Уилям Грифин
Заложникът (63)

(ЕДНО)

Апартамент „С“

Казино и курорт „Бел Виста“

Магистрала 90

Билокси, Мисисипи

22:30, 25 юли 2005

 

Когато тъмносиният, почти черен GMC „Юкон XL“ спря на ярко осветената алея пред хотела, един от портиерите отвори вратата на шофьора. Беше облечен в униформа на адмирал от имперския руски флот.

— Добре дошли в казино и курорт „Бел Виста“ — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?

— Кажете ми къде да паркирам това чудо — помоли шофьорът.

— Веднага ще повикам вале да паркира автомобила, господине.

— Не — прекъсна го шофьорът и извади картата си от Тайните служби. — Само аз карам този автомобил. Трябва ми подръка, ако се наложи да тръгна бързо.

— Ясно — кимна шофьорът. — Някой от вас, господа, да се казва Костело?

— Името ми е Кастило — обади се Чарли от задната седалка.

— Вие ли сте гостът на господин Мастърсън, господине?

— А-ха.

— Поздравявам ви с добре дошъл в казино и курорт „Бел Виста“, господин Кастило — изчурулика отново портиерът и отвори задната врата. — Господин Тредгил, дежурният управител, ще дойде незабавно.

Кастило и Фернандо Лопес слязоха от „Юкона“.

Фернандо Лопес бе огромен мъж — висок метър и деветдесет, сто и десет килограма, с гъста черна коса, мургав. Беше облечен в тъмносин костюм, колосана бяла риза, вратовръзка на червено райе и черни каубойски ботуши.

— Ако ти се пие кафе или нещо друго — обърна се Кастило към шофьора, — няма проблем, защото ще се забавя поне час.

Агентът от Тайните служби кимна, но не отговори. Висок, слаб, елегантен мъж в края на четирийсетте приближи до тях.

— Господин Кастило? — попита той и когато Чарли кимна, му протегна ръка. — Приятно ми е да ви посрещна в казино и курорт „Бел Виста“, господин Кастило. Казвам се Едуард Тредгил и съм дежурният управител. Бихте ли ме последвали?

Той ги поведе към фоайето. От едната страна на огромните широкоекранни телевизори се виждаше как огромният „Еър Форс Едно“ рулира по пистата.

Управителят спря пред асансьора, извади с обигран замах пластмасова карта и отвори вратата на асансьора. След това подаде картата на Кастило.

— И той ще има нужда от същата — заяви Чарли.

— Веднага. — Господин Тредгил извади втора карта и я подаде на Фернандо. — Заповядайте, господине. Вашето име, ако обичате?

— Казвам се Лопес — отвърна Фернандо.

— За мен е удоволствие да ви посрещна в казино и курорт „Бел Виста“, господин Лопес.

— Благодаря ви.

Тредгил се поклони и ги остави да се качат в асансьора.

Кабинката пое нагоре и след малко вратите се отвориха към просторно фоайе. Тредгил ги поведе към една от четирите врати, прокара пластмасова карта през устройството за отваряне, след това се поклони отново.

Апартамент „С“ беше огромен и елегантно обзаведен. Тредгил натисна някакво копче, завесите се дръпнаха и разкриха прозорци от тавана до пода, които през деня сигурно разкриваха зашеметяваща гледка към Мексиканския залив, млечнобелия плаж и магистралата, която се виеше покрай брега. В момента по водите трепкаха няколко светлини, а по магистрала 90 блестеше безспирна върволица от фарове, насочили се на изток.

На масичката за кафе имаше кошница с плодове, а в купа с лед бе оставена бутилка шампанско.

— Ако се нуждаете от нещо, господа — обясни Тредгил, — във всяка стая има бутони, с които можете да извикате етажния сервитьор. Предлагаме, разбира се, двайсет и четири часово обслужване по стаите.

— Много ви благодаря — отвърна Кастило.

— Ще желаете ли нещо друго, или да ви оставя?

— Не се сещам за нищо — каза Чарли.

Фернандо Лопес изчака вратата да се затвори след Тредгил, след това отбеляза:

— Като те знам какво представляваш, гринго, сигурен съм, че има много простичка причина да сме в апартамент, където настаняват играчите на бакара, които се самозабравят, когато започнат да губят.

