Уилям Грифин
Заложникът (16)

(ЧЕТИРИ)

Певснер поведе Кастило вътре в къщата, минаха през антре на две нива към хола. С изключение на античния самовар на една маса, мебелите в хола бяха типично английски. На две от стените бяха подредени книги и картини, имаше канапе и два фотьойла също от червена кожа.

От прозорците се виждаше огромен плувен басейн с пластмасов покрив. От водата се виеше пара.

„В добрата стара Англия няма много топли плувни басейни, въпреки това имам чувството, че съм там.“

Жена на средна възраст в униформа на прислужница влезе в хола от странична врата, докато тримата мъже се настаняваха.

— Ще помолиш ли госпожа Певснер, стига да е удобно на нея и на децата, да слязат при нас? — нареди Певснер на руски.

Жената кимна, без да се усмихва. Излезе през вратата, откъдето бяха влезли Певснер, Кенеди и Кастило.

— Хауърд, виж някой в кухнята да ни донесе вино и всичко останало — нареди Певснер на английски.

— Червено, нали, Чарли? — попита Кенеди. — Каберне?

— Да, ако обичаш — отвърна Кастило и пристъпи към самовара, за да го огледа отблизо. Тъкмо бе решил, че е истинска руска антика, когато Певснер заговори на руски:

— Ана, ела да поздравиш Чарли.

Кастило се обърна и видя жената и децата от снимката. Бяха естествено руси, с много бяла кожа. Майката изглеждаше в края на двайсетте, но Чарли прецени, че трябва да е по-възрастна, след като едното момиче беше на тринайсет или четиринайсет. Едното от двете момчета беше на десет, а другото — на около шест. Всички бяха в хавлиени халати.

Госпожа Певснер се усмихна, подаде ръка на Кастило и заговори на руски:

— Много ми е приятно да се запознаем. Съпругът ми е разказвал за вас.

Прислужницата влезе в хола.

— Олга, би ли донесла вино? — поръча госпожа Певснер и жената излезе през вратата, която очевидно водеше към кухнята.

— Хауърд ще донесе вино — обясни Певснер на руски, след това премина на английски: — Поздравете госта ни на английски — подкани той децата. — Чарли, това е Елена. Миличка, запознай се с господин Кастило.

Елена срамежливо направи реверанс, изчерви се и поздрави.

— Приятно ми е, господин Кастило. — Говореше с ясно изразен британски акцент.

— И на мен ми е много приятно да се запознаем, Елена.

Десетгодишното момче се оказа още по-срамежливо. Затова пък шестгодишният нямаше задръжки. Избута брат си, изпружи ръка и се представи:

— Аз съм Сергей и ми е особено приятно да се запозная с вас, господине.

— И на мен ми е приятно.

— Александър! — повиши глас Певснер и побутна напред десетгодишния си син.

Той се сви, ала най-сетне подаде ръка и измрънка нещо неясно.

Певснер грейна от гордост.

— Господин Кастило, моля да ни извините, че сме по халати — обади се Ана Певснер. — Съпругът ми не беше сигурен дали ще дойдете, а децата обичат да поплуват, след като се върнат от училище.

— Не искам да ви прекъсвам — отвърна Чарли.

Шестгодишният се усмихна широко на Кастило.

— Не ми се иска да ги оставям сами в басейна — призна Ана.

— Хауърд ще остане за малко при тях, мила — предложи Певснер.

Кенеди се върна в стаята.

— Хауърд, би ли останал при басейна да наглеждаш децата? Само за няколко минути.

— Разбира се.

„Значи Хауърд няма да присъства на разговора, който ме чака с Певснер и съпругата му. Какво става тук?“

Кенеди последва двете по-големи деца и излезе от стаята. Сергей се приближи до Кастило, стисна ръката му и хукна след тях.

— Невероятни деца, Алекс — похвали ги Кастило.

— Благодаря ти, Чарли — отвърна Певснер тъкмо когато по-млада прислужница — определено аржентинка — влезе с поднос чаши, бутилка вино и огромен хромиран тирбушон. — Най-сетне виното! — обади се Алекс.

— Заповядайте, седнете. — Ана посочи коженото канапе и фотьойлите.

Кастило се отпусна на един от фотьойлите. Ана седна на канапето, а Певснер, след като даде знак на прислужницата да остави подноса на масичката за кафе, се настани до съпругата си и посегна към бутилката и тирбушона.

