Уилям Грифин
Заложникът (17)

(ПЕТ)

Пещта за пица, глинено кубе, се подгряваше с дърва и бе разположено на десетина метра от басейна, под навес с огромна дървена маса, където семейството можеше да похапва като на пикник.

Аржентинци поддържаха огъня и в камината, и в пещта, когато Кастило последва Ана и децата към навеса, където бяха подредени кристални чаши и ги чакаха шест бутилки вино.

Край пещта имаше дървена маса с покривка, където две аржентинки, следвани от бдителната прислужница рускиня, месеха тестото за пица, режеха домати и други продукти за пицата.

Кастило усети, че някой го подръпва за ръкава, премести поглед и забеляза усмихнатия Сергей да му предлага чиния с empanadas, пържени пелмени с месна плънка.

— Muchas gracias — благодари Чарли и си взе една.

— De nada — отвърна Сергей.

— Май Сергей те хареса — обади се Певснер.

Кастило дори не бе забелязал кога е дошъл под навеса.

— Поне един член от семейството ти умее да преценява хората.

— Не е честно, Чарли — обиди се Певснер. — Аз умея отлично да преценявам хората, а Ана е още по-добра и от мен.

Кастило се усмихна, но не отговори.

Певснер вдигна чаша вино.

— Ела с мен и аз лично ще приготвя пицата — предложи той.

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Тайната е температурата на пещта — обясни Певснер, докато пристъпваше към куполообразната пещ. — Има един начин да провериш.

Той приближи до масата, зад която бяха застанали трите прислужници и млад мъж, и взе страница от вестник. Смачка го на топка и застана пред пещта.

Младият мъж се спусна да отвори металната врата с ръжен от ковано желязо. Певснер метна топката вътре и даде знак на мъжа да затвори вратата.

— Едно, две, три, четири, пет, шест — започна да брои Певснер и даде знак вратата отново да бъде отворена.

Вестникът пламтеше весело.

— Ако не се запали до шест секунди, значи не е достатъчно нажежена — заяви напълно сериозно Певснер и махна с ръка вратата отново да бъде затворена.

— Невероятно — отбеляза Кастило.

Певснер му даде знак да се приближи с него до масата.

Прислужницата рускиня донесе тестото за пицата. Остави го между Певснер и аржентинките, застанали зад масата, стиснали прибори за сервиране. Певснер насочи показалец към едната и тя поля тестото с доматен сос. Отдръпна пръст едва когато прецени, че е сипала достатъчно.

Постъпи по същия начин с червените и зелените чушки, след това с няколко вида колбас, парчета бекон и пиле, а най-отгоре пицата бе поръсена с нещо, което много приличаше на сирене „Пармезан“.

След това пристъпи отново до пещта, а прислужницата бе застанала зад него с тава, в която бе пицата. Той даде знак на младия мъж да отвори вратата, кимна на момичето да пъхне пицата в пещта, а накрая погледна младежа, за да затвори вратата.

Чарли едва успяваше да сдържи усмивката си.

„До този момент така и не докосна пицата, която обеща лично да направи.“

— Сега ще приготвя друга — обяви Певснер и се върна до масата, където повтори същата процедура още два пъти. Този път готовите, но неопечени пици останаха на масата.

— Обикновено им имам доверие — обясни Певснер. — След като проверя температурата, те ги пекат, вадят, но обичам сам да ги приготвям.

— Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва, свърши го сам — заяви Чарли съвсем сериозно.

— Именно — съгласи се Певснер.

„Не е честно да му се подигравам. Какво ми става? Той се държи мило и приятелски, забавно е, малкото момченце Сергей любезно ми предложи empanada. Цялото семейство ми допадна. Напомня ми как дядо караше Abuela да сипе на двама ни с Фернандо по някоя и друга глътна вино, когато бяхме във фермата в Мидланд, докато той печеше прасе на огъня. С тази разлика, че дядо вършеше всичко сам, с изключение на коленето на прасето.

Това е семейство. Тогава беше хубаво.

Струва ми се, че на Бети Шнайдер би й допаднало. А не някакъв тип с пушка, настанил се в количка за голф. Ана и трите деца биха й харесали, също и гордият татко, който приготвя пица за всички, без да се изцапа.

Какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън тази вечер?

Какво ли им е казал нещастникът?

Дали се преструва, че всичко е наред?

Дали се опитва да ги подготви за най-лошото?

Господи, когато разбереш, че някой е бил отвлечен, никога не се замисляш за децата! Какъв противен начин да изкараш някоя и друга пара, като отвлечеш майката на едно дете!

А аз се правя на мил и любезен, докато Алекс следи как се пече пицата.

В Буенос Айрес не мога да направя нищо, така че защо се чувствам толкова зле?“

— За какво се замисли, Чарли?

Кастило се обърна към застаналия до него Хауърд Кенеди.

Беше изчезнал нанякъде, когато Кастило и Ана Певснер влязоха да поплуват, и оттогава не се беше мяркал.

— Питах се какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън — отвърна Кастило.

— Децата на же…?

Кастило кимна.

— Алекс работи по въпроса — опита се да го успокои Кенеди. — Скоро ще разберем нещо.

— Господи, надявам се. Как се наказва отвличането тук? Имаш ли представа?

