Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

98.
Екзекуцията

Жана продължаваше да чака секретаря на съда, понеже портиерът й беше обещал, че той ще дойде да прочете присъдата й. Всъщност, като нямаше вече да я измъчват съмнения — измъчваше я само сравнението, сиреч гордостта — тя си казваше: „Какво ме засяга мен, че смятат господин Дьо Роан за по-малко виновен от мен? Мен ли наказват за една грешка? Не. Ако всички ме бяха признали за Валоа, ако можех да имам като господин кардинала цяла върволица принцове и херцози, строени по пътя на съдиите, чието държане изразяваше съчувствие, с креп на шпагите, с тъжния си вид, мисля, че нищо нямаше да откажат на нещастната графиня Дьо ла Мот и сигурно щяха да спестят на потомката на рода Валоа обидата да седи на подсъдимата скамейка.

Но защо да се занимавам с миналото, което е мъртво? Ето че свърши голямото дело в живота ми. Поставена двусмислено в обществото, двусмислено в кралския двор, застрашена да ме повали първият полъх, дошъл отгоре, аз вегетирах, връщах се може би към първичната немотия, която беше мъчителното изпитание на живота ми. Сега няма нищо подобно. Изгнаница! Аз съм изгнаница! Сиреч имам право да прибера моя милион в касата си, да живея под портокаловите дървета на Севиля или на Агридженто през зимата, в Германия или в Англия през лятото, сиреч нищо няма да ми попречи — млада съм, хубава, прочута, мога сама да се справя — да живея, както си искам, било с мъжа си, ако е изгнаник като мен, а аз зная, че е свободен, било с приятелите, които даряват винаги щастие и младост!

А после — продължаваше Жана, унесена в пламенните си мисли, — нека дойдат да кажат на мен, осъдената, на мен, изгнаницата, на мен, унижената нещастница, че не съм по-богата от кралицата, по-уважавана от кралицата, по-невинна от кралицата. Защото моето осъждане не я засяга. Дъждовният червей не пада по-долу от лъва. Трябваше да осъдят господин Дьо Роан, а господин Дьо Роан бе признат за невинен. Сега как ще ми съобщят присъдата и как ще ме изгонят от кралството? Нима ще отмъстят на една жена, като я подложат на най-суровите средства на наказателната система? Ще ме предадат ли на полицейските агенти, за да ме заведат до границата? Ще ми кажат ли тържествено: «Недостойна жено, кралят ви изгонва от своето кралство!» Не, моите господари са благородни — усмихна се тя, — вече не ми се сърдят. Сърдят се единствено на добрия парижки народ, който крещи под балконите им: «Да живее кардиналът! Да живее Калиостро! Да живее парламентът!» Ето истинския им враг — народа. О, да, той е непосредственият им враг, защото аз разчитах на моралната подкрепа на общественото мнение и я получих!“

Ето така мислеше Жана и правеше малките си приготовления, разчиствайки сметките със себе си. Вече обмисляше как да разпродаде диамантите, как да се настани в Лондон (беше лято), когато споменът за Рето дьо Вилет мина не през сърцето, а през главата й.

„Горкият! — злобно се усмихна тя. — Той плати за всички. Значи за изкупленията винаги трябва една мръсна душа, във философския смисъл, и всеки път когато се появят такива нужди, изкупителната жертва изниква от земята, за да бъде изядена.

Горкият Рето! Слаб, нещастен, днес той плаща за памфлетите си срещу кралицата, за подмолните си писания и Бог, който дава на всекиго това, което му се полага на тоя свят, ще изпълни живота му с насилие, от време на време с луидори, със засади, със скривалища и накрая — каторга. Ето какво означава лукавщина вместо ум, хитрост вместо злоба, агресивност без постоянство и сила. Колко злотворни същества има на тоя свят, от отровния кърлеж до скорпиона, първия от малките, от когото се бои човекът! Всички тези гадини искат да вредят, но нямат честта да се борят — смачкват ги.“

И така тържествено, с лека ръка Жана погребваше съучастника си Рето, твърдо решила да се осведоми за каторгата, на която щяха да изпратят този подлец, за да не става нужда да подлага на унижение един нещастник да му покаже щастието на една стара позната. Жана имаше добро сърце. Тя вечеря весело с портиерите, те бяха загубили напълно своята веселост, вече не се стараеха да крият смущението си. Жана приписа хладното им държане на това, че са я осъдили, и им го изтъкна. Те отговориха, че няма нищо по-мъчително за тях от външния вид на хората, на които са произнесли присъда.