— Играчи на бакара ли? — попита Чарли.

— Да, това е световната щабквартира на хората, които са готови да хвърлят с лека ръка двеста-триста хиляди на бакара. Ти не знаеше ли?

Кастило поклати глава.

— Казвай какво правим тук — настоя Фернандо.

— Благодаря ти, че не попита в джипа — отвърна Кастило.

— Няма ли да ми отговориш?

— Трябва да поговоря с бащата на Мастърсън. Не можем да говорим необезпокоявани у тях — както той казва, в плантацията, — защото бащата на вдовицата е зле със сърцето и не искат да го тревожат. Затова се разбрахме да се видим тук.

— И какво ще обсъждате? Чакай. Ще задам въпроса по друг начин. Какво, мама му стара, става тук?

— За да не се налага да повтарям, защо не почакаш, докато дойде? Сигурно ще пристигне всеки момент, а аз имам нужда да пийна нещо.

— И на мен няма да ми дойде зле — реши Фернандо.

— Какво каза онзи за бутон и етажния сервитьор?

— Тук трябва да има бар — реши Фернандо.

Той се приближи до панел на стената и започна да натиска копчетата. Едно от тях задейства панела, той се измести встрани и отзад се показа малък, но богато зареден бар.

— Еврика, открихме златното съкровище!

 

 

Тъкмо си бяха налели и се бяха чукнали, когато Уинслоу Мастърсън влезе в апартамента.

— Не успях да се измъкна достатъчно бързо — обясни той. — Хората бяха готови да ви посрещнат.

— Да, господине — отвърна Чарли. — Позволих си да…

— Вие сте ми гости — махна с ръка Мастърсън. — А една напитка е особено подходяща в този момент.

Той се приближи до бара и си наля от същата бутилка, „Феймъс Граус“, която бе отворил Фернандо.

— За мен е истинска магия как се управлява финансово това място — призна Мастърсън. — Един господ знае колко им струва поддръжката, и тъй като не са в някой благороден бизнес, значи мотивът трябва да е печалбата. Следователно гостоприемството им се ограничава единствено до онези, които са загубили — или най-вероятно ще загубят — огромни суми. Откъде се взеха всички тези хора — а те никак не са малко?

— И аз си мислех същото — обади се Фернандо.

— Извинете ме за нелюбезността, господине. Аз съм Уинслоу Мастърсън.

— Казвам се Лопес, господине. Фернандо Лопес.

— Вие сте от Запада, господин Лопес. Позволете ми да изкажа възхищението си към ботушите ви.

— Благодаря ви, господине. Тексасец съм. От Сан Антонио — обясни Фернандо.

Мастърсън изпи напитката и посегна да си налее още.

— Господин Кастило ми каза, че сте братовчеди — продължи Мастърсън.

— Да, господине.

— Преди години — започна да разказва Мастърсън — имах бизнес дела с очарователен господин в Сан Антонио, който носеше същото малко име като вас, господин Лопес, и вашата фамилия, господин Кастило. Да не би…

— Предполагам, че става въпрос за моя… за нашия… дядо — уточни Чарли.

— А да е имал дядо ви един великолепен бик от породата „Санта Гертруда“, който се казваше Линдън Джей?

— Дядо не само че не се възхищаваше от президент Джонсън — обясни Фернандо, — ами Линдън Джей, още като малък, произвеждаше толкова много мръсотия, че когато трябваше да го кръстим, за да го регистрираме…

— Същото ми разказа и дядо ви — разсмя се Мастърсън. — Както казват, светът е малък.

„Той разведрява обстановката с непринуден разговор — помисли си Чарли. — Отлага момента, когато ще чуе онова, което не му се иска да чува.

Какво да правя? Да го сваля на земята, за да отида във фермата му ли?

Не, мама му стара. Вик е там. Семейство Мастърсън са в безопасност.

Току-що докарахме сина му в ковчег, покрит с националното знаме.

Нека той определя крачката.“

— Много ме заболя, когато разбрах, че е починал — продължи Мастърсън. — Искрени съболезнования и на вас, и на цялото ви семейство.

След това се обърна и се изправи пред прозорците, загледан към трепкащите светлини в залива.

След малко, все още с гръб към тях, Мастърсън заговори отново:

— Знаете ли, че комарджийството цъфти по тези брегове от векове?

