Уилям Грифин
Заложникът (64)

(ДВЕ)

Военновъздушна база „Поуп“

Северна Каролина

07:15, 26 юли 2005

 

— Диспечерски контрол „Поуп“, тук „Лиър пет-нула-седем-пет“ — обади се полковник Джейк Торине по микрофона.

— „Лиър пет-нула-седем-пет“, тук „Поуп“.

— „Поуп“, тук „Седем-пет“. Виждате ли ни на радара?

— Виждаме ви, „Седем-пет“.

— Очаквано кацане на „Поуп“ след седем минути. Очакваме разрешение за кацане.

— „Лиър пет-нула-седем-пет“, уведомяваме ви, че „Поуп“ не приема граждански самолети.

Полковник Торине се обърна към майор К. Г. Кастило, който бе на лявата седалка.

— И сега какво ще наредите, капитане, шефе и така нататък? — попита той.

— Мислех, че няма да има проблем — отвърна Кастило.

— Винаги проверявай — посъветва го Торине. — Запиши си го, Чарли.

— Вас двамата май ви няма много по тази част, а? — обади се невинно Фернандо Лопес, коленичил между седалките, и майор Кастило размаха заканително пръст.

Полковник Торине отново включи предавателя.

— „Поуп“, „Седем-пет“ има разрешение за кацане на „Поуп“. Потвърждение от генерал-лейтенант Макнаб от Командване на специални операции.

— „Седем-пет“, нямаме данни за разрешение…

— И докато проверявате, ни дайте разрешение, ако обичате. Говори полковник Джейкъб Торине от Военновъздушните сили. Чакам потвърждение.

 

 

Майор Питър Денис от американските Военновъздушни сили, дежурен този ден, така и не успя да намери човек в цялата база, който да потвърди или да отрече, че „Лиър пет-нула-седем-пет“ има разрешение за кацане. Не успя да се свърже и с генерал Макнаб.

С огромно нежелание, тъй като нямаше друга алтернатива, майор Денис позвъни на генерал-майор Оскар Дж. Уинтърс, командващия базата, в квартирата му, където той закусваше, и обясни какво се е случило.

Генерал-майор Уинтърс бе напълно наясно, че според правилника на базата, „Поуп“ трябва да оказва съдействие на Форт Браг и на армейските поделения там. Знаеше, че генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб от Американската армия командва и 82-ра военновъздушна дивизия, и специалната военноморска школа.

Освен това знаеше, че генерал „Скоти“ Макнаб е нестандартна личност и за темперамента му се носят легенди. Освен това Уинтърс знаеше, че във Военновъздушните сили има полковник на име Джейкъб Торине. От къде на къде Торине пилотира цивилен „Лиърджет 45 XR“? Уинтърс нямаше представа, а единственото, което знаеше, бе, че по-голямата част от живота си Торине е бил командос, а всички знаеха, че командосите са странни птици и са част от Специалните части.

Мъдрите генерали, независимо дали бяха от Военновъздушните сили или от армията, полагаха всякакви усилия, за да не мачкат генерал-лейтенантите независимо от кои сили бяха.

Генерал-майор Уинтърс нареди на майор Денис да даде на „Лиър пет-нула-седем-пет“ разрешение за кацане и да го накара да остане на пистата, където две „Хъмвита“ на охраната, въоръжени с 50-калиброви картечници, щяха да го посрещнат и да открият стрелба, в случай че лъскавият самолет се окажеше летящ троянски кон.

— Идвам веднага, майоре — успокои го генерал-майор Уинтърс.

Докато пътуваше към базата в синия си додж, Уинтърс успя да се свърже с генерал Макнаб на мобилния.

— Генерал Макнаб — започна той, — току-що научихме, че цивилен „Лиърджет“ се кани да кацне на „Поуп“, пилотиран от човек, който се представя за полковник Джейкъб Торине от Военновъздушните сили. Твърди, че вие можете да потвърдите, че има разрешение за кацане. Тръгвам към пистата.

Генерал Макнаб веднага разбра.

— Аз също. Благодаря, Оскар. Ще те чакам там.

 

 

„Лиърджет 45 XR“ стоеше неподвижен на пистата от десет минути, когато и генерал-лейтенант Макнаб, и генерал-майор Уинтърс пристигнаха.

Генерал Макнаб поведе всички, изправен на предната седалка на „Хъмвито“. Беше дребен, мускулест, розовобузест мъж с огненочервени гъсти мустаци. Носеше камуфлажна униформа, авиаторски очила и зелена барета. Уинтърс го последва с доджа.

Когато „Хъмвито“ спря на десетина метра от „Лиъра“, генерал Макнаб скочи на земята и се приближи до самолета, подпрял ръце на ханша, докато оглеждаше пилотската кабина с арогантността на генерал Джордж С. Патън. Едър мускулест капитан слезе от „Хъмвито“ и застана зад генерал Макнаб.

