Уилям Грифин
Заложникът (35)

(ТРИ)

Започна да вали още по-силно и Кастило си каза, че ако „Гълфстриймът“ бе пристигнал десет минути по-късно, нямаше да може да кацне.

„Къде другаде, освен на «Езейза» можеше да се кацне? И колко гориво му е оставало? Полетът от «Андрюс» е доста дълъг.“

Сержант Роджър Маркъм се намокри целият, докато стигне от беемвето до буса, а и след това докато открие багажа на Бети и Джак в другия бус и го прехвърли в колата.

Докато Бети тичаше към автомобила, вятърът изтръгна чадъра от ръката й, а Кастило се чудеше как изобщо е успяла да го задържи. Беше цялата мокра, когато Кастило и Бритън хукнаха от буса към беемвето. Бритън седна отпред.

„Не съм го избутал. Този път капризният пръст на съдбата ме тласна на задната седалка.

Я престани! Един офицер и джентълмен не се сваля с подчинените си.

За бога, запомни го!“

Майор Кастило се усмихна на специален агент Шнайдер. Тя цялата трепереше.

— Студено ли ти е, Шнайдер? — попита той.

— Замръзвам — призна тя. — Тук да не би да е зима?

— Точно така. Трябваше да ви предупредят. Ето, вземи сакото ми.

„Първото задължение на офицера е да се погрижи за хората си.

А тя е от моите хора. Не го забравяй!“

— Благодаря — отвърна тя.

От летището до „Фор Сийзънс“ пътят бе десет минути. По средата на пътя дъждът отслабна. Когато спряха пред хотела, бе спряло да вали.

Портиерът се появи веднага и се погрижи за багажа.

— Роджър, ти гладен ли си? — попита Кастило.

— Не, гос… Не, не съм.

— Прибирай се и си вземи горещ душ. Утре в седем и половина да си тук.

Сержант Маркъм кимна и се качи обратно в автомобила.

— Много мило — призна Джак Бритън, докато оглеждаше хотела.

— Не искам да хване пневмония — отвърна Кастило и кимна към отдалечаващото се беемве.

— Кой е той? — попита специален агент Шнайдер.

— Пехотинец от охраната на посолството.

— Забелязах подстрижката — призна тя.

— Значи няма с какво да отидем на ресторант…

— Може ли да влизаме? — помоли специален агент Шнайдер. — Тук е студено.

— Извинявай. — Той веднага отвори вратата. Забеляза, че от подгъва на полата й по лъскавия мраморен под капе вода.

Тя се отправи към рецепцията и веднага й подадоха ключа.

— Да се разберем за вечерята — обади се Кастило.

— Полунощ е. Има ли нещо отворено по това време? — прекъсна го Джак Бритън.

— Това е Аржентина. Тук сядат да вечерят в десет — обясни Кастило. — А и в хотела има ресторант.

— Не ми се облича специално, за да отидем в ресторанта — недоволстваше специален агент Шнайдер и майор Кастило веднага си я представи под горещия душ. — Само че умирам от глад.

— Ами обслужване по стаите? — попита Бритън.

— Става. Искате ли?

— Има ли достатъчно място в стаите, за да седнем и тримата да хапнем? — попита специален агент Шнайдер. — Не ми се иска да ям седнала на леглото.

— Моята е достатъчно голяма — отвърна Кастило.

— Значи става — сви рамене Бритън. — Искаш ли да ни поръчаш вечеря, докато вземем по един душ? Никой от нас не знае испански.

— Какво ви се яде?

— Все едно какво, стига да е топло и придружено с двоен „Джак Даниълс“.

Специален агент Шнайдер се разсмя и влезе в асансьора.

— Направи ги два — отвърна тя и подаде сакото на Кастило.

Майор Кастило забеляза, че без якето мократа рокля прилепва към тялото й като втора кожа. Извърна очи.

— Аз съм в 1500 — каза той, докато слизаха от асансьора. — В края на коридора. Ще поръчам вечеря.

Асансьорът го накара да си спомни за Хауърд Кенеди.

„По дяволите, не му пуснах имената.“ Бръкна в джоба на сакото за листа, който бе написал Юнг. Беше целият мокър, но се четеше.

