Уилям Грифин
Заложникът (78)

(ДВЕ)

Посолство на Съединените щати

Будапеща, Унгария

11:05, 28 юли 2005

 

Ото Гьорнер докосна Кастило по ръката, когато понечиха да слязат от таксито пред американското посолство, седеметажна къща на един век.

— Нали няма да ти трябвам? — попита той.

— Не.

— А и ще се получи доста неловко.

— Ще се справя — обеща Чарли.

— Искаш ли да задържа таксито, да отида в „Карпатия“, да запазя маса, да си поръчам едно кафе…

— Добре, Ото. Няма да се бавя. Ще се видим в ресторанта — съгласи се Кастило и слезе заедно с останалите. Докато гледаше след отдалечаващото се такси, сержант Сиймор Кранц го докосна по ръката.

— Майоре, какво, по дяволите, е това? — посочи той.

Кастило вдигна поглед. В парка срещу посолството имаше статуя на мъж в униформа, скръстил ръце зад гърба си.

— Това е статуя, Сиймор. В Будапеща е пълно със статуи. Дори има част от Берлинската стена.

— Това е старовремска американска униформа — уточни Кранц.

— Виж ти! Той е прав — подкрепи го полковник Торине.

Кастило погледна отново.

— Колко е часът във Вашингтон, Сиймор?

Кранц погледна часовника си.

— Четири и пет, господине.

— Тъй като няма значение кого ще събудим в четири и пет или в четири и десет, да вървим да понаучим нещо, като огледаме статуята — предложи Кастило. — Какво, по дяволите, търси статуя на войник в американска униформа насред Будапеща?

Приближиха се. Беше американец в униформа от Първата световна война, с ботуши за езда и бричове. Сякаш оглеждаше посолството и го одобряваше.

Имаше бронзова платка с надпис на английски. Кранц я прочете на висок глас.

— Хари Хил Бандхолц, бригаден генерал от Американската армия. — „Аз просто изпълних заповедите, дадени ми от правителството, както ги разбрах, тъй като съм офицер и джентълмен от армията на САЩ.“

— За какво, по дяволите, става въпрос? — попита Фернандо.

— Какви ли заповеди е изпълнил, за да му вдигнат статуя? — зачуди се Кранц.

— Може в посолството някой да знае. Да вървим — предложи Кастило.

Дори да имаше такъв човек, те не го срещнаха.

Първо попаднаха на морски пехотинец от охраната, сержант, който любезно, ала категорично им отказа достъп до посланика без предварителна уговорка.

Полковник Торине представи документите си от Военновъздушните сили.

— Сержант, свържете се незабавно с военния аташе.

Сержантът огледа внимателно снимката на документа и посегна към телефона.

— Тук чака полковник от Военновъздушните сили на САЩ и настоява да разговаря с военния аташе — предаде той, а след секунда връчи слушалката на Торине.

— Говори полковник Джейкъб Торине от военновъздушните сили на САЩ. Вие военния аташе ли сте, капитане? — Последва кратко мълчание. — Тогава го повикайте на проклетия телефон, й то веднага.

Появи се подполковник от армията.

— Полковник Торине? — попита той.

— Аз съм.

— Подполковник Мартин, господине. Аз съм военния аташе. Мога ли да видя документите ви?

Торине отново извади документа.

— С какво мога да ви помогна, полковник?

— Искаме да се видим или с посланика, или с шефа на мисията — отвърна Торине.

— Мога ли да запитам защо?

— Не, по дяволите, не можете! — избухна Торине.

— Джейк! — обади се предупредително Кастило. — Полковник, трябва да разговаряме с Белия дом по обезопасена линия.

— А вие кой сте, господине?

— Казвам се Кастило и работя за Тайните служби.

Той показа на подполковник Мартин документите си.

— Странно — отбеляза подполковникът.

— Готов съм да обясня на посланика, или на шефа на мисията — успокои го Чарли.

— Изчакайте малко, ако обичате — помоли подполковник Мартин и даде знак на пехотинеца да му подаде телефона. Набра някакъв номер. — Обажда се подполковник Мартин. Тук чака полковник от Военновъздушните сили, проверих документите му. Той иска обезопасена връзка с Белия дом. Да го пусна ли?

Последва отговор.

Подполковник Мартин се обърна към полковник Торине.

— Той каза, че ви трябва разрешение за достъп до телефона с Белия дом. Имате ли разрешение за достъп?

— Да — потвърди Торине.

— Моля да ме извините, господине, но можете ли да го докажете?

Торине вдигна възмутен ръце.

— Къде е комуникационната ви зала? — попита Кастило.

Подполковник Мартин кимна към сградата.

— Имате ли връзка с Белия дом?

— С централата на Държавния департамент.

— Кажете на телефониста да се свърже с оператора в Държавния департамент и да му съобщи, че К. Г. Кастило иска да разговаря с държавния секретар, а ако нея я няма, да го свърже с телефонната централа на Белия дом.

