Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Агентът на президента (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hostage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
dave (2009)
Сканиране и разпознаване
Г. (2009)

Издание:

У.Е.Б. Грифин. Заложникът

Калпазанов, 2007

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Огнян Илиев

Военен консултант: Митко Ганев

ISBN 13: 978-954-17-0240-6

История

  1. — Добавяне

(ЧЕТИРИ)

Ресторант „Канзас“

„Авенида Либертадор“

„Сан Исидро“

Област Буенос Айрес, Аржентина

19:25, 20 юли 2005

 

Елизабет — Бетси — Мастърсън, висока, слаба, много поддържана жена на трийсет и седем с остри черти и тъмнокафява кожа, която караше хората да си мислят, че е потомка на племето ватуси, седеше сама на бара в „Канзас“ — единственото място в изисканото заведение, където се пушеше. Погледна часовника си поне за петдесети път през последните десет минути и въздъхна шумно, докато си мислеше неприятни неща за противоположния пол и най-вече за Джак, съпруга си. Даде знак на бармана да й сипе още една чаша мерло „Лагард“ и запали нова цигара.

„Дяволите да го вземат! Много добре знае колко мразя да седя сама на бара, все едно че се ослушвам, за да си хвана мъж. А обеща, че ще бъде тук между седем без петнайсет и седем!“

Джак беше катастрофирал със служебната кола — втора катастрофа този месец — и автомобилът беше закаран в сервиз, затова се налагаше да ходи на работа и да се връща с Алекс Дарби, търговския аташе на посолството. Джак й се бе обадил, за да я попита дали иска да го вземе от „Канзас“, защото на Алекс нямало да му бъде удобно да го закара до тях.

Семейства Мастърсън и Дарби караха втори мандат в Буенос Айрес и бяха предпочели къщи в „Сан Исидро“, вместо апартаменти в „Палермо“ или „Белграно“.

Първият мандат ги беше научил, че елегантните апартаменти, които посолството им осигуряваше, си имаха недостатъци. Бяха много по-близо до посолството, но пък там бе шумно, понякога асансьорите и климатиците не работеха, а много често се налагаше да си търсят място за паркиране на най-ниското ниво в подземния паркинг. Освен това плувните басейни бяха общи, ако изобщо имаше плувен басейн.

Къщите на посолството в „Сан Исидро“ бяха приятни и си имаха градини, quincho — барбекю на открито — и плувен басейн. Това бе много важно, когато имаш деца, а семейство Мастърсън бяха с три. Училищата в „Сан Исидро“ бяха по-добри, също и магазините, а „Авенида Либертадор“ бе пълна с бутици и приятни ресторанти. Не биваше да забравя и удобните паркинги, които бяха, както се изразяваха от Държавния департамент, специално за „лични автомобили“.

Автомобилът на семейство Мастърсън беше тъмнозелен ван „Крайслер“, модел 2004 година. Заради трите деца и велосипедите им трябваше нещо голямо. Ванът наистина беше огромен и Бетси дори не искаше да мисли какво би било да си търси място за паркиране на така наречения бус в някой от подземните паркинги на града.

Когато ходеше в Буенос Айрес, за да обядва с Джак или по някоя друга причина, тя никога не оставяше автомобила на паркинг. Дипломатическите номера на буса й даваха възможност да го остави, където пожелае. Нямаха право нито да я глобят, нито да я вдигнат с паяк. Нямаха право да я спират и за превишена скорост. На това му се казваше дипломатически имунитет.

Цената, която плащаха за къщата и хубавите магазини, приятните ресторанти и по-добрите училища на „Сан Исидро“, бе да отделят два пъти на ден по трийсет минути, понякога по четирийсет и пет, за да пропътуват разстоянието по „Либертадор“ до посолството. Ала Джак бе готов да плаща тази цена.

Барманът, който я обслужваше — един от четиримата на овалния бар, — се приближи с бутилка „Лагард“ в едната ръка и чиста чаша в другата. Попита с извити вежди дали иска нова чаша.

— Няма нужда, благодаря — отвърна Бетси на испански.

Барманът доля чашата й почти до ръба.

„Май не трябваше — помисли си тя. — Както наливат тук, две чаши са половин бутилка, а след като изпия половин бутилка, сигурно ще изтърся нещо — въпреки че Джак го заслужава, — заради което после ще съжалявам.“

Въпреки това пое чашата внимателно и отпи голяма глътка.