— Не, господине, не знаех — отвърна Чарли.

— И аз не знаех, господине — призна Фернандо.

— Първите комарджии са били мошениците, пиратите, които са упражнявали професиите си тук — продължи Мастърсън. — Обикновено отмъквали по-хубавките жени и ценната плячка от корабите, които пресрещали по Мисисипи.

— Нямах представа — обади се отново Фернандо.

— Сигурно затова съпругата ми се въздържа да споменава прадедите ни. Едно е да се гордееш, че са били свободни цветнокожи мъже в Ню Орлийнс още преди войната, а съвсем друго — да обясниш как са постигнали това.

— Моля? — попита Фернандо.

Мастърсън отпи дълга глътка и продължи:

— След битката за Ню Орлийнс Жан Лафит бил помилван заради подвизите си. Също и офицерите, и останалите от хората му. Повечето останали в Луизиана, ала някои, включително небезизвестният негодник капитан Алоя Хамел и синът му капитан Франсоа Хамел, които произлизали от Хаити, а преди това, разбира се, били дошли от Африка, се преселили тук, където земята била по-евтина, имало заливи и кътчета, където можели да разтоварват корабите, които нямало как да минат през митница. — Капитан — по онова време използвали френската дума maitre — Хамел и синът му — прочул се като fils de le maitre^[1] — когато чул, че Жан Лафит се е върнал на грешния път и тъй като знаел, че властите така или иначе ще тръгнат по следите на останалите оправдани мошеници, решил, че ако промени малко името си…

— Знам какво ще ни кажете — прекъсна го Чарли. — Синът на капитана, нали? Мастърсън.

Уинслоу Мастърсън бавно се обърна към прозореца, усмихна се и кимна.

— С течение на годините — продължи той — семейство Мастърсън се сдобило с доста земя в района. Част от нея била чудесна обработваема земя, друга част — покрита с гори, а пък теренът, на който е построен този ад за комарджиите, е бил никому ненужно блато.

— А сега — усмихна се Фернандо — аз знам какво ще кажете.

— Може би — усмихна се отново Мастърсън. — Преди петнайсет години някакви господа от Лас Вегас поискаха среща с мен, за да говорим за земята. Подозирам, че са останали неприятно изненадани, когато са открили, че не ора бос и гол с помощта на магаре.

Кастило и Фернандо се разсмяха.

— Знам, че бяха много разочаровани, когато им казах, че нямам намерение да продавам. Не им обясних, че не само не ми е приятно да продавам собствеността си, а и че съпругата ми си каза тежката дума. Тя искрено вярва, че собствениците на казина забогатяват за сметка на бедните. — Истина е, че всеки си има цена, а в моя случай хората от Лас Вегас разбраха каква е моята. Предложиха ми умопомрачителна за моите стандарти сума. И този апартамент, който мога да ползвам когато и колкото пожелая, плюс „пълна поддръжка“, което ще рече, че не плащам за нищо. Предполагам, все още таят надежди да идвам по-често, да си пийна както трябва и да сляза долу, за да им върна поне част от парите.

Кастило и Лопес се разсмяха.

— Отначало използвах апартамента, за да настанявам хора, които не ми се искаше да приема у дома — обясни Мастърсън и отпи от уискито. След малко добави: — Съпругата ми никога не е влизала тук.

Мастърсън ги погледна и допи чашата. Остави я внимателно на бара и се обърна към Кастило.

— Много добре — каза той. — Стига приказки. Кажете ми, господин Кастило, кой отвлече снаха ми и уби сина ми. Защо? Какво мога да направя, за да отмъстя за смъртта му?

— Добре, господине — кимна Чарли. — Ще ви кажа каквото зная, което не е много. Когато президентът научил, че госпожа Мастърсън е изчезнала и по всяка вероятност става въпрос за отвличане, той ме изпрати в Буенос Айрес…

 

 

— И нямате никаква идея кои са тези хора, така ли? — попита Мастърсън, след като Чарли приключи разказа си.

— Не, господине, нямам. Очевидно имат нещо общо с господин Лоримър. Затова ще се опитам да го намеря. Ако има нещо друго, каквото и да е, за което се сещате и което може да ми бъде от помощ…

Мастърсън кимна замислен.

