Уилям Грифин
Заложникът (76)

(ШЕСТ)

— Излъгах те, Ото — призна Кастило. Бяха застанали на сянка под стената на конюшнята, облегнати на стената, докато Кранц свързваше приемника. Малка сателитна антена бе насочена към небето. Имаше контролен панел, подобен на малък лаптоп с няколко допълнителни редици шарени копчета.

Хелена бе изчезнала нанякъде заедно с момчетата. Кастило се питаше дали се опитва да ги предпази от кръстника им и дали Ото не й бе дал дискретно знак да ги отведе, за да не гледат и слушат повече.

— Това никак не ме учудва — отвърна Ото.

— Не се продават. „AFC“ пускат страхотни неща на пазара, но точно тези са само за военните.

— Какво толкова им е специалното? — попита Ото.

— Готово, господине — обади се Кранц.

— Кодиране на гласа? — попита Кастило.

Кранц му подаде слушалка, малка, черна също като на факс.

— Гласът е кодиран, господине.

— Всичко останало наред ли е? — попита Кастило.

— Сигналът е чист и мога да пусна на говорител.

— Добре. — Кастило му върна слушалката.

— Готово, господине — докладва Кранц след миг.

— Дик? — обади се Кастило.

Гласът му бе превърнат в дигитален електронен пулс, след това закодиран и за частица от секундата прехвърлен към сателит на трийсет и пет хиляди и шестстотин километра над земята, прехвърлен към друг сателит, след това предаден към сателитната чиния на комплекса „Небраска“. Там съобщението се разкодираше и зазвучаваше в слушалката на майор Х. Ричард Милър Младши.

Гласът на Милър прозвуча със секунда закъснение — след като бе преминал през същата серия мерки за сигурност — и проехтя от високоговорителите, монтирани до конюшнята.

— Здрасти, Чарли.

— Къде, по дяволите, беше? Опитваме се да се свържем с теб от часове.

— Ти се включи преди дванайсет секунди — отвърна Милър.

— Сам ли си?

— Със секретар Хол, Агнес и Том.

— Сигналът достатъчно силен ли е, за да пуснете разговора на говорител?

След няколко секунди прозвуча непознат мъжки глас:

— Говорител в изправност.

След още няколко секунди се чу гласът на секретаря на Вътрешна сигурност.

— Добре ли е така, Чарли?

— Чувам ви ясно, господине.

— Казвай, Чарли. Какво научи? След това аз ще ти кажа добрите новини — обеща Хол.

— Лоримър е бил посредник в „Петрол срещу храни“ — започна Кастило. — Цяла сюрия хора искат да го пратят на оня свят не само заради сделките, ами защото е отмъкнал куп пари — по всяка вероятност, шестнайсет милиона долара — от големите играчи.

— Да не би да искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Представителят на ЦРУ в Париж мисли, че е мъртъв. Аз не съм убеден. Ще го потърся.

— Къде?

— Искам да поговоря с един човек в Будапеща. Той може да ми подхвърли някоя идея.

— Ти къде си?

— В Бад Херсфелд. Заминаваме за Будапеща рано утре сутринта.

— Знаех, че не си в Париж — отвърна Хол. — Посланик Монтвейл ми каза. Това е добре.

— Кое?

— Каза, че имал информация за теб, и питаше къде си. Казах му.

— Каква информация?

— Не пожела да ми каже — отвърна сухо Хол. — Реших, че ще бъде по-лесно, ако той ти я каже лично — а след това, ако искаш, ти ще ми кажеш — вместо да се обръщам към президента.

— Кога ще ми каже? — попита Кастило. Погледна Торине в очите. Торине недоволно вдигна ръце, сякаш се опитваше да попита какво ще правят.

— Когато позвъни, за да ми каже, че не си в „Крийон“, ме помоли да го свържа с теб, когато ми се обадиш. Обещах му. Искаш ли да говориш с него?

— Да не би да имам избор?

— Нямаш, Чарли. Но ти решаваш.

— И как ще го направим?

— Вързани сме с телефонната централа на Белия дом. Когато кажеш, че си готов за разговор с него, ще те свържа.