Вдигна поглед към двата огромни телевизионни екрана на стените, монтирани специално за посетителите на бара. На единия даваха сокър — и аржентинците, и по-голямата част от света наричаха играта „футбол“, — а другият бе включен на новинарски канал.

Нямаше звук.

„Типично по аржентински — каза си заядливо тя. — Вместо да се чудят на кой канал да включат звука, след като знаят, че зрителите на другия ще се дразнят, те са изключили звука и на двата. Така никой няма да се дразни.“

Футболът изобщо не я интересуваше, затова насочи вниманието си към новините. Пред посолството на САЩ отново имаше демонстрация. Тълпата блъскаше барабани и тенджери, вееха се знамена и плакати, включително няколко с образа на Че Гевара — които незнайно защо безумно дразнеха Джак, — зад бариерите, поставени от конната полиция.

„Сигурно затова Джак закъснява. Не е успял да излезе от посолството. Поне да се беше обадил.“

На екрана се появи изискан мъж с посивяла брада и делови костюм, за да застане пред микрофона. Бетси знаеше, че е виден бизнесмен, на когото бяха отвлекли сина. Исканията за откуп ставаха все по-големи и всеки път похитителите изпращаха по един от пръстите на момчето, за да докажат, че малкият е все още жив. Скоро след като бащата бе платил, тялото на момчето — простреляно в главата — бе открито. В момента бащата бе един от най-бодливите тръни в очите на президента и администрацията му.

Похищенията — понякога осъществявани с помощта на полицията — бяха доходоносен бизнес в Аржентина. „Буенос Айрес Хералд“, вестник, издаван на английски с американски собственик, бе публикувал тази сутрин статия за отвличането на тринайсетгодишно момиче, за което се предполагаше, че е продадено като проститутка.

„Толкова красива страна, притисната от толкова грозни проблеми.“

Камерата се прехвърли на незначителна американска звезда, обградена от фенове на летище „Езейза“.

Бетси отпи нова голяма глътка „Мерло“, погледна към входа за съпруга си и отново насочи вниманието си към екрана.

Десет минути по-късно не можеше да си намери място. „Това вече е прекалено. Да върви по дяволите. Да виси колкото иска навън, докато се опитва да си вземе такси. Жалко, че не вали.“ Постави кредитната си карта „Американ Експрес“ на бара, привлече погледа на бармана и посочи картата. Той се усмихна, кимна и се обърна към касата.

Когато остави бележката на бара, тя видя, че двете чаши доста приятно „Мерло“ и платото подбрани сирена и солени бисквити й струват 24.50 аржентински песо. Това правеше осем американски долара.

Бодна я чувство на вина. Семейство Мастърсън живееха доста добре по време на първия мандат на съпруга й, когато едно песо бе равно на един долар. Сега, след катастрофалната девалвация на песото, те живееха царски. За тях бе наистина чудесно, но така и не успяваха да се порадват истински, след като около тях имаше толкова много страдание.

Тя кимна, барманът взе бележката и кредитната й карта и се върна при касата. Бетси бръкна в чантата и извади пачка, за да отдели банкнота от пет песо. Кой знае защо, бакшишът не се даваше с кредитната карта. Пет песо бяха около двайсет процента от цялата сума, а и Джак все й повтаряше, че аржентинците са благодарни и на десет процента бакшиш. Но барманът бе приятен младеж, който винаги й обръщаше специално внимание, да не говорим, че едва ли изкарваше много пари тук. Пет песо бяха долар и шейсет.

Когато барманът й върна картата, тя подписа отрязъка, взе копие, остави петте песо върху първия екземпляр и го бутна към него.

Muchas gracias, senora.

— Моля — отвърна Бетси на испански.

Пъхна кредитната карта в портфейла си, след това прибра портфейла в чантата и я затвори. Смъкна се от високия стол пред бара и се отправи към вратата. Кухнята се виждаше цялата, отделена от заведението със стъклена преграда. Открай време оставаше като омагьосана от трескавото подготвяне на храната. Вътре имаше поне двайсетина мъже в бели престилки, които се суетяха около шест печки от неръждаема стомана, грил с дървени въглища и други кухненски уреди. Личеше, че са потънали в работа. Салонът за непушачи в „Канзас“ бе огромен и обикновено пълен с хора.