— Тук има една прослойка, господин Кастило, заможни негри, които могат да проследят родословното си дърво до първите свободни цветнокожи. Става въпрос, че се чувстваме по-добре един с друг, отколкото с другите хора.

— И ние, тексасците, имаме нещо подобно в Сан Антонио — каза Фернандо.

Мастърсън се замисли и продължи:

— Сигурно. Дядо ви спомена, че е имал прадеди и от двете страни, които са загинали край Аламо, когато са се били с мексиканците. Не знам за Тексас, но ние сме малка общност. Повечето сме римокатолици. Изпращаме дъщерите си при монахините в Ню Орлийнс, където завършват гимназия, а синовете и братята ни учат в „Сейнт Станислаус“ тук, на Мисисипи. — Синът ми завърши „Сейнт Станислаус“, аз съм го завършил, баща ми също, дядо ми също. Завършил го е и Жан-Пол Лоримър, и баща му, а доколкото ми е известно, и дядо му. Майката на Джак и майката на Жан-Пол се познават от йезуитското училище в Ню Орлийнс, а след това са завършили колежа „Спринг Хил“ в Мобайл. Така че е било писано Джак да се запознае с Бетси и двамата да се залюбят още като тийнейджъри. — За огромна изненада на всички ни, връзката им продължи и след като Джак замина за „Нотр Дам“ с баскетболна стипендия. Двамата се ожениха против желанието на двете семейства, две седмици след като Джак се дипломира. Ние бяхме против единствено защото Бетси не беше завършила — тя е с една година по-малка от Джак — и че и двамата са прекалено млади. Техният аргумент — с който най-сетне се примирихме, бе, че ще бъдат разделени от спортната му кариера.

Той замълча и се усмихна.

— Бетси, подозирам, че е така, чула всичко, което се разправя за разхайтените играчи на „Селтикс“, решила, че не може да си позволи да изгуби Джак заради някоя пищна фенка. След като Джак щял да замине за Бостън, тя имала намерение да е неотлъчно до него.

Фернандо и Кастило се разсмяха.

— И тогава, кариерата на Джак бе прекратена най-неочаквано, когато го блъсна камионът с бира. Все се надявах да се върне в плантацията. Каза, че ще го стори в деня, в който се пенсионирам, и нито час по-рано. — Посланикът предложи да положи приемен изпит за дипломатическия корпус и останалите се съгласихме, че идеята е страхотна. Както всички казваха, светът ставаше все по-малък с всеки изминал ден и докато се пенсионирах, Джак вече нямаше да знае само френски и английски, а децата им щяха да видят нещо повече от монахините и братята тук. — С едно-единствено изключение, до сегашното нещастие, животът им вървеше чудесно, точно както ни се искаше на нас със съпругата ми и на посланика и госпожа Лоримър. Единствената неприятност бе неприязънта между Джак и Жан-Пол Лоримър.

Кастило тъкмо поднасяше чашата към устните си.

— Защо? — попита той.

— Отначало си мислехме, че става въпрос за политически различия, но когато помислихме по-задълбочено, разбрахме, че не е възможно това да е причината. Нещата започваха още по времето, когато двамата са били в „Сейнт Станислаус“. — Мастърсън замълча. — В момента правя това, което съпругата ми нарича „излагаш на показ мръсното ни бельо“. Но вие казахте „каквото и да е“. Искате ли да продължа?

— Да, господине, продължете — настоя Кастило.

— Малко след като Джак стана дипломат, го изпратиха в Париж. Двамата със съпругата ми отидохме да ги видим. Имаха апартамент на „Ке Анатол Франс“… Познавате ли Париж, господин Кастило?

— Да, господине.

— Мога да се ориентирам от „Триумфалната арка“ до „Плас де ла Конкорд“ без помощта на гид — похвали се Фернандо.

— Срещу Сена, погледнато от „Плас де ла Конкорд“ — продължи Мастърсън, — точно срещу реката, на „Ке Анатол Франс“, има жилищни сгради. Сещате ли се?

— Да, господине — кимна Фернандо.

— Скъпият квартал — уточни Кастило.

Мастърсън кимна.