— Иска ми се да чуете разговора, господине.

— Ако не ми кажеш да изключа говорителя…

— Благодаря ви.

Гласът на Милър полетя към сателита в небето:

— Свържи ни с телефонистката на Белия дом.

 

 

— Телефонна централа.

— Обажда се К. Г. Кастило. Искам да разговарям с посланик Монтвейл. Трябва ми обезопасена връзка.

— Изчакайте един момент, ако обичате.

 

 

— Кабинетът на директор Монтвейл.

— Господин К. Г. Кастило чака на обезопасена линия за разговор с директор Монтвейл.

— Един момент, ако обичате.

 

 

— Чарлс Монтвейл. Ти ли си, майоре?

— Да, господине. Добро утро, господине.

— Линията е обезопасена, нали?

— Така ми съобщиха, господине.

— Поразпитах за агента на ФБР в Монтевидео, Юнг, майоре.

— Благодаря ви, господине.

— Много интересна работа, майоре. Главният прокурор ми съобщи, че Юнг е прехвърлен към Държавния департамент за мисия с най-високо ниво на достъп до секретна информация. Работата, която върши, е толкова секретна, поне така ми беше казано, че нито директорът на ФБР, нито главният прокурор знаят какво точно става.

— Наистина интересно, господине.

— Има и още, майоре. Когато попитах директора на разузнавателното бюро към Държавния департамент какво става, той отвърна, че няма право да обсъжда действията на агент Юнг без специално разрешение от държавния секретар.

— Това е още по-интересно, господине.

— Очевидно секретар Кохън е пропуснала да съобщи на някои хора за Звеното на президента.

— А вие успяхте ли да поговорите по този въпрос със секретар Кохън, господине?

— Тук става още по-интересно, майоре. Да, говорих с нея. Тя твърди, че няма информация за дейността на агент Юнг, освен онова, което е чула по време на разговора ни на борда на „Еър Форс Едно“. Въпреки това ме увери, че веднага щом стигне в Сингапур, ще направи необходимото, за да разнищи въпроса.

— Тя на път към Сингапур ли е, господине?

— Очевидно. Освен това не обясни защо не желае да се възползва от комуникационната система на борда на самолета.

— Понякога връзката се разпада, господине.

— Сигурно е така. Както и да е, майоре, съжалявам, че не ти помогнах.

— Разбирам естеството на проблема, господине. Благодаря ви за положените усилия.

— Предполагам, че скоро ще имам отговор. Щом разбера нещо, ще се свържа с теб, майоре. Както сам се досещаш, любопитството ми е разпалено.

— Благодаря ви, господине.

Чу се прищракване и Кастило разбра, че директорът на Националното разузнаване е затворил.

В този момент прозвуча отново гласът на секретар Хол.

— Чарли, нямам абсолютно никаква представа какво става. Предлагам да изчакаме и да видим какво ще успее Монтвейл да изкопчи от Натали.

— Добре, господине.

— Да ми разкажеш какво си открил в Будапеща.

— Разбира се, господине.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Дик, чуваш ли ни?

— Да, господине, слушам, шефе.

— Би ли изпратил цветя в болницата?

— Вече я свършихме тази работа, шефе — намеси се Агнес Форбисън. — Сигурно ги е получила.

— Много ти благодаря, Агнес.

— И аз я харесвам, Чарли.

— Това ли е всичко? — попита Милър. — Прекъсвам връзката, господин секретар.

— Прекъсвай — съгласи се Хол.

 

 

Докато наблюдаваше как Кранц затваря лаптопа, Гьорнер попита:

— На кого изпращаш цветя, Карл?

— Простреляха един от агентите ми, жена, в Буенос Айрес — обясни Кастило.

— Това са пълни дивотии, Ото — намеси се Фернандо. — Тя наистина е била простреляна, но тук изобщо не става дума за професионална платоническа връзка.

— Млъквай, копеле! — надигна глас Кастило.

— Ще узнаеш истината и истината ще те освободи — отвърна Фернандо. — Казва се Бети Шнайдер, Ото, и двамата са като болни от любов тийнейджъри.

— Wunderbar! — възкликна Ото.