— Искате да разговаряте с държавния секретар, така ли, господин Костело?

— Казвам се Кастило. Гледайте да не объркате името, когато позвъните.

— Във Вашингтон е четири часът сутринта.

— Известно ми е.

— Изчакайте, ако обичате — отвърна подполковник Мартин и дръпна длан от микрофона на телефона. — Господин Костело…

— Кастило. Казвам се Кастило — поправи го Чарли.

— Господин Кастело иска да го свържем с Държавния департамент и пита… дали може да разговаря с държавния секретар. — Мартин се обърна към Чарли. — Лично с държавния секретар ли, господин Кастело, със секретар Кохън ли?

— Кастило, с „и“ — отвърна Чарли. — Да, лично със секретар Кохън.

— Да, лично със секретар Кохън — повтори подполковник Мартин. Отново покри микрофона на телефона. — Един момент, ако обичате.

След малко съобщи:

— Ще приемат обаждането ви, но секретар Кохън я няма. В момента е в Сингапур.

— Колко е часът в Сингапур, Сиймор?

— Господи, майоре, нямам представа — призна сержант Кранц.

За Кастило бе очевидно, че подполковник Мартин е чул как Кранц се обръща към Чарли.

— Това не е обезопасена линия, подполковник — обади се Кастило. — Трябва ми обезопасена линия.

— Да, разбира се — отвърна Мартин, макар да бе очевидно, че се колебае. — Предайте, ако обичате, документите си на сержанта, той ще ви приготви значки за посетители, а аз ще ви отведа до залата с обезопасена линия.

Тъкмо подаваха документите си, когато влезе висок представителен мъж, усмихна се и поздрави.

— Добро утро.

— Добро утро, господин посланик — отвърна подполковник Мартин.

— Вие ли сте посланикът? — попита Кастило.

— Точно така — отвърна новодошлият. — А вие кой сте?

— Той е от Тайните служби, господин посланик — обади се услужливо подполковник Мартин.

— Нима?

— Иска да разговаря с държавния секретар, лично с нея.

— Нима? — повтори посланикът, пристъпи към гишето и погледна документите.

— Подполковник, нали съобщихте на господин Кастило, че държавният секретар не е тук? — попита посланикът.

— Тя е в Сингапур — намеси се Кастило.

— Така значи! — възкликна посланикът. — А бихте ли ми казали за какво става въпрос, господин Кастило?

— Да, господине, само че мястото не е подходящо.

— Да отидем тогава в моя кабинет и да видим дали ще стигнем до дъното на нещата.

— Много ви благодаря, господине.

 

 

— Познавах Джак Мастърсън — призна посланикът. — Беше свестен човек.

— Така е, господине.

— След като сте в Будапеща, значи има унгарска връзка. Ще ми кажете ли каква е?

— Проверявах един от източниците си на информация, господине. Доколкото ми е известно, няма унгарска връзка.

Посланикът се замисли за момент, след това посочи телефона на бюрото си.

— Заповядайте, господин Кастило.

— Благодаря ви, господине. — Той пое слушалката и натисна бутона с „0“.

— Казвам се Кастило. Бихте ли ме свързали по обезопасена линия с телефонната централа на Държавния департамент?

— Господине, някой трябва да ми даде разрешение.

Кастило включи на говорител.

— Господин посланик, необходимо ми е разрешението ви.

— Всичко е наред — надигна глас посланикът.

Кастило понечи да изключи говорителя, но след това размисли.

— Един момент, ако обичате — отвърна телефонистът на посолството.

— Държавен департамент.

— Линията обезопасена ли е?

— Да, господине.

— Казвам се К. Г. Кастило. Бихте ли ме свързали с държавния секретар, ако обичате?

— Не, господине. Секретарят е извън страната и нямаме обезопасена връзка с нея.

— Добре, прехвърлете ме към централата на Белия дом.

 

 

— Белият дом.

— К. Г. Кастило иска обезопасена връзка с държавния секретар, ако обичате.

— Нямаме връзка с нея, господин Кастило. Можем да ви осигурим обезопасен запис. Ако искате, издиктувайте каквото…

— Преди това ме свържете с кабинета на секретар Хол в комплекса „Небраска“.

— Със секретар Хол или с вашия кабинет, господин Кастило?

— Добре, с моя кабинет.

Чуха се две иззвънявания.

— Телефонът на господин Кастило. Милър слуша.

— Какво правиш там в четири сутринта?

— Накарах ги да ми пренесат едно легло. Апартаментът ти е прекалено далече, за да се лашкам по два пъти на ден в „Юкона“. Чувствам се като кукла на конци. Ти къде си?

— В Будапеща.

— Монтвейл иска да говори с теб. И шефът. Освен това получихме тайнствено съобщение от приятелката ти Натали. Има някакъв проблем с обезопасената връзка на самолета й и с посолството в Сингапур. Да знаеш, че заради тази работа ще падат глави.

