Уилям Грифин
Заложникът (55)

(ДВЕ)

Имение „Шангри-Ла“

Провинция Такуарембо

Република Уругвай

10:45, 25 юли 2005

Жан-Пол Бертран се бе излегнал в копринен халат пред телевизор „Сони“ с плосък екран още от девет сутринта, за да гледа прощалната церемония в чест на Дж. Уинслоу Мастърсън, която предаваха от Аржентина. Първо се включи аржентинският Девети канал, след това и Би Би Си, и Си Ен Ен и Дойче Веле започнаха да излъчват директно.

Жан-Пол Лоримър имаше уругвайски печат в ливанския си паспорт, че е влязъл в страната на 4 юли, и още един документ от следващия ден, с който получаваше законно разрешение да живее тук.

Четвърти юли, разбира се, бе девет дни преди Жан-Пол Лоримър да изчезне от апартамента си в Париж. Който и да се опитваше да открие Лоримър, щеше да разпитва по границите за датата, когато са го видели за последен път в Париж.

Той, разбира се, можеше да посочи която пожелае дата за паспорта си — печатът и сертификатът за постоянно пребиваване му бяха стрували десет хиляди американски долара в брой, — но си бе избрал датата четвърти юли, защото това бе американският, а сега вече и негов личен Ден на независимостта.

В мига, в който Жан-Пол Бертран прибра документите в сейфа си в „Шангри-Ла“, Жан-Пол Лоримър престана да съществува, а Жан-Пол Бертран, след известно изчакване, разбира се, поне от осемнайсет месеца, може би дори две години, в които щеше да бъде изключително дискретен, щеше да продължи живота си.

Бертран малко се изненада от вниманието, което предизвика убийството на Джак Мастърсън по цял свят. Дори не бе и помислял, че Би Би Си или Дойче Веле ще проявят интерес към убийството на сравнително незначителен американски дипломат. Джак бе заместник-посланик, не посланик, а Буенос Айрес не бе от най-известните столици в света, макар, честно казано, да не можеше да отрече, че ресторантите там не отстъпват на тези в Париж.

Не се учуди на вниманието, което отделиха аржентинската и американската телевизии. Джак бе застрелян в Аржентина, което обясняваше интереса на аржентинците. Откакто Жан-Пол идваше в Уругвай и откакто пуснаха сателитна телевизия, той наблюдаваше с някаква смес от весело любопитство и отвращение как аржентинската телевизия излъчва все повече и повече тъпи игри и простотии от американската, което казваше достатъчно.

Отразяването на убийството — и днешните събития — по американската телевизия се наблягаше повече на славата на Джак като баскетболист, на когото са платили шейсет милиона долара, задето се е оставил да го прегази камион с бира, отколкото на работата му като дипломат. Дори си бяха направили труд да открият шофьора на камиона и да го изправят пред камерата, за да разберат какво мисли за убийството на човек, който е бил роден за баскетболна звезда.

Интервюираха и съотборниците му от „Нотр Дам“ и „Бостън Селтикс“, за да кажат какво, според тях, се бе случило на Джак Пачката и по какъв начин ще се отрази на баскетбола и на нацията като цяло. Жан-Пол открай време се забавляваше и гледаше с неприязън баскетболния отбор, който открай време плащаше луди пари на разни шантави племена от Руанда и Бурунди заради уменията им да вкарват надуто парче кожа в огънат метален прът.

От думите на бивши съотборници на Джак, Жан-Пол реши, че повечето нямат дори бегла представа къде се намира Аржентина, нито пък какви ги е вършил там Джак преди кончината си. Един от тях, очевидно чул, че Джак е „Шеф на мисия“, бе решил, че Джак е станал мисионер, който разнася славата на християнството сред дивите племена из Аржентина, и изрази искреното си задоволство, че Джак е открил Създателя, преди да го срещне лично.

Освен това Жан-Пол се изненада от дългите опашки аржентинци, които се виеха пред катедрала „Метрополитана“, за да отдадат последна почит пред ковчега на Джак. Питаше се дали това е чисто и просто любопитство, или има нещо общо с погребението на Папа Йоан Павел II — което бе също отразено по телевизиите, — или всичко е нагласено от аржентинското правителство. Подозираше, че истината е комбинация от тези три фактора.