Във фоайето се бяха скупчили клиенти, които съобщаваха имената си на момичета от персонала, за да ги настанят. Едно от момичетата забеляза, че Бетси си тръгва, и забърза да й отвори вратата.

Госпожа Мастърсън излезе на „Авенида Либертадор“ и огледа улицата, ала от съпруга й нямаше и следа. Зави надясно по тротоара към страничния паркинг на „Канзас“. На просторния паркинг зад ресторанта се излизаше от две места. На другото място имаше валета, които паркираха автомобилите.

Бетси никога не минаваше там. Отдавна вече бе решила, още когато започнаха да идват в „Канзас“, че е голяма досада да разчиташ някой да ти паркира колата. Младите момчета ти отваряха вратата, подаваха ти талон и се хвърляха зад волана, даваха газ до дупка и потегляха с пищене на гуми към паркинга, където доказваха мъжествеността си, като паркираха на една боя разстояние от съседните автомобили.

Когато си тръгваш, трябваше да намериш талона, да застанеш пред вратата и да чакаш някой от валетата, за да му го дадеш. Тогава той хукваше към паркинга. След няколко минути буса заковаваше пред нея с ново пищене на гуми, а момчето изскачаше доволно ухилено, протегнало ръка за очаквания бакшиш.

Бе много по-лесно и бързо сама да паркира буса. Така че когато вечерята приключеше — или се откажеше да чака съпруга си, който дори не благоволяваше да й позвъни, за да предупреди, че ще закъснее, и не се сещаше да вдигне мобилния, когато му се обаждаше — трябваше просто да мине отзад на паркинга, да се качи в буса и да подкара.

Когато днес дойде, паркингът бе почти пълен и се наложи да спре в самия край, защото единствено там имаше достатъчно място за буса. Нищо. Не беше далече, а и паркингът бе добре осветен, високите улични лампи бяха щръкнали като скални кътчета сред паркираните автомобили.

Учуди се и се подразни, когато забеляза, че лампата над буса е изгоряла. Случваше се, но си каза, че няма да е никак лесно, докато нацели ключалката в тъмното.

Когато приближи до автомобила, разбра, че положението е по-зле, отколкото изглеждаше отдалече. Някой кретен — най-вероятно някой от валетата — бе паркирал едно пежо толкова близо до лявата страна на вана, че нямаше начин да отвори вратата, без да отърка гърдите си и дупето в мръсното пежо или в буса, който също трябваше да мине на автомивка.

Заобиколи от дясната страна и след доста търсене — дори за момент си каза, че ще се наложи да извади запалката — успя да пъхне ключа и да отвори вратата.

Беше с тясна пола и единственият начин да пропълзи по седалката до шофьора през разстоянието между двете, както и да се наричаше, бе като запретне пола чак до бикините.

„Едно по едно. Остави първо чантата, след това вдигай полата.“

Отвори плъзгащата се врата и подхвърли чантата на седалката.

Предната врата се тръшна.

„Какво, по дяволите, беше това?“

Вдигна поглед, за да разбере какво става.

Между колите крачеше мъж и приближаваше. Държеше нещо в ръка.

„Това пък какво е? Не е ли спринцовка?“

Първо усети ръцете, които я сграбчиха отзад, а след това нечия ръка притисна устата й.

Започна да се съпротивлява. Опита се да ухапе ръката на непознатия, докато той я стискаше. Усети убождане по бедрото.

„Боже госпо…“

 

 

Четири минути по-късно тъмносиньо „BMW 545i“ с черни стъкла и дипломатически номер отби от „Авенида Либертадор“ и спря до тротоара. Знакът „Паркирането забранено“ се виждаше ясно, но както обикновено бяха спрели още няколко коли на дипломатическия корпус.

Джак Мастърсън се обърна към седналия отзад Алекс Дарби.

— След като колата ти ще прави компания на моята в сервиза, как ще ходим на работа?

— Ще накарам някое от момчетата да ме вози — отвърна Алекс.

— Не предпочиташ ли мен?

— Надявах се да ми предложиш.

— Осем и петнайсет става ли?

— Да. Искаш ли да ти изпратя тази кола, след като шофьорът ме остави?

— Няма нужда. Бетси е с буса. Прати шофьора да я прибере в посолството. — Той заговори по-високо на испански. — Съобщете на диспечера утре в осем сутринта да ме чака кола пред нас.