Генерал-майор Денис слезе от доджа и се приближи до Макнаб и капитана на Зелените барети.

Вратата на „Лиъра“ се отвори и полковник Торине и майор Кастило, и двамата в костюми и вратовръзки, заслизаха. Отдадоха чест, което вдъхна увереност на майор Денис, който реши, че ако не бяха военни, нямаше да отдадат чест.

— Добро утро, господине — поздравиха почти едновременно Торине и Кастило.

Уинтърс отвърна на поздрава. Макнаб замахна небрежно с ръка в отговор.

— Трябва да призная, Оскар — каза генерал Макнаб, — че много добре познавам тези двамата, и грозният наистина е полковник Джейк Торине.

Макнаб погледна Торине.

— Знаех си, че няма да оставят дъртофелник като теб да пилотира самолети още дълго. — След това погледна Кастило. — Виждам, че майор Кастило се е осмелил отново да похлопа на вратата ми.

Макнаб се обърна към Уинтърс.

— Когато си помисля, че капитан Уолш е най-ужасният адютант, който съм имал, Оскар, си спомням за времето, когато майор Кастило изпълняваше тази роля, и разбирам, че греша. Кастило беше просто невероятен.

Капитан Уолш се усмихна и поклати глава.

— Нямам никаква представа защо не съм уведомен, че самолетът им има достъп. Централното командване ми съобщиха, че идват, което означава, че или Централното, или Военновъздушните са прецакали работата, както обикновено става.

— Ще проверя, генерале — обади се Уинтърс.

— Ако ми позволиш да ти дам един съвет, Оскар, не разлайвай кучетата.

— Разбира се, генерале.

— Защо не разкарате този самолет да не се пречка и не дойдете да закусим?

— Разбира се, господине. Полковник, ще зареждате ли?

— Не, господине. Всичко е наред.

— Кастило за пореден път демонстрира умението си да се изтърси в неподходящото време, а този път избра времето, когато двамата с Уолш довършвахме осемте километра пробег около хълма Смоук Бомб — обясни генерал Макнаб. — Трябва да похапна нещо, при това веднага. Иначе жена ми ще ме обвини, че маниерите ми куцат.

— Разбирам, генерале — съгласи се Уинтърс.

Фернандо се появи на вратата на „Лиъра“.

— Може ли да сляза, без някой да ме гръмне? — попита той.

— А-ха — възкликна Макнаб. — Ако не греша, това е собственикът на самолета. Може и да не повярваш, Оскар, но този едно време беше доста компетентен капитан.

— Как сте, генерале? — попита Фернандо.

— Много добре, Фернандо, за старец като мен, натоварен с ужасни отговорности на крехките рамене. Ти не си ли гладен?

— И още как, господине.

— Ще изтеглим самолета до базата — обеща Уинтърс.

— Благодаря ви, господине — кимна Торине.

— Благодаря, Оскар — повтори след него Макнаб и даде знак на Кастило, Торине и Лопес да се качат в „Хъмвито“.

 

 

Първи батальон и 504-ти парашутен полк все още не беше приключил със закуската, когато „Хъмвито“ на Макнаб спря пред стола. Пътниците се изсипаха навън и побързаха да застанат на опашката.

Един от основните принципи в командването, научен от Кастило още по времето, когато беше втори лейтенант Кастило, адютант на бригаден генерал Макнаб, бе, че качеството на сервираната храна е един от най-важните фактори за поддържане бойния дух на войската и че един от най-добрите начини да бъде осигурена качествена и вкусна храна, сервирана по всяко време, е, като висшите офицери се отбиват без предупреждение в стола, вместо да им се сервира отделно.

Генерал Макнаб извади портфейла си и плати закуската на всички, освен на шофьора, неженен сержант, който живееше в казармите и не му се налагаше да плаща издръжка. Докато си сервираха, ги наблюдаваше друг сержант, видимо изнервен, очевидно добре запознат с избухливостта на Макнаб, когато установеше, че храната не отговаря на изискванията му.

Храната — изборът беше богат — се оказа вкусна. Макнаб изчака всички да приключат, сипа си нова чаша кафе и чак тогава подаде на Кастило и Торине някаква разпечатка.

— Ако нещо те затруднява, Чарли, ще обясня.

Кастило взе разпечатката и зачете.

