Уилям Грифин
Заложникът (37)

(ЕДНО)

Президентски апартамент

Хотел „Фор Сийзънс“

„Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

06:47, 24 юли 2005

Майор К. Г. Кастило отвори цяла минута след като специален агент Джак Бритън почука на вратата на апартамент 1500 — чукчето задействаше звънец.

Кастило бе по плюшен бял халат до земята, с избродирана емблемата на „Фор Сийзънс“. Не беше обръснат, нито сресан, а косата му дори не беше мокра.

Бритън си помисли: „Дошъл съм, преди още да си е взел душ“. След това каза:

— И Шнайдер още не е станала. Или пък е под душа. Не отвори, когато почуках на вратата й. Затова пък шофьорът ти е на линия. Свързаха го с мен по грешка. Казах му, че ще ти предам, че вече те чака.

— Влизай, Джак — покани го Кастило. — Малко закъсняваме. Дори не са изнесли посудата от снощи.

Кастило се приближи до телефона на стъклената масичка в хола, набра някакъв номер и на испански помоли портиера да каже на шофьора му да се качи, след като купи „Ла Насион“, „Кларен“ и „Хералд“; помоли го да провери дали костюмът му е готов, а след това да изпрати две големи кафеварки и чаши.

Бритън слушаше и наблюдаваше внимателно, като се опитваше да разбере за какво става въпрос.

В следващия момент интересът му се разпали до краен предел.

Вратата на спалнята се отвори и специален агент Шнайдер излезе със същите дрехи, с които беше снощи — дънките и пуловера.

— Добро утро, Джак — поздрави тя съвсем естествено. Гласът й беше спокоен, ала не успя да овладее изчервяването.

— Ако ще поръчваш закуска — заяви тя, — за мен да е огромна.

След това излезе от президентския апартамент и подхвърли през рамо:

— Няма да се бавя.

Вратата се затвори и Бритън и Кастило се спогледаха.

— Според мен, Джак — започна Кастило, — това е един от случаите, когато мълчанието е злато.

Бритън кимна.

— Съжалявам, но се налага да го кажа. От начина, по който я погледна току-що, ми стана ясно, че тя не е само за забавление, че става въпрос за нещо много по-сериозно. Браво. Знам, че тя е луда по теб.

— Ти пък откъде разбра?

— Докато бяхме в Шпионската школа, за каквото и да се заговорехме, накрая стигахме до теб. А сигурното доказателство беше снощи, докато вечеряхме. И двамата избягвахте да се погледнете, също като опарени. А сега, най-неочаквано ми се появявате като Адам и Ева в райската градина малко преди Ева да се заиграе със змията. Тя е добра жена. Имаш късмет.

Чарли не знаеше какво да каже, затова се хвана за думите на Джак.

— Така ли му казвате — „Шпионска школа“?

— Да. В интерес на истината, не беше чак толкова зле. — Той се ухили. — Бети се оказа голяма сладурана по време на тренировките. Държеше си устата затворена и не трепна, докато й обясняваха как да „натиснем“ спусъка с нежно погалване и да не се оставя откатът да я отхвърли назад. След време свикна, но знам, че не й е никак приятно някой да я подценява и командва. — Както и да е, бяхме на тренировъчния плац, двама недостойни кандидати и инструкторът. Аз съм застанал зад нея. Тя получава заповед „Открий огън“ и „Глокът“ й зазвучава като „Узи“.

— „Това беше непрекъснат огън, кандидат Шнайдер. Искам изстрелите един по един.“

— „Нали така направих, господине — отвръща Шнайдер с нежен момичешки глас. — Всеки път се прицелвах, господине.“

— „В такъв случай — добавя инструкторът — сама ще видиш, че не си уцелила нищо с този огън. Приближете седма мишена.“

— Приближават мишена седем и се оказва, че тя е уцелила четиринайсет пъти лицето, нарисувано на мишената. — На инструктора не му стана приятно, че са го заблудили, и се заяде. „Струва ми се, кандидат Шнайдер, че имате опит. Ако се опитвате да ме направите на глупак, просто не се получи.“

Кастило се разсмя.

На вратата се звънна. Една от камериерките носеше костюма на Кастило.

— Менюто на обслужване по стаите е в чекмеджето на бюрото — посочи Кастило. — Когато Роджър се качи, виж какво иска и поръчай за всички. Аз отивам да се облека.