Внимателно остави мокрия лист на стъклената масичка за кафе в хола, след това влезе в спалнята и се съблече.

Четирите години в „Уест Пойнт“, час 202 — „Лична хигиена“, или как да вземеш душ за нула време — си казаха думата. Пет минути по-късно се бе изкъпал и преоблякъл в нов панталон и риза.

Първо позвъни на обслужване по стаите и поръча вечеря плюс бутилка „Джак Даниълс“, а след като размисли, поръча и бутилка „Феймъс Граус“ и две бутилки каберне совиньон „Сенетин“. На обяда с посланик Силвио двамата пиха същото вино и както посланикът каза, то бе наистина превъзходно.

След това се обади на пиколото и му каза, че костюмът му е мокър и на всяка цена трябва да е сух и изгладен до шест и половина сутринта. Пиколото отвърна, че няма проблем, което накара Кастило да реши, че услугата сигурно ще струва поне колкото самия костюм, купен от „Брукс Брадърс“, когато имаше намаление от трийсет процента.

Най-сетне се отпусна на канапето и набра номера на Кенеди.

Едва се чуваха. Кенеди се оплака, че толкова противен дъжд не е виждал през целия си живот. Очевидно бурята се бе преместила на двайсет и пет километра и в момента вилнееше над международното летище „Министро Пистарини де Езейза“ и пречеше на яснотата на връзката.

Бе стигнал до последното име от списъка агенти на ФБР — наложи се да му ги казва по букви, понякога дори повтаряше — когато на вратата се звънна.

Когато отвори, специален агент Шнайдер, жена, която бе изпратена от пиколото и мъж облечен като барман, с количка, натоварена с уиски, вино и чаши, чакаха в коридора.

Специален агент Шнайдер беше с дънки и пуловер. Косата й бе още влажна.

Той ги покани да влязат.

— Сипи си нещо за пиене — предложи й той. — Храната ще пристигне всеки момент.

Подписа сметката за напитките, след това даде знак на жената да влезе в спалнята и посочи прогизналия костюм.

В същото време диктуваше на Хауърд Кенеди името на Даниел Т. Уестърли по букви поне за трети или четвърти път и едва откъсваше очи от изпънатия пуловер и дънки на специален агент Шнайдер. Тя не беше гримирана, не си бе сложила дори червило и Кастило реши, че и така изглежда чудесно.

Най-сетне Кенеди успя да запише името на Уестърли.

— Уестърли, Ясно. Той се занимава с отпечатъци. Невероятно добър е. Едно време сне качествен отпечатък от използван презерватив.

— Няма други, Хауърд, този беше последният.

— До един са от най-добрите следователи.

— Трябва ли да обърна специално внимание на някой от тях?

— Не. Интересува ме основно Юнг. Внимавай с него, Чарли.

— Добре. А ти нали ще разпиташ за господин Лоримър? Веднага щом пристигнеш закъдето си тръгнал.

— Като гледам как вали, Чарли, май никога няма да стигна.

„Това бяха цели две — не, четири — изречения, и не прекъсна.“

— Хауърд, много те харесвам. Ще накарам дъжда да спре.

— Какво?

— Имай ми доверие, Хауърд, след десет минути, най-много петнайсет, ще спре да вали. Вече издадох заповед. Пожелавам ти приятен полет и не забравяй да ми се обадиш.

Той прекъсна и остави мобилния.

— Това пък какво беше? — попита специален агент Шнайдер.

— Не че не се радвам да те видя, но ми се струва, че на жените им отнема повече време да се изкъпят и облекат от мъжете.

— Значи няма да ми кажеш, така ли? — отвърна Бети. — А Джак разговаря с жена си.

— Не ти трябва да знаеш — отвърна Кастило.

Тя вдигна чашата бърбън.

— Ти няма ли да пиеш?

— Ще си сипя чаша вино.

— Значи си решил да се държиш прилично, а?

— Да, госпожо.

— Тази, в кавички стая, прилича на извадена от някой филм — огледа се тя. — И моята не е някоя дупка. А банята е мраморна. Което ме кара да любопитствам как ще платим.

— Ти чакай да видиш гледката — отвърна той, пристъпи до прозореца и откри бутона, с който се дръпваха завесите.