— Местно вино — обясни той. — От изба близо до Мендоса, в полите на Андите. Ходил ли си в Мендоса, Чарли?

— А-ха. Имаме приятели там.

Певснер наля виното в огромни кристални чаши, подаде първата на жена си, след това на Чарли. После чукна чашата си в чашата на Кастило.

— Добре дошъл в дома ни, Чарли.

— Благодаря.

Чарли отпи и се усмихна при вкуса на хубавото вино.

— Чарли, имам чувството, че любопитството ти ще изригне всеки момент. „Какво, по дяволите, прави Алекс тук?“

— Ти пак ли четеш мислите ми? — попита Кастило.

— Истината е, че се крием на открито, Чарли — призна Певснер. — Александър Певснер, унгарец, чиито имоти бяха заграбени от комунистите, получи всичко, когато дойде свободата, но тъй като се бе наситил на унгарските зими и правителствата на потисници, продаде всичко и се отправи към Новия свят, за да започне нов живот. Инвестира парите си в земи и лозя. Включително и това. — Той докосна с пръст бутилката.

— Много предвидливо — отбеляза Кастило.

— Вече е традиция европейците да бягат от родните си места и да търсят убежище в Аржентина. Тук се подвизава истински херцог от Австро-Унгарската империя — по-точно внукът му, но той е приел титлата и няма нищо против да бъде наричан „Ваша чест“ — в едно малко градче, Машвиц, намира се наблизо. Непрекъснато се шегува, че името ми било като на известен руски негодник.

— Много хитро — реши Кастило.

— Помисли, Чарли. Къде можехме да отидем да живеем? В Русия? Русия няма нищо общо с онова, което е била преди революцията от 1917 година. Престъпленията и корупцията вилнеят и няма никак да се учудя, ако комунизмът — под друго име, разбира се — се завърне. В някоя мюсюлманска страна може би? Там въртя бизнес, разбира се, но можеш ли да си представиш Ана в подобна обстановка, на място, където няма да може да шофира свободно? Да живее в непрекъснат страх, че някой мюсюлмански фанатик ще я разкъса с един откос на картечницата, защото е неверница? Може и да се учудиш, но в Прага, Виена, Будапеща и Букурещ има хора, които ме мразят.

— Наистина не е за вярване — съгласи се Кастило.

— Тук, разбира се, също има корупция. Има и престъпления. Вестниците са пълни с материали за кражби и отвличания. В резултат изникна онова, което аз наричам култура на кънтри клубовете. Елитът живее по такива места, а когато ходят в Буенос Айрес, обикновено ги придружават бодигардове — наречени „охрана“ — и никой не се учудва.

— Забелязах, че човекът в количката за голф носи пушка — сподели Кастило.

— Имам и свои хора, разбира се, но по-голямата част от охраната ми са аржентинци. Тук има голф игрище… Играеш ли голф, Чарли?

Кастило поклати глава.

— Има и поло. Аз не играя, но Александър и Сергей ходят на уроци, а Ана и Елена се учат да яздят… А и училищата са добри. Хубавите, като „Сейнт Агнес ин дъ Хилс“^[1], са британско наследство.

— Децата ти ходят в училище, наречено „Сейнт Агнес ин дъ Хилс“? — попита с усмивка Кастило.

Певснер също се усмихна.

— Директорът е англикански свещеник. Тъй като в Аржентина и дума не може да става за руска ортодоксална църква, а тя признава чуждите литургии, миналата година Елена беше приета в Англиканската църква.

— Струва ми се, че владееш всичко, Алекс — отбеляза Кастило. — Браво.

— И аз така си мислех, Чарли, докато не се появи Хауърд тази сутрин и не попита: „Знаеш ли кого срещнах в асансьора на «Фор Сийзънс?»“

— С риск да се повторя, до днес нямах представа, че ти или Хауърд сте в Аржентина. А ако се притесняваш, че ще спомена пред някого за случайната ни среща, недей.

— Спомена нещо за отвличане.

— Съпругата на заместник-посланика е изчезнала при загадъчни обстоятелства, затова се предполага, че е отвлечена — обясни Кастило.

— Отвличанията се често срещано явление тук — потвърди Певснер. — Не е ли имала охрана?

— Кой ще тръгне да отвлича съпругата на дипломат? — попита Ана. — Той има ли пари?

— Много — кимна Чарли.

— Във вестника нямаше нищо — учуди се Певснер и се приведе напред, за да налее вино на Чарли.

— Опитват се да потулят случая. Надяват се, когато похитителите разберат, че е съпруга на дипломат, да я пуснат.