Si, senor — отвърна шофьорът.

— Ще те взема — обърна се Мастърсън към Дарби — само ако утре сутринта съм все още жив. Знаеш я колко мрази да чака и ще е вкисната до бога.

Дарби се изкиска.

Мастърсън слезе и затича към входа на „Канзас“. Проправи си път сред множеството, които чакаха да ги настанят, и прескочи наведнъж трите стъпала към бара.

Бетси я нямаше нито на бара, нито в сепаретата.

„По дяволите!“

Един от барманите го забеляза и вдигна безпомощно ръце. Джак пристъпи към него.

— Изпуснахте я за малко, господине — обясни барманът. — Тръгна си преди две минути.

„Мамка му! Може пък да я хвана на паркинга.“

Muchas gracias — благодари той на човека и забърза през фоайето към паркинга.

„Ако е оставила някой вале да паркира буса, може още да чака.“

 

 

Бетси я нямаше.

„Мамка му!“

Джак заобиколи паркинга и се огледа. Отначало не забеляза буса, но след секунда го мярна в далечния край. Светлината в купето бе включена, което означаваше, че тя тъкмо се качва.

Той хукна с всички сили натам.

„Нямам никаква представа какви ги върши на отворена врата, но поне ще успея да стигна, преди да потегли.“

— Любима, много съжалявам! — провикна се той, когато наближи.

„Ама тя къде е?“

От страната на шофьора нямаше място да се качи, затова, едва когато заобиколи от другата страна, забеляза, че вратата не е отворена, а оставена открехната. Ето защо в купето светеше.

„Къде, по дяволите, се беше дянала?“

Дръпна плъзгащата се врата, за да я хлопне. Чак сега видя чантата й.

— Мили боже! — възкликна тихо той.

Извади мобилния телефон от джоба на ризата и натисна едно от копчетата.

„Алекс, проклетнико, обади се веднага!“

— Алекс Дарби.

— Алекс, трябва веднага да дойдеш. На задния паркинг.

Дарби долови напрежението в гласа на Мастърсън.

— Господи, какво е станало?

— Бусът е тук. Вратата беше оставена отворена. Чантата на Бетси е на задната седалка. Бетси обаче я няма. Тая работа никак не ми харесва.

— Тръгвам веднага, Джак.

 

 

— Подай ми радиостанцията и изключи високоговорителите — нареди Алекс Дарби на шофьора. — Връщаме се в „Канзас“. Дай малко газ.

Si, senor — отвърна послушно човекът, протегна се към слушалката на радиостанцията, оставена на седалката до него, и я подаде на Дарби. Късовълновата радиостанция даваше възможност да говорят на кодирана честота.

Твърдеше се, че кодът е непробиваем. Малцина вярваха на това твърдение.

Алекс нагласи микрофона.

— Дарби до Лауъри.

Микрофонът изпращя почти веднага.

— Слушам те, Алекс. Какво става?

— Току-що ми позвъни Джак Мастърсън. Нещо необичайно става в „Канзас“ на Авен…

— В „Сан Исидро“ ли? — прекъсна го Лауъри. — За този „Канзас“ ли ми говориш?

— Именно. Ванът му е там, чантата на жена му е на задната седалка, но съпругата я няма. Джак ми се стори много притеснен.

— Ще позвъня на ченгетата в „Сан Исидро“ — успокои го Лауъри. — Аз съм в „Белграно“, на десетина-дванайсет минути. Идвам.

— Благодаря, Кен.

— Да се надяваме, че е в кенефа и си пудри носа — отвърна Лауъри. — Ще се видим там. Край на съобщението.

 

 

Джак Мастърсън оглеждаше паркинга и обръщаше специално внимание на всичко наоколо, докато избираше друг номер на мобилния.

— Първи пост, щаб-сержант Тейлър — обади се дежурният пехотинец в посолството, когато вдигна телефона, известен само на шепа служители.

— Обажда се Мастърсън. Трябва да разговарям с Кен Лауъри.

— Господине, той си тръгна от посолството. Ако имате възможност, потърсете го по радиостанцията.

— Нямам радиостанция, дявол да го вземе. Свържи се с него и му кажи да ме набере на мобилния. Кажи му, че е спешно.

— Да, господине.