— Много е красиво! — възкликна тя и застана до него. — Пак не ми отговори.

— Когато се върнем във Вашингтон, Агнес — госпожа Форбисън, която оправя тези неща в комплекса „Небраска“ — ще ти покаже как да попълниш формуляр за пътни извън страната. Когато получиш чека, ми го прати.

— Значи имаш намерение да платиш разликата между отпуснатите от Тайните служби пари и цената на това удоволствие, така ли?

— Исках двамата с Джак да сте отделно от ФБР — обясни Кастило. — Това е единственият отговор, който ми хрумва, след като не ме оставяш да помисля.

Отново се звънна.

Този път беше Джак Бритън и двама сервитьори с две колички, отрупани с храна, покрита от куполообразни капаци от неръждаема стомана. Бритън си бе сложил спортно сако, панталони, риза и вратовръзка.

— Нали не искаше да се обличаш специално — подхвърли Кастило.

— Промених си мнението, когато видях стаята. Ти винаги ли си живееш така добре?

— Винаги, когато е възможно. Сипи си нещо за пиене, Джак. Щом сервират, ще ви разкажа какво става.

— Питам от любопитство. Колко струва на вечер?

— Наистина нямам представа — отвърна Кастило.

— Защо ли не се учудвам — обади се Бети и в гласа й се прокрадна сарказъм.

— Нямам представа как е при Тайните служби — отвърна Кастило. — Едва ли хората от охраната на президента ги настаняват по разни мотели на десет преки от президента, за да спестят пари. Ще разбера, щом толкова ви интересува. Нямам намерение да харча собствени пари за нещо, за което съм получил заповеди. Правителството не е в списъка на любимите ми организации, които имат нужда от благотворителност.

Бритън кимна.

— Исках вие двамата да сте отделно от ФБР — каза отново Кастило.

— И ти не си им особено симпатичен — призна Бритън. — Разбрах го по време на полета.

Кастило намери извинение да не продължава този разговор, когато забеляза, че един от сервитьорите отваря бутилка вино.

— Аз ще го отворя — съобщи той на испански. — Ние сами ще си сервираме.

 

 

Докато им разкаже какво се бе случило и защо е изпратен в Аржентина и какво се очаква от тях, бяха погълнали обилната вечеря.

Докато си говореха, Кастило реши, че моралната му дилема е решена. Специален агент Шнайдер беше ченге, при това много умно, и в момента ги чакаше работа, така че нямаше време за романтични увлечения и фантазии. Нямаше съмнение, че ако се опита да я сваля, тя ще го отблъсне. Може би щеше да го направи мило и любезно, защото бе свестен човек, но въпреки това щеше да го отблъсне.

Освен това бе два след полунощ.

— Да си лягаме — предложи той. — Ще излезем рано сутринта. Искате ли да закусите тук — може да се сетим за нещо, което сме пропуснали, — или предпочитате да се срещнем долу в ресторанта, да кажем в седем без петнайсет?

— Ако нямаш нищо против — обади се специален агент Шнайдер, — нека да е тук. Много ми се иска да видя гледката на дневна светлина.

— Добре, ще ви чакам в седем без петнайсет — повтори Бритън. — Едвам си стоя на краката.

Той стана и тръгна към вратата. Специален агент Шнайдер го последва. И двамата махнаха за лека нощ, без да кажат и дума.

Три минути след като си тръгнаха, Кастило бе в леглото.

И тогава — нямаше представа колко по-късно — на вратата се позвъни.

„По дяволите! Сигурно сервитьорът иска да прибере проклетата посуда!“

Без сам да знае защо, той грабна „Беретата“ от нощното шкафче и я скри зад гърба си, когато изфуча от спалнята през хола и отвори рязко вратата.

В коридора бе застанала специален агент Шнайдер.

— Изглежда, съм си изпуснала кърпичката някъде тук — заяви тя.

Той не отговори.

— Може ли да вляза?

Чарли отстъпи.

— Мислех, че е сервитьорът — отвърна той.

— И се канеше да го застреляш ли? — попита специален агент Шнайдер.

Той вдигна безпомощно ръце. В едната стискаше „Беретата“.

Тя прекрачи до масата и сипа вино в една от чашите.