СТРОГО СЕКРЕТНО — ПО ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА

 

ВЛИЗА В ДЕЙСТВИЕ НЕЗАБАВНО

02:05 27 ЮЛИ 2005

 

ОТ: ГЛАВНОКОМАНДВАЩ ЦЕНТРАЛНО КОМАНДВАНЕ

ВВ БАЗА „МАКДИЛ“

ТАМПА, ФЛОРИДА

ДО: ГЛАВНО КОМАНДВАНЕ

XVIII ВОЕННОВЪЗДУШНА ЧАСТ/КОМАНДВАНЕ

СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ

ФОРТ БРАГ, СК

НА ВНИМАНИЕТО НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ Б. ДЖ. МАКНАБ

 

КОПИЯ ДО: СЕКРЕТАРЯ ПО ОТБРАНА ВАШИНГТОН ОК

НА ВНИМАНИЕТО НА СЕКРЕТАР БИДЪРМЪН

ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР ВАШИНГТОН ОК

НА ВНИМАНИЕТО НА СЕКРЕТАР КОХЪН

СЕКРЕТАР ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ

НА ВНИМАНИЕТО НА СЕКРЕТАР ХОЛ

ДИРЕКТОР НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ

ВАШИНГТОН ОК

НА ВНИМАНИЕТО НА ДИРЕКТОР МОНТВЕЙЛ

 

1. ПОТВЪРЖДАВАМ УСТНО ИЗДАДЕНА ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА, ПОДПИСАНА НА 26 ЮЛИ 2005, И ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР МЕЖДУ ГЕНЕРАЛ НЕЙЛЪР И ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ МАКНАБ ОТ 23.05, 26 ЮЛИ 2005.

2. ПО ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА:

(А) ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯТ XVIII ВОЕННОВЪЗДУШНА ЧАСТ/КОМАНДВАНЕ СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ ДА ОСИГУРИ НЕЗАБАВНО ПЕРСОНАЛ И ЕКИПИРОВКА, НЕОБХОДИМИ НА К. Г. КАСТИЛО, РЪКОВОДИТЕЛ ЗВЕНО ЗА ОРГАНИЗАЦИОНЕН АНАЛИЗ КЪМ ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ.

(Б) В СЛУЧАЙ, ЧЕ ПЕРСОНАЛЪТ ИЛИ ЕКИПИРОВКАТА НЕ БЪДАТ ОСИГУРЕНИ, МОЛЯ УВЕДОМЕТЕ НЕЗАБАВНО ОТ ЦЕНТРАЛНОТО КОМАНДВАНЕ ЕДИНСТВЕНО ГЕНЕРАЛ НЕЙЛЪР, ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ ПО ОБЕЗОПАСЕНАТА ВРЪЗКА.

 

ГЕНЕРАЛ НЕЙЛЪР, АРМИЯ НА САЩ

ЦЕНТРАЛНО КОМАНДВАНЕ

СТРОГО СЕКРЕТНО ПО ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА

Кастило подаде съобщението на Торине, който го прочете и подаде на Макнаб. Генералът го сгъна и прибра в джоба си.

— И така, шефе — започна Макнаб. — Какво ти трябва освен трите радиостанции и операторите към тях? Генерал Нейлър знаеше само за това.

— Това е почти всичко, господине — отвърна Чарли.

— Имам още два въпроса, шефе — продължи Макнаб. — Стига да нямаш нищо против да ги задам.

— Питайте, господине.

— Благодаря ти, шефе. Първо, кога ще си получа обратно Вик Д’Алесандро и двайсет и четиримата снайперисти, които се юрнаха към Мисисипи? Генерал Нейлър каза, че ти решаваш.

— Господине, веднага щом се намери ново решение за безопасността и защитата на семейство Мастърсън. В момента работя по въпроса.

— Ще се смята ли за нов въпрос, Чарли, ако те попитам какви точно са тези мерки за безопасност?

— Веднага щом стигна във Вашингтон, господине, ще се обадя в „Чайна Поуст“, за да видя кой е на разположение.

— Това пък какво е? — попита Фернандо.

— Някои разправят, Фернандо — обясни Макнаб, — че „Чайна Поуст“ — ние с братовчед ти сме членове — действа като бюро по труда за бивши, или пенсионирани оперативни работници, които имат нужда от пари и нямат нищо против да ги заработят и по не дотам честен начин. — Обърна се към Кастило. — Ако искаш, Чарли — извинявай, шефе — мога още сега да позвъня в „Чайна Поуст“ и да ги предупредя, че ще ги търсиш.

— Отлично, господине. Много ви благодаря.

— Предполагам, че ще бъде в твоя полза, ако им подхвърля, че заплащането ще бъде в съответствие с уменията.

— Парите не са проблем, господине.

Макнаб кимна.

— Втори въпрос — продължи той. — Какво, по дяволите, става?

— Вчера, господине, непосредствено след кацането, госпожа Мастърсън сподели с мен, че похитителите й и убийци на господин Мастърсън…

 

 

— Значи ще се опиташ да откриеш въпросния Лоримър, така ли? — попита Макнаб, когато Кастило приключи.