— Прочети ми писмото. Може да се наложи да разговарям с Монтвейл.

— Добре, ще записваш ли, или само да ти го прочета.

— Само ми го прочети.

— Добре. „Строго секретно по заповед на президента. От държавния секретар до секретаря на Вътрешна безопасност. Моля, предайте спешно следното лично на К. Г. Кастило. Допреди час нямах представа, че Юнг работи за мен. Разговарях с посланик Силвио в Буенос Айрес и с посланик Макгрори в Монтевидео и съобщих и на двамата, че отсега нататък Юнг трябва да представя всички сведения, с които разполага, на теб. Само това успях да направя, тъй като обезопасената връзка и на самолета, и в посолството, се разпадна. Направо не е за вярване. Кажи ми, ако има още нещо, с което да ти помогна. Най-добри пожелания. Натали. Край на личното съобщение от държавния секретар.“

— Всичко е ясно, Дик.

— Кой, по дяволите, е Юнг?

— Агент на ФБР в Монтевидео.

— За Кохън ли работи? Какво става?

— Нямам представа. Няма и да разбера, докато не се върна в Буенос Айрес.

— Кога се връщаш?

— Веднага след като обядвам.

— Самолетчето ти ще успее ли да прелети над Атлантическия?

— Господи, надявам се. Дик, изчакай да тръгнем — да кажем до девет ваше време — и съобщи на секретар Хол, че съм звънял и съм получил съобщението на секретар Кохън. Не искам да будя нито него, нито посланик Монтвейл в четири сутринта. И изпрати съобщение на секретар Кохън. Пиши: „Получих го. Много благодаря. Чарли. Край на съобщението.“ Изпрати още едно съобщение на посланик Силвио и му съобщи, че тръгваме и ще пристигнем, без да се бавим. Излитаме след не повече от два или три часа.

— Радиовръзката на Грей Фокс е монтирана в Буенос Айрес и работи отлично. Може ли да я използвам?

— Разбира се.

— Нещо друго, Чарли?

— Разкарай си мръсния смрадлив гипс от бюрото ми.

— Ходи си го начукай. Казах го с всичкото уважение, на което съм способен. Пази си гърба, приятелю.

— След като чух разговора ви, господин Кастило — заговори посланикът, — трябва да призная, че така и не разбрах какво правите, освен че вече не се съмнявам, че имате право да използвате обезопасената ми линия.

— Благодаря ви, че ми позволихте да я използвам, господине.

— Няма нужда да ви казвам, че искрено се надявам да заловите убийците на Джак Мастърсън. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не се сещам за нищо, господине — отвърна Чарли. — Само едно. Кой е американският офицер, чиято статуя е отсреща в парка?

Посланикът се засмя.

— Забелязали сте значи? Бригаден генерал Хари Хил Бандхолц е бил изпратен тук през 1919 година като част от Съюзническата комисия за контрол, която е следяла изтеглянето на румънските войски от Унгария. — Румънците си мислели, че по време на изтеглянето могат да задигнат трансилванските съкровища от националния музей. Бандхолц преценил, че това не е правилно. И така, на 5 октомври 1919 година той отишъл в музея сам, въоръжен само с камшик за езда, и подгонил румънците, както Христос прогонил търговците от храма. Сигурно е бил страхотен човек.

— Очевидно.

— Когато го попитали защо, той отвърнал, че изпълнява дадените му заповеди по начина, по който ги разбира като офицер и джентълмен. Напоследък определението „офицер и джентълмен“ не се чува често.

— Господин посланик — намеси се Торине. — Може да ви се стори странно, но го чух днес.

— Казано сериозно или на шега?

— Напълно сериозно, господине — отвърна Торине. — Беше казано от един офицер и джентълмен.

— Унгарците обичали Бандхолц и му издигнали статуя — продължи посланикът. — Била открита през 1936 година. Унгарските фашисти и нацистите не й обърнали никакво внимание, но когато дошли руснаците, веднага след войната — преди още да ни позволят да отворим отново посолството, — я свалили и отнесли за „реконструкция“. Швейцарците ни казаха какво става, защото те охранявали собствеността ни. Тъкмо бяхме поръчали да бъде направена нова, и разбрахме, че унгарците са я откраднали от склада за отпадъци и са я скрили, за да я върнат на мястото й, когато руснаците се махнат. Руснаците си тръгнали и бригаден генерал Бандхолц бил върнат на пиедестала си.

— Радвам се, че попитах, господин посланик. Още веднъж ви благодаря искрено. Няма да отнемаме повече от времето ви.

— Къде отивате, на летището ли?

— Първо в „Карпатия“, след това в „Гелерт“, за да освободим стаите, и чак след това на летището.

— Ще ви дам един от нашите автомобили — предложи посланикът и посегна към телефона. — Така поне ще знам, че съм направил нещо, за да помогна.