— Едва ли ще го направят — отвърна Певснер. — Ако искаш, мога да звънна тук-там.

— Всяка помощ е добре дошла — съгласи се Кастило. — Засега не са осъществили връзка. Много ми е жал за съпруга. Имат три деца и те непрекъснато питат кога ще се върне мама.

— Господи! — възкликна Ана. — Това е ужасно.

— Наистина — потвърди Кастило.

— Откъде са я отвлекли? — попита Ана. — Нали не е от дома им?

— От паркинга на ресторант „Канзас“ в „Сан Исидро“.

— Двамата с Алекс често ходим там — пребледня Ана. — Нали не са го направили пред децата?

Кастило поклати глава.

— Чакала е съпругът й да дойде след работа. Децата са били вкъщи.

— А президентът защо те е изпратил? — полюбопитства Певснер.

— За да разбера какво е станало и да му докладвам.

— Като стана въпрос за президента, преди да се хвана за телефона, имало ли е случай да му споменеш, че съм помогнал при връщането на самолета?

— Да.

 

 

Част от дневника на президента за този уикенд гласеше:

ПЕТЪК, 17 ЮНИ 2005, 19:55, ПРИСТИГАНЕ В ПРЕЗИДЕНТСКАТА РЕЗИДЕНЦИЯ В СЕВЕРНА КАРОЛИНА.

СЪБОТА, 18 ЮНИ 2005, ДО НЕДЕЛЯ, 19 ЮНИ 2005, 20:25: НЯМА ОФИЦИАЛНИ СЪБИТИЯ, ГОСТИ ИЛИ ПОСЕТИТЕЛИ.

НЕДЕЛЯ, 19 ЮНИ 2005, 20:25: ЗАМИНАВАНЕ ЗА БЕЛИЯ ДОМ.

Това не бе самата истина. Президентът бе убеден, че онова, което върши, когато си е у дома, не засяга никого, освен него самия, и че има пълното право лично да определи кое е официално събитие и кое не е.

Дневниците на секретаря на Вътрешна сигурност, на директора на Централното разузнавателно управление, на директора на Федералното бюро за разследване и главнокомандващия на американското Централно командване за същия период отбелязваха, че е прекарал период от два до пет часа в събота, 18 юни, в резиденцията, наричана „Белия дом в Каролина“ или „Президентската резиденция“, или „Хилтън Хед“.

Всички, с изключение на секретар Хол от Вътрешна сигурност, седяха на меките възглавници на ракитовите кресла и пиеха бира с президента, когато първият хеликоптер, блестящ двумоторен син „Хюи“ на Военновъздушните сили, направи заход над поляната между къщата и Атлантическия океан и кацна.

Джон Пауъл, директор на ЦРУ, и Марк Шмит, директор на ФБР, бяха в строги костюми, а генерал Алън Нейлър, шеф на Централното командване, бе в униформа. Президентът бе облечен в бяла риза с навити ръкави, разхлабена вратовръзка, панталони в цвят каки и мокасини.

Полковник от Военновъздушните сили в лятна униформа слезе от хеликоптера, обърна се, за да изтегли малък сак, и чак тогава последва агентите от Тайните служби към засенчената от тента тераса на къщата.

Президентът стисна ръката на полковник Джейкъб Д. Торине от Военновъздушните сили и му подаде бутилка бира. След това всички вдигнаха погледи, когато друг „Хюи“ — армейски едномоторен хеликоптер в убито маслиненозелено — направи заход и кацна.

Слязоха едър мъж в делови костюм и офицер от армията, майор в лятна униформа. Те последваха друг агент от Тайните служби към верандата.

— По-добре късно, отколкото никога, нали така, Том? — бе поздравът на президента към секретар Хол.

— Господин президент, подранили сме с десет минути — каза Хол.

— Как си, Чарли? — обърна се президентът към майор К. Г. Кастило от Специалните части на САЩ и му подаде ръка.

— Добър ден, господин президент — поздрави Кастило.

— Да се захващаме за работата — предложи президентът. — След това вие двамата ще можете да се отървете от униформите.

Обърна се, за да погледне към къщата. Трима мъже вече излизаха на верандата. Единият държеше две малки сини кутии, облечени в кожа. Вторият носеше дигитален фотоапарат „Никон“, а третият — сако.

Президентът спусна навитите ръкави, закопча ги, след това закопча и най-горното копче на ризата си, нагласи вратовръзката и облече сакото.