— Не съм сигурен, но за убийство дават средно петнайсет години, което означава, че ги пускат на свобода на седмата, в най-лошия случай на десетата година от присъдата.

Прислужницата рускиня донесе готовата пица и Алекс Певснер остана да наблюдава критично как жената я реже с огромен касапски нож.

 

 

Докато вечеряха, Певснер го търсиха три пъти по телефона — след пицата имаше пържоли и картофи, печени във фолио на жар, а Кастило не можеше да диша от преяждане — всеки път той ставаше и се оттегляше в тясна стаичка с прозорец, през който Чарли го наблюдаваше как говори.

Тази стая напомни на Чарли за „телефонната кабина“ отстрани на конферентната зала на генерал Нейлър в щабквартирата в Тампа, където се намираше телефонът за обезопасена връзка.

Първите два пъти Певснер се върна на масата, без да каже и дума, но всеки път, когато приключваше разговора, викаше Чарли настрани.

Отстъпваха на десетина метра от навеса.

— Съжалявам, Чарли, нищо засега. Последно ми се обади човек, който има връзки в ДРУ… нали знаеш кои са ДРУ?

Чарли кимна.

— Ако някой знае какво става, това са ДРУ. Заели са се много упорито с въпроса. Натискат ги отгоре.

— Благодаря ти за усилията — каза Чарли.

— Ще продължа да разпитвам — обеща Певснер. — Източниците ми са на мнение, че не става въпрос за обикновено отвличане. Връзката ми във Федералната полиция и жандармерията каза, че са прибрали на разпит всички, които някога са били заподозрени в отвличане, но така и не са научили нищо. — Замълча за миг, след това попита: — Този тип наистина ли е прибрал петдесет милиона долара, след като е бил прегазен от камион?

— Шейсет — уточни Чарли.

— Възможно е похитителите да не са аржентинци. Има вероятност да са американци.

— Може — съгласи се замислено Чарли.

„Ще го съобщя в имейла си до Хол. Това е единствената смахната идея, за която не се сетихме по време на брейнсторминга.

Защо да пращам имейл? Цяла нощ няма да мигна, ако започна да си пращам имейли с Хол. А и Дарби ме предупреди, че утре ще ме издаде пред посланика. Най-добре да се обадя.“

Той извади мобилния и натисна копче за автоматично набиране, без дори да му мине през ум, че тук, в провинцията, може и да няма покритие.

— Дарби.

— Чарли Кастило се обажда. Искам обезопасена връзка с Вашингтон. Можеш ли да уредиш?

— Мога, но проблемът е, че си просто агент на Тайните служби и ще започнат да задават въпроси.

— Давай тогава, кажи на посланика. Какво толкова?

— Добре. Според мен това е най-добрият подход. Ще подготвя нещата в посолството. Ти къде си?

Кастило знаеше, че Певснер се опитва да хване края на разговора.

— Чувал ли си за едно малко градче, наречено Машвиц?

— Да. Няма да те питам какво, по дяволите, търсиш там.

— Не ме питай. Има още нещо, Алекс. Дочух, че похитителите може и да не са аржентинци, че има голяма вероятност да се окажат американци.

— Федералната полиция много деликатно подхвърли тази възможност на ФБР. Ако забележиш, че в информационния център са се разработили, да знаеш, че изпращат на НИК — Националния информационен център по криминалистика — списък с имената на всички американци, които са влизали в Аржентина през последните трийсет дни. Може пък те да попаднат на нещо интересно.

— Все някой я е отвлякъл, Алекс.

— Да, някое гадно копеле.

— И още нещо, Алекс. Лауъри взе документите ми от Тайните служби, за да ми издаде пропуск за посетител, но с теб излязохме от посолството, без да си ги взема.

— Ще се погрижа — обеща Дарби. — Пак ще се чуем.

Той прекъсна разговора.

— Благодаря ти — обади се Певснер.

— За какво?

— За Машвиц.

— Ако преценя, че някой проявява прекалено голям интерес къде съм бил или с кого, да знаеш, че ще спомена твоя австро-унгарски херцог — предупреди Кастило. — Това ще ги накара да се юрнат натам. Ще бъде доста забавно.

Певснер се усмихна.

— Алекс, налага се да се върна в Буенос Айрес.

— Разбирам. Искаш ли да изпратя Хауърд с теб?

— Не е необходимо. Само ще те помоля някой да ме закара до посолството.

 

 

Мобилният на Чарли звънна, когато приближаваха Буенос Айрес.

— Ало?

— Господин Кастило?

Чарли веднага позна гласа на Дарби.

— Обажда се Александър Дарби, господин Кастило.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Господин Кастило, посланик Силвио пита дали имате възможност да бъдете в кабинета му в девет и трийсет утре сутринта.

— Ще дойда.

— Благодаря ви, ще се видим утре.

Връзката прекъсна.

„Май не ти отне кой знае колко време, за да разкажеш на посланика за мен, Алекс.

Защо ми се струва, че ми звънна в негово присъствие?

Какво му каза, че съм ти се представил просто така, без да споменеш, че се познаваме от Афганистан, нали?“

 

 

Американец, който не се идентифицира по никакъв начин — което убеди Кастило, че е агент на ЦРУ, подчинен на Дарби, — го чакаше до оградата при входа за служители. Пропускът за посетител и документите от Тайните служби бяха у него.

— Последвайте ме, господин Кастило.