Уилям Грифин
Заложникът (25)

(ЕДНО)

Свързочен център

Посолство на САЩ

„Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

11:00, 23 юли 2005

 

Слабият, грижливо облечен мъж зад бюрото се изправи, когато Кастило влезе. Беше в костюм, с колосана бяла риза, ала в стойката, прическата и държанието му имаше нещо, което накара Чарли да реши, че е военен.

— Господин Кастило?

— Да. Трябва ми обезопасена връзка с Белия дом. Имам достъп.

— Господине, посланикът предаде, че иска да ви види веднага щом дойдете.

„По дяволите!

В «Пойнт» не са ни учили как да реагираме в подобни ситуации. Правилата там бяха съвсем простички. Подчиняваш се на последната издадена законна заповед. Последната ми беше да намеря телефон по най-бързия начин. А технически погледнато посланик Силвио няма законно основание да ми нарежда какво да правя.

Дали? Той е посланик и представлява волята и гласа на президента на Щатите в тази страна.

А майор К. Г. Кастило не може да съобщи на посланик Силвио, при това в неговото посолство, че в момента няма време за него, но ще се постарае да го вмести в натоварената си програма при първа възможност.“

— Благодаря — отвърна Кастило и се отправи към кабинета на посланика.

 

 

— Искали сте да ме видите, господине — започна Чарли, щом секретарката на Силвио го въведе в кабинета.

— Да. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо. Просто исках да ви съобщя, че персоналът по сигурността е готов за инструкциите ви.

„Тоя какви ги приказва?“

— Не разбирам, господине.

— Вие май нямате представа за какво става въпрос.

— Не, господине, нямам.

— Предположих. Може ли да ви попитам защо сте в посолството?

— Беше ми наредено да се свържа от обезопасен телефон с шефа си… със секретар Хол… колкото е възможно по-бързо.

— Аз пък току-що проведох много интересен разговор с моя шеф. Защо не проведете разговора с вашия шеф, а когато приключите, ще сравним записките си, ако мога така да се изразя.

— Господине, имам неприятното чувство, че съм направил нещо, с което съм ви ядосал.

— Истина е, че съм ядосан, но вие нямате нищо общо, господин Кастило — призна Силвио. — Мога единствено да кажа, че ние с вас сме като откъснати листа, подмятани от бурен вятър.

Чарли не знаеше какво да отговори.

— Защо не се обадите на секретар Хол? След това пак ще поговорим — предложи Силвио.

— Добре, господине.

 

 

— Хол слуша.

— Обажда се Чарли, господине.

— Направо на въпроса — заяви секретар Хол. — По нареждане на президента, вие, майор Кастило, имате пълното право, първо, да предприемате каквото прецените, за да защитите семейството на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън, докато сте в Аржентина, и, второ, да организирате безопасното им завръщане…

— Мили Боже!

— Остави ме да довърша, Чарли. По нареждане на президента записах всичко, което ми каза.

— Извинете, господине.

— И, второ, да организирате безопасното им завръщане в Съединените щати; освен това, трето, имате пълна власт да разследвате отвличането на госпожа Елизабет Мастърсън и убийството на господин Мастърсън. — Той замълча. — Дотук разбра ли всичко?

— Да, господине.

— Американският посланик в Буенос Айрес е уведомен за решението на президента и е инструктиран да ви осигури всичко, което прецените, че ще ви бъде необходимо, за да изпълните задълженията си. Директорите на ЦРУ и ФБР са уведомени за това решение и инструктирани да ви осигурят пълна подкрепа, за да изпълните задълженията си.

— Господи!

— Казах ти, че е побеснял. Отначало блъскаше с юмрук по бюрото и викаше: „Няма да преглътна убийството на американски дипломат.“ И се самонавиваше и разпалваше все повече. Май не съм го виждал толкова ядосан, откакто бяхме под вражески огън във Виетнам.