— Джак и Бетси — тя беше в доста напреднала бременност — бяха взели апартамент в една от най-скъпите сгради на „Ке Анатол Франс“. Длъжността му бе толкова нищожна, че за него не бе предвидена квартира; на хора в неговото положение отпускаха незначителна сума, с която да си осигурят квартира. — Джак и Бетси си бяха намерили прекрасен апартамент, от който се виждаше „Бато-Муш“ на Сена, „Плас де ла Конкорд“… и цената, разбира се, беше прекрасна. — Попитах Джак дали е разумно да се перчи с богатството си. Той отвърна, че след като всички знаят каква компенсация е получил, би било лицемерно, ако се правят, че живеят с парите, отпуснати от посолството. По-късно стана по-дискретен. — Както и да е, двамата с Бетси направиха парти в наша чест. Жан-Пол Лоримър също бе в Париж. Беше напуснал Държавния департамент преди няколко месеца — по-късно научих, че малко след като разбрал, че Джак ще бъде изпратен в Париж, постъпил в ООН. Когато съпругата ми научи, че не е поканен на партито, защото двамата с Джак не се разбирали, тя настоя Бетси да го покани. — Нямаше и десет минути, след като Жан-Пол влезе в апартамента, той каза нещо на Джак, което Джак приел като антиамериканско. Разрази се грозна сцена. Бетси се разплака. С две думи, Джак го изхвърли — буквално го изхвърли — от апартамента. Доколкото знам, тогава са се видели за последен път. — Отначало мислехме, че става въпрос за политически различия — майката на Джак открай време казваше, че Джак е по-голям шовинист патриот от Патрик Хенри — но след като размислихме, разбрахме, ме нещата се коренят още в „Сейнт Станислаус“.

— Нещо не разбирам, господине — обади се Кастило.

— Зеленоокото чудовище, господин Кастило. Нарича се завист — поясни Мастърсън. — Жан-Пол е три години по-голям от Джак. Футболният отбор на „Сейнт Станислаус“ не е върхът, но затова пък имат изключителен баскетболен отбор. Жан-Пол успя да си извоюва място чак накрая. Затова пък Джак успя още в девети клас. Двамата играеха заедно. Джак се превърна в звездата на отбора още от самото начало. И „Селтикс“, и останалите предложиха първо на него, докато беше още в гимназията. — След това дойде стипендията за „Нотр дам“. Жан-Пол отиде да учи в „Спринг Хил“, където не се отличи нито в спорта, нито в учението. Джак беше върхът на игрището, освен че стана и отличник. — След това „Селтикс“ му предложиха договор за огромна сума пари, а малко по-късно го блъсна камионът. Когато получи неприлично голямото обезщетение, двамата със съпругата ми разбрахме, че Жан-Пол е обзет от черна завист — нещо, в което не мога дори за миг да обвиня майка му и баща му, — защото ние бяхме по-заможни от семейство Лоримър. — Жан-Пол стана дипломат като баща си. Първото му назначение беше в Либерия. Когато Джак започна, го изпратиха в Париж. По-късно научих, че през всичкото време е смятал, че аз съм се погрижил. Истината е, че нямах абсолютно нищо общо. Честна дума. — Жан-Пол си подаде оставката и постъпи в ООН. Тогава го изпратиха в Париж. Там завари Джак и Бетси в апартамента на „Ке Анатол Франс“.

— Виж ти! — възкликна Кастило.

— Макар да ви разказах всичко това, господин Кастило — продължи Мастърсън, — не мога да повярвам, че Жан-Пол има нещо общо с убийството на Джак. Не мога и да допусна, че се е забъркал в нещо незаконно. Той е от хората, които през целия си живот се подчиняват на правилата, но по начин, който им е от полза, защото нямат куража да ги нарушат.

— Да не би да става дума за наркотици? — попита Фернандо. — Това е доста опасен бизнес.

— Просто не мога да го допусна дори като някаква далечна възможност, господин Лопес — отвърна Мастърсън. — Може да има нещо общо с Ирак.

— Едва ли, господине — отвърна Кастило.

— Ако оставя въображението си на воля — продължи Мастърсън, — възможно ли е да се окаже, че Жан-Пол по някакъв начин е ядосал израелците? Тяхната разузнавателна агенция… Мосад? Нещо такова.

— Да, Мосад — кимна Кастило. — Официално се води Институт за разузнаване и специални задачи.

— На Мосад им се носи славата на безпощадни — завърши мисълта си Мастърсън.