Надяваше се да види Бети и децата — все пак тя му беше сестра, а те — племенници и само Господ знаеше кога ще ги види отново. Изобщо не ги показаха. От хеликоптер бяха успели да снимат конвоя, докато пътуваше по магистралата към летище „Езейза“. Уж в него пътувало семейство Мастърсън, но бе много възможно да е журналистическа измислица, а и в трите огромни джипа не се виждаше абсолютно нищо.

Зърна ги бегло на пистата, очевидно снимани с камера някъде отдалече, докато се качваха на огромен самолет на американските Военновъздушни сили, но десетките тежко въоръжени американски войници ги вкараха така припряно, че не можа да ги огледа.

На Жан-Пол Бертран сцената се стори възмутителна, ала не се изненада. Това бе поредната проява на американска арогантност. Дипломатичният подход — използваше израза правилно — бе да изпратят американски граждански самолет да прибере тялото на Джак и семейството му, а не грамаден военен самолет в защитни цветове, който със сигурност е кацал из Ирак и Афганистан или на някое друго място, където американците се налагат, без да се съобразяват с волята на Обединените нации. Ако наистина се е налагало да се „осигури безопасността им“, което е истинска обида за аржентинците, поне да го бяха сторили по-дискретно. Цивилна охрана със скрити под дрехите оръжия щеше да е напълно подходяща, за разлика от тежко въоръжените войници.

Жан-Пол се поправи. „Това не са войници. Като ги гледам тези смешни шапки, боднати накриво от едната страна, също като на австралийците, това са специални части на Военновъздушните сили. Как им казваха? Не бяха ли командоси?

Не че аржентинците знаят какви са.

В момента виждат тежко въоръжени norteamericanos и военен самолет на САЩ, който е кацнал в страната им, сякаш я притежава.

Тези американци, никога ли няма да им дойде умът в главите?

Много малко вероятно.

Виждал съм подобни прояви на наглост безброй пъти досега.

Разликата сега е, че не се срамувам от арогантността на сънародниците си американци, защото вече съм Жан-Пол Бертран, ливански гражданин, който има право да пребивава колкото пожелае в Уругвай.“

През следващите няколко минути не се случи нищо интересно. Показваха повторно кадри от катедралата, как конвоят пътува към летището, кратките кадри на сестра му и децата, докато ги тъпчат в самолета, затова Жан-Пол стана, за да отиде до тоалетната, ала в същия момент показаха втори конвой.

Въпросният конвой, обяви със задгробен глас репортерът, пренасял останките на Дж. Уинслоу Мастърсън, посмъртно награден с аржентинския Велик кръст на Освободителя.

Жан-Пол седна отново и зачака конвоят да стигне до летището. Пропуснаха го безпрепятствено през строго охранявана порта на пистата, където чакаше огромният самолет.

Войниците — той отново се поправи — въоръжените с автомати командоси — бяха обградили самолета, сякаш се канеха да го бранят от иракски терористи, които щяха всеки момент да се опитат да го превземат.

Появиха се още войници. Тези поне бяха истински войници, облечени в униформи. Някои се подредиха край задната рампа на самолета и шестима приближиха до задната част на един от автомобилите и отвориха вратата, за да извадят обвития с американско знаме ковчег.

Щом го изтеглиха, го повдигнаха на раменете си и със стегнати бавни крачки го понесоха към самолета.

Командосите отдадоха чест.

От автомобилите излязоха още хора. Жан-Пол нямаше представа кои са. Качиха се в самолета. След около минута излязоха двама мъже и две жени. Следваха ги осем или десет човека — включително и двама морски пехотинци — в униформи. Отправиха се към „Юконите“. Останалите войници и командосите се качиха по рампата и хлътнаха в самолета.

Четиримата, които слязоха, останаха да гледат как рампата се затваря, след това се качиха в колите.

Огромният самолет започна да рулира.

Жан-Пол Бертран гледа, докато самолетът стигна края на пистата и се отдели от земята.

След това отиде в тоалетната.