Уилям Грифин
Заложникът (24)

(ПЕТ)

Стая 1550

Хотел „Фор Сийзънс“

„Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

10:35, 23 юли 2005

 

— Ще те заведа на бара да пиеш чаша кафе, докато ме чакаш — обърна се Кастило към сержанта, когато влязоха във фоайето на хотела.

— Пак ще ви напомня, че посланикът ме предупреди да не ви изпускам от поглед.

— Имам нужда от трийсет минути, в които да не си около мен — отвърна Кастило. — Ако сметнеш за необходимо, сержант, обади се на посланика и му предай какво съм казал. Ако ли не, чакай в бара и това ще си остане между нас.

— Бих казал „Добре, господине!“, но вие не ми разрешавате. Само да не ми избягате. Тогава аз ще опера пешкира.

— Ще сляза след трийсет минути, може би дори по-малко — увери го Чарли.

Той остави сержанта в бара, подписа празната сметка — внимателно, за да не види пехотинецът името на Госингер — и се качи на асансьора, за да отиде до стаята си.

Изявлението от посолството още не бе изпратено. Не бе пристигнало нищо за хер Госингер и на рецепцията. Запита се дали госпожа Силвия Грунблат не е пропуснала, или може би нарочно не го бе изпратила. Кастило знаеше, че в момента това няма значение. Извади лаптопа и се опита по памет да възстанови изявлението, написа материал за убития дипломат и го изпрати по имейла на Ото Гьорнер в „Тагес Цайтунг“. Поколеба се дали да не му се обади, но прецени, че той едва ли ще прочете статията веднага, затова бе по-добре първо да позвъни на Певснер.

Алекс Певснер се обади на второто позвъняване.

— Hola?

— Ти ли си, Алекс?

— Преди половин час разбрах какво се е случило. Предполагах, че ще се обадиш, знаех, че нямаш номера ми тук, затова помолих Хауърд да ми остави мобилния си телефон. Трябваше да ти кажа номера. Как е госпожа Мастърсън?

— И това ли знаеш? — попита вместо отговор Кастило и продължи, без да дочака обяснение: — Упоили са я с бупивакаин, така че не помни почти нищо.

— Ще се оправи, нали?

— Да, май да.

— Ана се притеснява.

— Ти нещо чул ли си?

— Източникът ми — много близък на един от най-високопоставените в ДРУ, Мунц — ми каза, че това не било отвличане за откуп.

— А какво е според него?

— Няма представа, полковник Мунц също. Ако чуя нещо, веднага ще ти съобщя. Може ли да ти звъня на мобилния?

— Разбира се.

— Запиши си номера ми тук — нареди Певснер.

 

 

— Гьорнер.

— Получи ли материала ми за Мастърсън?

— Добре съм, Карл. Ти как си? Притеснявах се за теб.

— Защо?

— Получих материала. Много е интересен. Засега по Си Ен Ен не са съобщили нищо.

— Всеки момент ще съобщят.

— Силно съм впечатлен от… как казват в Щатите… от размаха, с който действаш.

— Опитвам се да си заработя издръжката.

— Сигурно не ти е останало време да поровиш в онзи скандал за „Петрол срещу храни“, за който ти споменах?

— Наистина не ми остана. Защо питаш?

— Вчера получих материал от кореспондента във Виена. Трябваше да ти звънна, за да ти кажа, но както обикновено нямам представа къде да те открия. Ако си провериш имейла, ще откриеш едно спешно съобщение. Има и едно нервно съобщение на телефонния ти секретар в „Мейфлауър“ във Вашингтон.

— Какъв е този материал?

— Виенската полиция била повикана в апартамент на „Кобенцлгасе“, за да разследват някаква задушлива миризма. Оказало се разложен труп — очевидно човекът е издъхнал преди десет дена, — ливанец, казва се Анри Душон.

Чарли си представи „Кобенцлгасе“, калдъръмената улица в Гринцинг, която води нагоре по хълма към Виенския лес. На върха на хълма се бе запознал с Алекс Певснер.

— Кой е той?

— От всичко, което ми казаха, реших, че е посредник, много важен посредник в сделките „Петрол срещу храни“; говорим за незаконната част.

— Това какво общо има с мен?

