Уилям Грифин
Заложникът (52)

(ТРИ)

Президентски апартамент

Хотел „Фор Сийзънс“

„Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

22:40, 24 юли 2005

 

— Сипете си нещо за пиене, майоре — обърна се Кастило към Кинтера, когато влязоха в хола. — Няма да се бавя.

— Много благодаря, господине, но ще откажа. Дежурен съм.

— И аз — отвърна Кастило. — Само че всяко правило си има изключение, а според мен това е случай за изключения.

Той се приближи до бара и си сипа „Феймъс Граус“. Отпи, след това вдигна чашата, за да подкани майора.

— Както казахте, господине, винаги има изключения — примири се Керина.

— Сипете си, няма да се бавя — отвърна Кастило, понесе чашата си към спалнята и затвори вратата.

Зад нощното шкафче откри контакт, за да включи зарядното. Забеляза, че този път няма да се наложи да седи на земята. Остави мобилния на леглото и започна да си прибира нещата.

Не му отне дълго и тъкмо се канеше да затвори чантата, когато се сети за сметката, която взе от рецепцията. Нямаше смисъл да я разнася със себе си, не можеше да я изхвърли, защото ефикасният счетоводен отдел на „Тагес Цайтунг“, където работеха все тевтонци, изискваше копие от сметките му, за да ги сравни с извлеченията по кредитната му карта „Американ Експрес“.

Бръкна в джоба, откри сметката и понечи да я прибере в чантата на лаптопа, когато някаква предупредителна светлина замига в главата му.

„Какво, по дяволите, не беше наред?“

Погледна внимателно сметката. „Фор Сийзънс“ определено не правеха подаръци. Само че тук нямаше нищо нередно…

„Освен че сметката бе издадена на името на Карл Госингер.

Нищо нередно няма, освен че Госингер е влязъл в страната, което означава, че Кастило не е стъпвал тук, а Кастило щеше да си тръгне на следващия ден. Щеше да се започне с въпросите какво търси немски гражданин на «Глоубмастър» на американските Военновъздушни сили и защо придружава тялото на Мастърсън и вдовицата му.

Мамка му!

Пак се прецака, инспектор Клузо!

Но пък аржентинците на «Езейза» едва ли ще тръгнат да оглеждат под лупа паспорта на К. Г. Кастило, за да проверят дали е влязъл легално в страната, особено след като същият този Кастило ще бъде заобиколен от агенти на ДРУ.

Така че просто ще им дам американския паспорт и ще се надявам да не го огледат прекалено щателно, а за проблемите на Госингер ще се притеснявам допълнително.“

Остави сметката от „Фор Сийзънс“ в куфарчето си и провери дали паспортът на Госингер е скрит при останалите документи.

След това седна на леглото и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

Прозвуча дълбок мъжки глас:

— Hola?

— Казвам се Кастило — представи се той на испански. — Бихте ли ме свързали със сеньор Певснер?

— Един момент, сеньор.

Кастило огледа стаята и забеляза нещо, което не бе видял досега. На нощното шкафче бе оставен някакъв пакет. Беше опакован и отгоре лежеше роза.

„Това пък какво е, дяволите да го вземат?“

— Чарли, надявах се да позвъниш — започна Александър Певснер на руски.

— Така ли? Защо?

— За да ми кажеш, че си добре. Чух какво се е случило с шофьора ти и агента.

— Ако си чул от някой близък на полковник Мунц, Алекс, най-добре си намери нов източник. Мунц е уволнен.

— И това ми е известно. Съжалявам за хората ти, Чарли.

— Алекс, искам да пипна мръсника, който го стори.

— Разбирам.

— Въпросът е личен, Алекс.

Последва кратко колебание, преди Певснер да отговори.

— Не очаквам друго от един офицер. Или ти говореше буквално?

— Съвсем буквално, Алекс.

— Много съжалявам, приятелю.

— Говорих с Хауърд тъкмо преди да замине.

— Не е споменал.

— Помолих го да открие нещо за Жан-Пол Лоримър, дипломат от Обединените нации в Париж. Следващия път, когато говориш с него, би ли му предал, че много ми се иска да разбера нещо повече за въпросния човек?

— Ще накарам Хауърд да ти се обади. Къде ще бъдеш?

— Тук до към утре по обяд. Тогава заминавам със семейство Мастърсън. И тялото.

— Едва ли ще се чуя с него преди това. Във Вашингтон ли ще бъдеш?

— Първо в Мисисипи, след това във Вашингтон. Кажи му да ми позвъни или на мобилния, или в хотела.

— На всяка цена. И аз ще видя какво мога да разбера за въпросния Лоримър. Жан-Пол Лоримър, нали така?

— Да. Ще съм ти много задължен.

— Не ми се иска да го казвам на човек като теб, но нали си взел мерки за безопасността си?

— Придружават ме два автомобила с агенти от ДРУ — включително един майор, — имам си и бодигард, морски пехотинец, който сигурно още не е дорасъл, за да гласува.

Певснер се разсмя, след това добави сериозно:

— Има опасни хора — очевидно професионалисти — които са замесени в онова, което става напоследък. Сигурно сам си се досетил.

— Така е. Сигурно нямаш представа за какво точно става въпрос?

— Нямам. Нямат и хората, с които разговарях, а би трябвало да имат поне бегла представа. Наистина не знаят.

— Нали ще продължиш да разпитваш?

— Разбира се. Ана ще се моли за теб — и за твоята… приятелка.

— Благодаря ти.

— Приятелите се грижат за приятелите си, друже. Ще се чуем, Чарли. Да се пазиш.

— Довиждане, Алекс.

Певснер мина на немски.

— Никакво довиждане. Auf wiedersehen.

Кастило прекъсна и погледна мобилния си.

„Си Ен Ен и «Ню Йорк Таймс» научиха, че К. Г. Кастило, президентският не чак толкова секретен агент е близък приятел с Александър Певснер, небезизвестния руски търговец на оръжие. Източникът на тази информация остава неизвестен агент на ФБР, чиито сведения в миналото винаги са били надеждни.

Мамка му!“

Той пъхна мобилния в джоба.

„Какво, по дяволите, има в този пакет?“

Заобиколи леглото, премести розата и отвори пакета.

Вътре бяха прибрани изпраният сутиен и бикини на специален агент Елизабет Шнайдер, които камериерката очевидно бе открила на пода.

— Господи! — въздъхна Кастило.

С известно усилие — тъй като очите му се насълзиха — Кастило прибра бельото в чантата на лаптопа точно под отделението, където се прибираше дръжката.

Преглътна, пое си дълбоко въздух, взе чантата и куфара и се върна в хола.

— Добре, майоре. Готов съм. Да вървим.