отби в един бар и изпрати кола и шофьор, за да вземат специален агент Шнайдер. — Когато сержант Роджър Маркъм от пехотата на САЩ е навлизал в кръговото Санта Фе в „Сан Исидро“, на път към бара, където отговорникът за цялото разследване пиеше вино, колата е била спряна от неизвестни лица. Копелетата успели да вмъкнат „Мадсън“ през прозореца на Роджър и почти са изпразнили пълнителя. — Роджър е загинал от няколко попадения в главата, която почти се е пръснала, а куршумите са рикоширали в бронираните стъкла вътре в колата. Поне три са попаднали в Бети.

— Мили боже! — възкликна отново Милър.

— Това вече го каза, Дик — напомни му заядливо Кастило. — Когато госпожа Кей докладва на шефа — нали ще му съобщите, госпожо Кей, посланик Силвио ще докладва по обезопасена връзка веднага след като уведоми госпожа Мастърсън за случилото се и разбере дали все още е съгласна да участва в утрешната церемония. Аз също ще докладвам в подробности веднага след като разбера какво е състоянието на Бети.

— Разбира се — отвърна госпожа Кенсингтън. — Чарли, много съжалявам…

— Дик — прекъсна я Кастило. — Свържи се с полицейския комисар във Филаделфия. Как се казваше?

— Келог — подсказа му Милър.

— Още по-добре с онзи от антитероризма, дето беше в Десета специална група. Фриц някой си.

— Главен инспектор Ф. В. „Фриц“ Крамер — каза спокойно Милър.

— Същият. Обади му се. Разкажи му какво става. Кажи му, че не знаеш нищо повече, освен че е била ранена — не му казвай, че е простреляна, просто кажи ранена — и ще я върнем във Филаделфия час по-скоро. Попитай го дали иска да съобщи на семейството й. Кажи му, че щом научиш нещо повече, веднага ще го уведомиш.

— Веднага.

— След това се свържи с Джоуел Исаксън и го попитай какво да правим с Роджър Маркъм…

— Не е ли пехотинецът, дето беше купил ферма? — прекъсна го Милър.

— Да. Посланикът ще се обади в Държавния департамент, но не знам дали ще уведомят пехотата или близките, а не искам някой да преебе работата… извинете за израза, госпожо Кей.

— Ще го преживея, Чарли — отвърна госпожа Мери-Елън Кенсингтън. — Ами ти? Ти добре ли си? Здрав ли си?

— Седя до човека, който ръководи ДРУ. В Аржентина няма по-безопасно място от това.

— Нали ще позвъниш, когато разбереш нещо повече за Бети? — попита госпожа Кенсингтън.

— Да. Трябва да затварям. Почти пристигнахме до болницата.

— Пази си гърба, приятел — предупреди го майор Х. Ричард Милър.

Кастило прекъсна и пъхна телефона в джоба си, а след това погледна Мунц.

— Може ли да предложа, Карл, преди да влезем в болницата, да извадиш пълнителя от пистолета?

— Господи, съвсем забравих. Ти как се сети?

— Видях пистолета, докато бяхме на кръговото — обясни Мунц.

„Докато съм гледал през прозореца на беемвето.“

Кастило извади „Беретата“, измъкна пълнителя, извади патрона от цевта и върна пълнителя на място.