— Панталоните да не се виждат на снимката — обърна се той към фотографа и го попита: — Къде искате да застанем?

— До стената ще бъде добре, господин президент.

— Очаква ви награждаване — започна президентът. — Нали разбрахте, че това създаде известни проблеми?

— Да, господине — отвърнаха почти едновременно Торине и Кастило.

— Ще повторя историята заради директор Шмит и директор Пауъл. За мен няма съмнение, че тези двама офицери заслужават по-високо отличие от Кръст за бойни заслуги. Когато откриха самолета „727“, който никой друг не успя да намери, те го откраднаха и спасиха живота на един господ знае колко хора, предотвратиха хаоса и паниката и във Филаделфия, и в цялата страна. Освен това, макар и не толкова важно, те изпратиха послание до всички лунатици, които мислят по същия начин, че Съединените щати притежават военна сила и разузнавателни средства, които могат да възпрепятстват един наистина впечатляващ замисъл.

— За съжаление, за да ги наградя с Медал за храброст — първоначалното ми намерение бе да получат Кръст за изключителни бойни заслуги, — трябваше да направя изявление. Тъй като операцията бе тайна, това бе невъзможно. Не е в интерес на нацията. Освен това генерал Нейлър изтъкна, че ако в изявлението си спомена „секретни действия“ и „тайна операция“, ще привлека вниманието на някои от надзорните конгресни комисии и те ще настояват за подробности. Резултатът щеше да е същият, а „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ щяха да раздухат случилото се.

— Единствено по тази причина те не получават отличието, което заслужават и което искрено бих искал да им връча. Освен това генерал Нейлър изтъкна, че стореното от тях може да бъде определено като „изключителен професионализъм по време на въздушни действия при изключително опасни условия“. Това ще бъде записано и в досиетата им.

Той погледна директорите на ЦРУ и ФБР.

— Пресата няма да има достъп до снимките, ала когато Чарли и полковник Торине ги погледнат в бъдеще, искам да си спомнят с умиление — ти също, Том — деня, когато са били наградени.

— Подредете се. Генерале, ще започнете ли?

Директорите на ФБР и ЦРУ се надигнаха от столовете си без всякакъв ентусиазъм.

Генерал Нейлър изчака фотографът да подреди присъстващите и зачете:

— „Заповед. Централно командване на Военновъздушните сили, Вашингтон, окръг Колумбия, 18 юни 2005. Предмет: Връчване на Кръст за бойни заслуги. Кръстът за бойни заслуги, тринайсети подред, се връчва на полковник Джейкъб…“

 

 

— Така е много по-добре, Чарли — каза президентът и погледна дрехата, с която се бе преоблякъл Кастило — блуза с яка и три копчета отпред, панталони в цвят каки и маратонки. — Сядай и казвай какво да направя за теб.

Президентът забеляза изражението на Кастило.

— Защо ми се струва, че ще съжалявам? — подхвърли той.

Кастило не отговори.

— Хайде, Чарли, кажи какво има — настоя президентът.

Лицето на генерал Нейлър не трепваше.

— Има две неща, господин президент — призна Чарли. — Първо, никога нямаше да открием самолета без помощта на господин Певснер.

— За руския гангстер ли говориш?

— Да, господине.

— Какво искаш да направя, Чарли? — попита саркастично той. — Да изчистя досието му ли? Страхувам се, че не мога да го направя. Ние сме единствената страна в западния свят, която не е издала заповед за задържането му.

— Господине, той разполага с разузнавателни средства, каквито ние не притежаваме. Бих искал да предложа… разумно е правителството да поддържа връзка с него.

— За бога, Кастило — избухна директорът на ФБР Марк Шмит. — Това руско копеле има досие, в сравнение с което Джон Готи прилича на бой-скаут.

— Освен това има разузнавателни източници, каквито ние нямаме — повтори спокойно Кастило. — И които няма нищо против да ни предостави.

— Той е прав, Марк — намеси се президентът. — Как можем да осъществим онова, което предлагаш, Чарли? Той какво иска?

— Иска от ЦРУ да го оставят на мира, господине. Не знам дали е прав, или не, ала откакто са спрели да използват услугите му…

— Я чакай малко — прекъсна го президентът. — „Спрели да използват услугите му“ ли? — Той се обърна към директора на Централното разузнаване. — Кажи какво става тук, Джон.

Директорът на ЦРУ се размърда притеснен.