— Според моя човек, преди да прережат гърлото на Анри Душон — главата му едва се е държала — са му изтръгнали ноктите и част от зъбите. Бил завързан за стола.

— Господи!

— Не искам някой да ти извади зъбите с клещи, Карлхен, още по-малко да ти пререже гърлото. Просто забрави за аржентинската връзка, за която ти споменах.

— Добре, Ото.

— Ако знаех как да се свържа с теб вчера, щях да те предупредя да не разпитваш нито дискретно, нито никак за „Петрол срещу храни“, за изнасяне на пари в Аржентина или каквато и да е информация, свързана с тези въпроси.

— Не се притеснявай. Няма да ми остане време. Работя над материала с отвличането.

— Сигурно — отвърна Гьорнер.

„Това беше доста открит намек, че знае с какво се занимавам.“

— Една от причините да ти се обадя е, да попитам какво може да накара някой да отвлече съпруга на дипломат.

— Когато дадох статията ти на редактора на чуждестранните новини — ще пуснем материала във всички вестници с твоето име и снимка, — той ме попита: „Мастърсън не е ли футболистът, който пипна седемдесет и пет милиона долара, след като го прегази камион с въглища?“

— Баскетбол, шейсет милиона, камион с бира — уточни Кастило.

— Защо не си го включил в материала, Карлхен? — попита Гьорнер. — Ще видим дали АП, Си Ен Ен и Би Би Си ще споменат нещо. След това или ще ги цитираме, или ще пуснем допълнителен материал.

„Защо, по дяволите, не споменах? Пишех статия, не изявление на посолството.

Защото не съм истински журналист, затова.“

— Трябваше да го включа — отвърна Кастило.

— Та какво каза, шейсет милиона ли? Без съмнение това би подмамило похитителите.

— Един от източниците ми, стабилен е — „Ти го познаваш, Ото. Става въпрос за Алекс Певснер“, — ми съобщи преди малко, че ченгетата от разузнаването — ДРУ, нещо смесено между ЦРУ и ФБР — имат съмнения, че похищението и убийството нямат нищо общо с откупа.

— Ето ти още една причина да не прекаляваш с въпросите, когато си далече от дома. По света има доста неприятни хора, Карлхен. Хората, които искат да привлекат внимание, като отвлекат съпругата на американски дипломат, няма да се поколебаят да ликвидират журналист от някакъв германски вестник, позволил си да задава неподходящи въпроси.

— Ото, вече съм голямо момче.

— Което открай време се вре между шамарите — отвърна Гьорнер. — Има и още нещо, което не си споменал в материала, Карл. Какво ще стане?

— Как така?

— Посланик Джо Блоу заяви, че тялото на Мастърсън ще бъде върнато в САЩ и погребано в националното гробище „Арлингтън“. Нещо такова.

— Не знам, Ото. Щом разбера, веднага ще ти изпратя подробностите.

— Редакторът ти би искал, стига да е възможно, да придружиш тялото до Съединените щати и да отразиш погребението.

— Не съм сигурен, че ще стане.

— Аз пък не съм сигурен, че щеше да отидеш, ако можеше. Но си оставам един стар човек, който се притеснява за кръстника на децата си, затова опитах.

— Ото…

— Чакай малко — спря го Гьорнер. След малко пак заговори: — Току-що дойде от агенция Франс Прес — обясни той. — Те казват седемдесет милиона и бейзболен играч.

— Можеш да ми вярваш, че милионите са шейсет и става дума за баскетбол.

Мобилният на Кастило иззвъня.

— Мобилният ми звъни, Ото. Ще те държа в течение.

— Първо ми дай номера на въпросния мобилен, след това кажи на Ото номера на стаята си във „Фор Сийзънс“.

— Моля те, Карлхен, бъди внимателен — повтори Ото.

— Добре. Благодаря ти, Ото.

— Auf wiedersehen, Карлхен.

— Много се извинявам — каза Кастило в мобилния. — Говорех по другия телефон.

— Колко време ще ти бъде необходимо, за да стигнеш до обезопасена линия, Чарли — попита секретарят на Вътрешна сигурност.

— Десет-петнайсет минути.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — заяви Хол. — Чакам те. Той е направо побеснял.

Връзката прекъсна.

Кастило не се съмняваше, че побеснелият е президентът на Съединените щати.