В дъното на душата си Жана беше толкова щастлива, толкова трудно криеше радостта си, че възможността да остане сама, свободна с мислите си, можеше да й бъде само приятна. Тя реши да помоли след вечерята да се прибере в стаята си. Много се изненада, когато по време на десерта портиерът Юбер взе думата и с принудена тържественост, която нямаше навика да влага в отношенията си, каза:

— Госпожо, имаме нареждане да не държим в затвора лицата, чиято съдба вече е решена.

„Добре — рече си Жана, — изпреварвате желанията ми.“

Тя стана и отговори:

— Не искам да нарушавате закона, ще бъде неблагодарност от моя страна за добрините, които направихте… Ще се върна в стаята си.

Тя погледна какво въздействие оказаха думите й. Юбер въртеше един ключ между пръстите си. Портиерката извърна глава, сякаш да скрие новото си смущение.

— Но — добави графинята — къде ще дойдат да ми прочетат присъдата и кога ще дойдат?

— Може би чакат госпожата да се прибере в стаята си — побърза да каже Юбер.

„Сигурно иска да ме отстрани“ — помисли си Жана.

Тя потръпна от някакво смътно чувство на безпокойство, което, едва появило се в сърцето й, тутакси изчезна. Жана изкачи трите стъпала, които почваха от стаята на портиера и стигаха до коридора с канцеларията на съда.

Като я видя да тръгва, госпожа Юбер се втурна към нея и я улови за ръцете, ала не с уважение, не с истинско приятелство, не с онова чувство, което прави чест на тоя, който го засвидетелства, и на оня, към когото е насочено, а с дълбоко състрадание, с порив на съжаление, което не убягна от вниманието на умната графиня. Този път впечатлението беше толкова ясно, че Жана, както сама си призна, много се уплаши. Ала тя отхвърли от душата си, препълнена с радост и надежда, уплахата, както бе отхвърлила безпокойството.

Все пак Жана искаше да попита госпожа Юбер каква е причината за съжалението й, отвори уста и слезе две стъпала, за да постави един от ония въпроси, точни и смели като душата й, но не успя. Юбер я хвана за ръката, по-скоро бързо, отколкото учтиво, и отвори вратата. Графинята се озова в коридора, където чакаха осем стражари. Какво чакаха? Ето това се запита Жана, като ги съзря. Но вратата на портиера вече се бе затворила. Пред стражарите стоеше един от ключарите на затвора, този, който всяка вечер я изпращаше до стаята й. Мъжът тръгна пред Жана, сякаш й показваше пътя.

— В стаята ли се прибирам? — попита графинята, като че искаше да бъде сигурна в думите си, но се съмняваше.

— Да, госпожо — отговори ключарят.

Жана се улови за железния парапет и се заизкачва подир мъжа. Тя чу стражарите, които си шепнеха няколко крачки по-нататък, ала не помръдваха от мястото си. Успокоила се, тя се остави да я затворят в стаята и дори поблагодари сърдечно на ключаря. Той се оттегли.

Щом Жана се видя свободна и сама в стаята си, радостта й избухна неудържимо, радост, твърде дълго спотайвана под маската, с която тя лицемерно бе крила пред портиера лицето си.

Стаята в Консиержери беше нейната килия, на нея, дивия звяр, окован за малко от хората, който една прищявка на Бога щеше отново да пусне из свободните простори на света. А в бърлогата или в килията си, когато е нощ, когато никакъв шум не показва на затворничката, че пазачите бдят, когато тънкото й обоняние не долавя наоколо никаква диря, започват мятанията на дивата душа. Тя протяга крайниците си, за да свикнат с полетите на очакваната независимост, крещи, скача или изпада в ярост, което никога не учудва човешкото око.

С Жана бе същото. Внезапно тя чу стъпки в коридора, чу ключовете да дрънчат на връзката на ключаря, чу го да превърта ключа в бравата. „Какво ли искат от мен?“ — помисли си тя и се изправи отново, бдителна и безмълвна. Ключарят влезе.