— Може и така да е — зачуди се Кастило. Опита се да събере мислите си. — Всички стрелци — и онзи, който е застрелял господин Мастърсън, и сержант Маркъм, и специален агент Шнайдер — са стреляли с деветмилиметрови куршуми, израелско производство.

Усети се прекалено късно. „Боже, дрънкало такова, защо го каза?“

— Не трябваше да го казвам — избъбри бързо той. — Изглежда умът ми не работи както трябва. Това просто доказва, че израелците произвеждат много муниции. Едва ли специален отряд снайперисти от Специалните части на Мосад биха се заели с подобна задача.

— Може би не — съгласи се Мастърсън. — Като се замисля обаче, не бива да изключваме израелското участие.

— От друга страна — продължи замислен Кастило, — тъй като наоколо се търкалят толкова много израелски муниции, може пък Мосад да са ги използвали. Защо не?

— Което ни насочва към Жан-Пол Лоримър и връзките му с французите — отвърна Мастърсън. — Това трябва да е ключът.

— Да, господине, може и да е така. С малко късмет ще бъда в Париж преди посолството ни да затвори. Не че има значение, ако е затворено. Представителят на ЦРУ там ще трябва да се откаже от вечерния си коктейл.

Мастърсън се разсмя.

— Ходили сте в Париж, нали?

— Да, господине.

— И какви са тези коктейли? — попита Фернандо.

— Това е нещо малко за отпускане, което си пийваш по пътя на връщате към къщи — обясни Кастило и двамата с Мастърсън се засмяха.

Фернандо поклати глава. Мастърсън отново се разсмя.

— Добре ли познавахте сина ми, господин Кастило?

— Не — отвърна Чарли. — Но от малкото, което видях, ми допадна.

— Затова ли сте толкова ентусиазиран да откриете тези хора?

— От една страна, да, господине. Но, от друга страна, е лично. Искам да открия хората, които простреляха специален агент Шнайдер и сержант Маркъм.

— Мислите ли, че правителството ще сподели ентусиазма ви? Или просто ще остави въпроса да отшуми?

— Не очаквам от тях ентусиазъм, господине, но очаквам пълното им съдействие.

— Може да са намесени други приоритети — предположи Мастърсън. — Да не се окаже, че когато обърнете камъка, отдолу ще лъснат червеи, които предпочитат да останат скрити? Може да има някаква връзка с националните интереси.

— Господин Мастърсън, когато бях на „Еър Форс Едно“ с президента, той нареди на посланик Монтвейл, директор на Националното разузнаване, и на държавния секретар да ми осигурят всичко, което поискам, а аз възнамерявам да поискам от ЦРУ всички данни, с които разполагат за Лоримър. Ще изискам от ФБР, от Агенцията за борба с тероризма и Агенцията за борба с наркотиците, от министерството на пощите и далекосъобщенията, от министерството на земеделието да ми изпратят всички данни, с които разполагат.

— Смятате ли, че ще помогне, ако се обяви награда — достатъчно висока, за да се полакоми всеки — за предоставена информация?

— Просто не е необходимо да го правите, господине.

— Не забравяйте, господин Кастило, че ако нещо…

— Благодаря ви, господине, няма да забравя.

— Има ли още нещо, което да ми кажете?

— Не се сещам, господине.

— Тогава най-добре да вървим в плантацията, преди да се притеснят къде сме се скрили.

— Господине, исках да поговоря с вас за плантацията — започна Кастило. — Много ми се иска да замина рано утре сутринта, а и трябва да върна Фернандо в Сан Антонио…

— Фернандо няма намерение да се връща в Сан Антонио — прекъсна го Фернандо. — Фернандо винаги е искал да отиде в Париж посред лято. Някой веднъж каза на Фернандо, че през юли в Париж няма нито един французин. Само си помислете каква красота и няма нито един французин, който да я скапва.

Мастърсън се разсмя.

— Говорите съвсем като сина ми, господин Лопес. — Обърна се към Кастило. — Много ми се иска да прекарате нощта в плантацията, ако не по друга причина, то защото Бетси ще се зарадва, когато разбере, че ви имам същото доверие, което ви има и тя.

„Боже господи!“

— Мога само да се надявам да оправдая доверието и на двамата.

„Което е почти сигурно, че няма да успея да постигна.“