Уилям Грифин
Заложникът (86)

(ЧЕТИРИ)

„Белмонт хаус“

6512 авеню „Ривера Караско“

Караско, Монтевидео

Република Уругвай

19:25, 29 юли 2005

 

— Приятно място — отбеляза Кастило, докато чакаха на рецепцията на малък луксозен хотел. — Прилича повече на клуб, отколкото на хотел.

— И Фидел Кастро мисли така — отвърна с усмивка полковник Алфредо Мунц. — Винаги отсяда тук, когато идва в Уругвай.

— Ако искате някаква напитка, господа — започна рецепционистът, след като се върна с паспорта на Кастило, кредитната му карта „Американ Експрес“, личната карта на Мунц и ключовете за стаите — ще извикам портиера да качи багажа.

Покани ги с жест навътре. Кастило видя малък бар с кожени столове и малки масички.

— Чудесна идея — отвърна той. — Очаквам гост в седем и половина. Господин Юнг. Бихте ли го поканили при нас?

— Разбира се, господине.

Кастило влезе в бара и се настани на една от масичките. Мунц го последва, ала не седна.

— Да не ти преча, Карл? — попита той.

— Каквото ще става, да става. Сядай, Алфредо.

Приближи се млад сервитьор с бяло сако.

— Имате ли „Феймъс Граус“? — попита Кастило.

— Да, господине.

— Двойно, ако обичате. Отделно вода и лед.

— Не звучи зле — обади се Мунц.

— Не рискуваш ли, Карл? — попита Мунц, когато сервитьорът отиде да приготви поръчката им.

— Съмняваш се, че ще получа истинско „Феймъс Граус“ ли? — попита невинно Кастило. — Мислиш, че ще ми донесат някое местно менте, а?

— Много добре знаеш за какво те попитах — отвърна той.

— Знам, че на всеки му се налага да рискува от време на време — отвърна Кастило. — Разчитам, че няма да се месиш в операцията, като докладваш на Алекс или като видиш сметката на птичето, преди да е пропяло.

— Когато започнах да работя за Алекс…

— Искаш да кажеш, когато мина на постоянна работа ли? След като те уволниха ли?

Мунц се напрегна.

— Докато бях в ДРУ, никога не съм давал на Алекс информация, с която бих предал страната си.

— Добре.

— Казах на Алекс още преди да започна да работя за него, че има неща, които няма да върша — обясни Мунц. — Сред тях попада и ликвидирането на песнопойни птички, както ти се изрази.

— Сигурен съм, че Хауърд Кенеди има уговорка доста подобна на твоята — отвърна Кастило. — Питах се обаче дали не е част от задълженията ти да му даваш информация, благодарение на която някой друг да види сметката на песнопойната ми птичка.

— Щом мислиш така, защо се съгласи с идването ми? — попита с леден глас Мунц.

— Съгласих се да дойдеш, след като прецених, че си от хората, които не биха се погледнали в огледалото, ако предадат информация за птичката.

Мунц го погледна студено, ала не отвърна.

— Освен това Алекс беше прав — продължи Кастило. — Ще ми бъдеш полезен. Всеки заслужава да получи шанс от време на време.

— Като например да пилотира едномоторен хеликоптер над река Плата ли? На това му се казва качествен риск. Ами ако моторът се скапе?

— Ще се удавим — сви рамене Чарли. — Освен ако не си по-добър плувец от мен.

Мунц поклати глава.

— Седалките — също като големите самолети — имат спасителни пояси — обясни Чарли. — Може да ни се наложи известно време да се носим по водата, но аз съм пуснал план на полета, така че ако не се приберем навреме, ще ни потърсят. Не обичам да поемам рискове, Алфредо, затова не го правя.

Сервитьорът се върна с поднос с бутилка „Феймъс Граус“, чаши, сребърна купа с лед, сребърна кана за вода и щипка за лед. Тъкмо наливаше уиски, когато специален агент Дейвид Юнг Младши влезе в бара. Не скри учудването си, когато видя Алфредо Мунц.

— Тъкмо навреме — обади се Кастило и се надигна, за да подаде ръка на Юнг. — Предполагам, че се познавате.

— Как сте, полковник?

— Господин Юнг.

— Сигурно и двамата се питате какво става — заговори Кастило.

В очите и на двамата блестеше интерес.

— Ще изпия поне още една чаша — продължи Чарли и отпи огромна глътка. — След това ще вечеряме и ще поспим. — Замълча и след малко добави: — Един мъдър приятел изтъкна, че хората, които не са си доспали, често пъти се хвърлят на неразумни решения. Тъй като не съм спал от доста време, не мога да си позволя да вземам неразумни решения. Нека да ти задам няколко въпроса, Юнг. Какво си чул за разни приятели, които ще дойдат на гости от Монтевидео?

— Ще се качат на първия полет от Буенос Айрес. Ще са тук към десет и половина.

— Ще ги настаниш ли?

— Да, господине.

— Донесе ли картите, за които помолих?

— Да, господине.

— Ще успееш ли да станеш навреме, за да ни вземеш двамата с Мунц, да кажем, в седем сутринта?

— Ще бъда тук навреме, господине.

— Къде отиваме? — полюбопитства Мунц. — Ще ми кажеш ли?

— Най-общо казано, отиваме да направим оглед на обекта. Утре сутринта ще ви кажа подробностите. — Кастило замълча за момент. — Къде е ресторантът?

— Точно до нас — посочи Мунц. — Отварят чак в осем. След половин час.

— Тъкмо ще имам време да си допия чашата, а след нея още една — реши Кастило.

Забеляза как го наблюдават и двамата.

— В момента карам на автопилот. В такива моменти не мога да заспя, освен ако не намеря начин да притъпя адреналина или каквото там ме държи, затова ми трябва стабилно количество алкохол.

— Ясно — кимна Мунц.

— Господин Кастило, може ли да поговорим насаме? — обади се Юнг.

— Не може ли да почака до утре сутринта? Не се шегувах. Наистина не съм в състояние за каквито и да са решения.

— Няма да ви отнема много време.

— Алфредо, би ли ми поръчал още една чаша. Връщам се веднага. — Чарли се изправи.

Последва Юнг, минаха покрай рецепцията и излязоха на улицата.

— Казвай.

— Знам, че отношенията ни не потръгнаха, господин Кастило… и вината е изцяло моя…

— Минало заминало — прекъсна го Чарли.

— Просто искам да ви кажа, че съм ви много благодарен, задето не ме изключихте от операцията. Тази сутрин, след като се върнахте в Буенос Айрес, мислех, че ще ме отрежете. Затова искам да ви благодаря. Ще направя всичко по силите си, за да помогна.

Кастило се замисли над думите му.

„Мили боже! Държи се като ученик, който реди благодарности пред треньора, задето го е върнал в отбора, и то след като е бил хванат да пуши в мъжката тоалетна. Сигурно си мисли, че е така във всяка игра.

Сега пък какво да правя?“

Кастило се усмихна на специален агент Юнг, след това стисна рамото му.

— Радвам се, че си с нас, Юнг — отвърна той с надеждата гласът му да е прозвучал по-искрено, отколкото се чувстваше.