— Имаше няколко случая, господин президент — призна той. — Проведохме тайни операции съвместно с Певснер. Използвахме самолета му, за да доставим стоки на определени места…

— Защо не кажете направо „Редовно провеждахме тайни операции“? — прекъсна го Кастило и си спечели гневен поглед от директора.

— Доставяли са оръжия и други стоки, закупени от него — уточни Кастило.

Президентът погледна Кастило, след това премести очи към директора на Централното разузнаване и зачака обяснение.

— Провеждани са няколко подобни операции, господин президент — призна шефът на ЦРУ. — Това беше преди доста време. Отдавна съм наредил всички връзки с него да бъдат прекратени.

— А той е убеден, не знам дали е прав, или греши — обади се отново Кастило, — че тъй като Агенцията е престанала да го използва, се опитва да го арестува — дори по-лошо — с посредничеството на правителствата, срещу които същата тази Агенция го е карала да действа.

— Изобщо не си наясно с този въпрос, Кастило! — сопна се директорът на ЦРУ.

— Вече казах, че той така смята — повтори Чарли.

— Защо? — попита спокойно президентът.

— Защото ако се намира в някакъв затвор в отдалечена част на Конго или е мъртъв — няма да има следи, които да сочат към Агенцията.

Президентът се отпусна на стола си и зарея поглед към Атлантическия океан. Отпи голяма глътка от бутилката бира. След малко се обърна към Чарли и заговори внимателно:

— Искам да съобщиш на господин Певснер, че макар да ми е трудно да повярвам, че подобно нещо е възможно да се случи — звучи като приказки на параноик, — в знак на признателност за безценната му помощ при откриването на липсващия „727“ съм наредил на директора на ЦРУ да разследва въпроса и ако има подобно нещо, то да бъде незабавно прекратено.

— Благодаря ви, господине — кимна Чарли.

— Имаш ли въпроси, Джон? — попита президентът.

— Не, господине — отвърна директорът на Централното разузнаване.

— Предай му, че съм наредил на директора на ФБР да ме информира лично за подробностите около всяко разследване на господин Певснер в Щатите. Но ако не съблюдава нашите закони, ще бъде предаден на правосъдието.

— Да, господине.

— Разбра ли ме, Марк?

— Да, господине — отвърна директорът на ФБР.

Кастило погледна генерал Нейлър, който клатеше шокиран глава.

— И така, Чарли — продължи шеговито президентът, — какво друго мога да направя за теб?

— Ще ми позволите ли отново да стана обикновен войник, господин президент?

Генерал Нейлър изви вежди.

— От видяното досега, Чарли, искрено се съмнявам, че някога си бил обикновен войник. Отговорът е не. Няма да го направя. И дума да не става.

 

 

— И как реагира президентът? — попита Алекс Певснер.

— Каза, че ако разбере, че нарушаваш законите на Съединените щати, с удоволствие ще те хвърли в затвора. Нареди на шефа на ЦРУ да прекрати всякакви действия срещу теб.

— Ти вярваш ли на тези думи?

— Каза го пред мен. Високо цени помощта, която ни оказа при намирането на самолета.

Певснер впи блестящите си очи в лицето на Кастило и ги задържа дълго.

— Канех се да кажа, че ще покажа благодарността си към президента, като направя каквото мога, за да разбера какво се е случило със съпругата на дипломата…

— Благодаря ти — прекъсна го Кастило.

— Остави ме да довърша — сряза го остро Певснер. — Само че, ако ти му докладваш, че съм го казал, ще стане ясно, че съм тук, а аз не искам да се знае. Затова ще проверя и ако науча нещо, няма да споменаваш пред никого кой е източникът ти. Става ли?

— Разбрахме се. Благодаря ти, Алекс.

— Ана, защо не донесеш един от моите бански на Чарли? Вие ще поплувате, а аз ще проведа няколко разговора.

— Трябва да се връщам в Буенос Айрес — подсети го Кастило.

— Повече полза ще имаш, ако почакаш да ти кажа каквото съм открил — сопна се отново Певснер, след това добави с по-благ глас: — А на Ана ще й бъде много приятно, ако останеш на вечеря.

— Благодаря.

— Ако има някакво развитие по случая, някой от посолството ще ти позвъни, нали?

— А-ха.

— Тогава върви да поплуваш, по-късно ще пийнем още вино и аз лично ще ти приготвя аржентинска пица.

„Ти лично ще ми приготвиш аржентинска пица ли?“

— Страхотно, Алекс. Благодаря ти.