— Господине, знаете, че не съм квалифициран, за да проведа подобно разследване.

— Очевидно президентът е решил, че си достатъчно квалифициран.

— От всичко, което видях, хората в посолството правят всичко възможно… и продължават в този дух.

— Очевидно президентът не мисли така. Решението му не подлежи на обсъждане, Чарли. Цитирам какво каза.

— Добре, господине.

— За да подпомогне изпълнението на мисията ти, директорът на Централното разузнаване е уведомил представителя на ЦРУ, че ще ти бъде подчинен, на директора на ФБР бе наредено да изпрати екип, който да ти помага в разследването, а на главнокомандващия Централното командване бе наредено да изпрати самолет и охрана, които да върнат тялото на господин Мастърсън и семейството му в Щатите. Доколкото разбрах от генерал Нейлър, самолетът ще излети след час — което означава, че вече е излетял, — а командващият офицер е на твоите заповеди.

— Господине…

— Чарли, ти, изглежда, не разбра, че решението на президента не подлежи на обсъждане.

— Разбирам, господине.

— Единственото, което искам от теб — освен подробни отчети, разбира се, — е да ми кажеш от каква помощ се нуждаеш.

Кастило въздъхна дълбоко.

— С какво ще пристигнат агентите на ФБР? С транспорт на Военновъздушните сили ли?

— Те си имат самолет.

— Има ли възможност да изпратите Джак Бритън и Бети Шнайдер?

— Виж ти. Малко след като започнаха фойерверките, Джоуел ми каза, че според него и двамата се справяли блестящо в школата и помоли директора да ги освободи по-рано, за да постъпят на служба при нас и да поемат преглеждането на разузнавателните сведения, които ни се изпращат. Ти май не знаеше?

— Не, господине, не знаех.

— Директорът беше против, защото това щеше да се превърне в нежелателен прецедент, а той възнамерявал да покани и двамата да останат като инструктори.

— Господине, аз наистина…

— В момента и двамата вече са положили клетви, издадени са им документи и пътуват насам, а много е вероятно да са се приземили. Ако не знаеш, Джоуел може да бъде невероятно убедителен, когато реши.

— Забелязал съм, господине.

— Защо ти трябват?

— Защото и двамата са ченгета, господине, а аз не съм, Бети е жена, а аз не съм, Джак е черен, а аз не съм.

— „Добре дошли в Тайните служби. Не бързайте да си оправяте багажа; върнете се на летището, защото ви очаква самолет на ФБР. Кастило ще ви обясни всичко, когато пристигнете в Аржентина.“

— Ще го направите ли, господине?

— Истината е, Чарли, че не мога да не го направя. Не ми се иска да обяснявам на президента защо не съм ти осигурил нещо, което си поискал от мен.

— Господине, какво ще кажете да изкарате Дик Милър от болницата, за да се заеме с отчетите?

— Чарли, много добре знаеш, че той току-що претърпя нова операция на коляното.

— Господине, той ми каза, че в мига, в който може да става от леглото, ще излезе в болнични.

— А вместо това ти предлагаш да идва на работа с гипсиран крак и да преглежда ежедневните отчети, така ли?

— Според мен ще предпочете да се занимава с това, вместо да лежи в леглото си в „Уолтър Рийд“ или да си стои вкъщи.

— Ще разбера дали е така, но ако ти откажа, после няма да мога да намеря достатъчно оправдания за пред президента. А като знам в какво настроение е в момента, едва ли ще изслуша обясненията ми. „Господине, майор Милър е в «Уолтър Рийд» и се възстановява след операция на коляното.“

— Да, господине.

— Ще ти се обадя, когато разбера по кое време пристигат самолетите.

— Благодаря ви, господине.

— Чарли, нали си чувал израза, че „добрите дела не остават ненаказани“?

— Да, господине.

— Почти съжалявам — отбележи, че използвам „почти“, — че намери онзи проклет „727“.

— Разбирам, господине.