— Да, господине. Ако имам късмет, късно днес следобед ще бъдем в Париж.

Макнаб помълча за момент, очевидно замислен.

— Искаш двете радиостанции и операторите да тръгнат с теб, нали правилно съм те разбрал?

— Да, господине.

— Ал? — обърна се Макнаб към Уолш.

— Господине, ще бъдат в централата, когато приключите тук — отвърна капитан Уолш.

— Най-разумното, което можем да направим за радиото за Буенос Айрес, е да качим оператора на полета на „Американ Еърлайнс“ в 23:10 от Маями. Така ще е там утре сутринта в 06:20 местно време. Радиостанцията обаче ще бъде проблем. Не ми се иска да минава през тяхната митница, не само защото може и да не я пуснат… затова се обадих на секретар Кохън, докато беше все още на „Еър Форс Едно“ на път към Вашингтон. Тя обеща някой в Маями да облепи радиостанцията със съответните дипломатически стикери, така че да мине през митницата, без никой да я отваря. Ще бъде адресирана до посланика. Нещата може и да не минат съвсем безболезнено, защото нямам много доверие на Държавния департамент. — Затова, когато пристигна във Вашингтон, ще позвъня и ще разкажа на посланика какво става и какво изпращам. Той свестен ли е? Нали знае с какво се занимаваш и няма опасност от него да изтече информация?

— Изключителен човек, също и Алекс Дарби — помните ли го?

— Представителят на ЦРУ в Зарандж ли?

Кастило кимна.

— И той е там. Аз не си го спомних, но той обясни кой е. Много е свестен. Той знае как да прекара радиостанцията през митницата и ще се справи.

— Има ли към кого да се обърнеш, ако ти потрябват снайперисти? — попита Макнаб, а когато забеляза учуденото изражение по лицето на Кастило, продължи: — Можем да вкараме хора там, Чарли, на черно, разбира се, но ако ти трябват спешно, ще ги спуснем по въздуха. Това означава или с наш „С–22“, замаскиран като птичка на „Еър Парагвай“, или някой „727“ — не правя намеци, — или с „Глоубмастър III“, който има по-далечен обхват, но пък трудно може да остане незабелязан.

— Не съм обмислял възможността да изпратя снайперисти там — призна Чарли. — Не знам за какво могат да ми потрябват. Ако нещо изникне, добре, има някои хора, които ще ми свършат отлична работа. Има един от Тайните служби и агент от Агенцията за борба с наркотиците. Накратко, сигурно още неколцина морски пехотинци ще ми дойдат добре.

— За всеки случай мога да ти изпратя един контейнер с дипломатическа поща. Оръжия, очила за нощно виждане, зашеметяващи гранати и каквото там трябва. Да кажем, за шестима човека.

— Добре, господине. Чудесна идея. Чувствам се неловко, защото не се бях сетил сам.

— Макар да си бил възпитаник на най-добрия, Чарли, най-добрият никога не е очаквал от теб съвършенство — отвърна Макнаб.

— Полковник! — Кастило се обърна към Торине. — Как ще се отрази новата тежест върху презокеанския полет?

Торине обмисли внимателно въпроса.

— Контейнерът ще бъде приблизително сто и петдесет килограма.

— Няма да бъде повече от сто и шейсет — уточни капитан Уолш. — Мунициите няма да са много; преценихме, че можете да се заредите и там.

— Тези сто и петдесет килограма няма да променят кой знае колко нещата, Чарли — отвърна Торине.

— Ами ако някой започне да любопитства какво има на „Лиъра“?

— Митниците рядко проверяват какво има на самолета, стига да си остане на самолета — обясни Джейк.

— Сега ли искате да ги вземете? — попита Макнаб.

— Не, господине, обмислях въпроса, но ми се струва, че не е много разумно. Не ми се иска да ме спипат с шест „Кар–4“.

— Значи го пращаме с дипломатическа поща — реши Макнаб. — Нещо друго?

— Не, господине. Поне не се сещам.

— Добре — отвърна Макнаб. — Сега ще оправим всичко. — Обърна се към капитан Уолш. — Върви доведи готвача.

Готвачът се появи почти веднага.

Макнаб се изправи. Останалите го последваха.

— Слушам, господине — изпъна се сержантът и се опита да не издава колко е нервен. — Всичко наред ли беше, господине?

— Май не си отскоро в армията — започна Макнаб.

— Вече шестнайсет години, господине.

— Сержант, закуската беше първокласна и можете да се гордеете.

— Благодаря ви, господине. Много ви благодаря.

— Така. — Макнаб подаде ръка на сержанта, след това се обърна към другите: — Хайде, клоуни, измъквайте се навън и да ви видя на джипа.

Готвачът се усмихна широко и ги последва навън.