— Според мен идеята не е много добра — заяви той.

Тя се приближи до него, подаде му чашата и се усмихна.

— Ето го легендарния Чарли Кастило, по долни гащи, с пистолет в едната ръка и чаша вино в другата. — Тя поклати глава, върна се до масата и сипа втора чаша вино.

Беше още с гръб към него, когато каза:

— Мислих за теб по време на целия полет. И преди съм мислила за теб, но сега, в самолета, не спрях.

Кастило я наблюдаваше как отпива огромна глътка каберне.

— Едно от нещата, за които мислих — продължи тихо тя, — бе как ще се справя със свалката, която ще започне с мен мъжът, известен в Тайните служби с кодово име дон Жуан.

— Не бих посмял да започна да те свалям — отвърна насмешливо Кастило. — Не само че брат ти ще ми потроши краката…

— Ще ме оставиш ли да довърша, Чарли? — прекъсна го рязко тя.

— Извинявай.

— Трябваше много да внимавам, за да не те обидя — което никак не бих искала да направя — нито пък да те ядосам, защото мъжкото ти его може да се скапе, след това да направиш някоя простотия, заради която да ме разкарат от Тайните служби. Само че засега работата в Тайните служби ми допада и когато приех да постъпя, изгорих всички мостове с полицейското управление във Филаделфия.

— Господи, не бих…

— По дяволите, Чарли, няма ли да ме оставиш да довърша?

Тя се врътна гневно към него. Той кимна и Бети отново му обърна гръб.

Отпи нова глътка каберне, поклати глава и продължи:

— А така стана, че ти не започна да ме сваляш, и първоначалната ми реакция беше „Слава богу!“, а след това осъзнах, че се държиш като зрял отговорен човек, който никога не би тръгнал да сваля своя подчинена. — Затова си казах, още по-добре. Той няма намерение да те сваля, така че всичко е наред. Спокойно. — След това, когато си тръгнах от стаята ти, те оставих седнал на масата и ми се стори най-самотният човек на този свят. После си легнах и стигнах до истината.

— И каква е тя? — попита тихо той.

— Че единственото ми желание бе да се върна при теб.

Тя извърна глава към него.

Той нито помръдна, нито каза нещо.

— Което бе доста глупаво от моя страна — реши тя. — Извинявай.

Обърна се и тръгна с бърза крачка към вратата. Той я стисна за ръката. Тя се опита да се отскубне, ала не успя.

— Какво? — попита Бети.

— Не си ми излизала от ума за повече от трийсет последователни минути, откакто се видяхме за последен път във Филаделфия.

Тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Господи, Чарли!

 

 

— Господи! — възкликна президентски агент Кастило към специален агент Шнайдер.

Тъкмо се бе отпуснал по гръб, дишаше тежко и бе покрил очите си с ръка.

— О, да — въздъхна Бети. След миг се намести така, че да отпусне глава на гърдите му.

Той я прегърна и нежно погали гърба й с върховете на пръстите си.

— Какво ще стане сега? — попита Чарли. — Брат ти ще дойде, за да ми счупи краката ли?

— Няма да му е особено трудно да ни открие — заяви Бети. — Оставихме пътечка от дрехи.

Той се разсмя.

— За какво мислиш, Чарли? „Открай време знаех, че тя е лесна работа.“

— Много по-лошо. Мисля — не, не исках да кажа това — знам със сигурност, че съм влюбен в теб.

— Не си длъжен да ми казваш подобни неща.

— „Ще познаеш истината и тя ще те освободи.“ — цитира Кастило. — Мисля, че го е казал Джон Ленън.

Тя щипна зърното му.

— Това е от Библията — разсмя се тя.

— И какво?

— И какво какво?

— Не ми отговаряш. С други думи, ще отвърнеш ли на чувствата ми? Поне малко? Или никак?

Тя вдигна глава и го погледна.

— Господи, нима не забелязваш? — попита тя. — Искаш да го чуеш, така ли?

Той кимна.

— Добре. Обичам те. Май го разбрах още когато влязох в „Борба с тероризма“ и видях онзи тип, който в бар „Уоруик“ беше решил, че съм шантава, и сърцето ми се разлудува.

— Господи!