— Какво има, Жан? — попита с нежния си глас Жана.

— Ще благоволи ли госпожата да ме последва? — каза той.

— Къде?

— Долу, госпожо.

— Как така долу…

— В канцеларията.

— Какво ще правя там, моля ви?

— Госпожо…

Жана пристъпи към колебаещия се човек и забеляза в края на коридора стражарите, които бе срещнала първоначално долу.

— Все пак — извика тя развълнувана — кажете ми какво искат от мен в канцеларията?

— Госпожо, господин Дойо, вашият защитник, иска да поговори с вас.

— В канцеларията ли? Защо не тук, нали няколко пъти му разрешиха да дойде?

— Госпожо, работата е там, че господин Дойо е получил писма от Версай и иска да ви запознае със съдържанието им.

Жана не забеляза колко несмислен беше отговорът. Направи й впечатление, че казаха писма от Версай, несъмнено писма от кралския двор, донесени лично от защитника.

„Нима след обявяването на присъдата кралицата да е ходатайствала пред краля? Нима…“

Но каква полза да се впуща в догадки? Имаше ли време, необходимо ли беше, когато след две минути можеше да се реши въпросът? Пък и ключарят настояваше, поклащаше ключовете, все едно му липсваха основателни причини да възразява срещу някакво нареждане.

— Почакайте малко — каза Жана, — виждате, че вече се бях съблякла, за да си отдъхна, толкова съм уморена през последните дни.

— Ще почакам, госпожо, но ви моля да имате предвид, че господин Дойо бърза.

Жана затвори вратата, навлече малко по-чиста рокля, взе едно наметалце и бързо оправи косата си. Приготовленията й отнеха едва пет минути. Сърцето й подсказваше, че господин Дойо носи заповедта да замине веднага, както и ще уточни начина как да прекоси Франция едновременно скришом и удобно! Да, кралицата сигурно е намислила да отстрани неприятелката си колкото се може по-бързо. Сега, когато присъдата беше издадена, кралицата навярно се стараеше да дразни неприятелката си колкото се може по-малко, защото окованата пантера е опасна, а какво ли щеше да бъде, когато е свободна? Залъгвана от тези приятни мисли, Жана по-скоро хвръкна, отколкото затича подир ключаря. Той се спусна с нея надолу по малката стълба, по която я бяха водили в заседателната зала. Но вместо да отиде до залата, вместо да завие наляво, за да влезе в канцеларията, тъмничарят свърна към една малка врата, разположена отдясно.

— Къде отивате? — попита Жана. — Канцеларията е тук.

— Елате, елате, госпожо — каза с пресилена любезност ключарят, — господин Дойо ви чака тук.

Той мина напред и придърпа затворничката, която чу как външните резета на масивната врата се затвориха с трясък зад нея. Изненадана, като не виждаше още никого в мрака, Жана не посмя да попита нищо пазача си. Направи две-три крачки и се спря. Някаква синкава светлина придаваше на стаята вид все едно е вътрешност на гроб. Светлината се процеждаше отгоре през старинна решетка и само паяжините, дебел слой вековен прах и няколко бледи лъча даваха слабо отражение по стените.

Жана изведнъж усети студа, усети влагата на тази тъмница, долови нещо ужасно в пламтящите очи на ключаря. Тя все още виждаше само него, тъй като само той и затворничката се намираха в този миг между четирите стени, позеленели от водата, която се процеждаше през решетестите капаци на прозорците. Те бяха плесенясали от въздух, който слънцето никога не стопляше.

— Господине — каза тя, превъзмогвайки чувството на ужас, от което потръпваше, — какво правим тук двамата? Къде е господин Дойо, когото обещахте, че ще видя тук?

Ключарят не отговори нищо и се обърна, сякаш да види дали вратата, през която бяха влезли, се е затворила здраво.

Жана проследи с ужас движението му. Хрумна й мисълта като в черните романи от онова време, че има работа с един от тия тъмничари, зверове, влюбени в своите затворнички, които, когато жертвата им излиза на свобода, стават тирани и предлагат любовта си в замяна на свободата.

Жана беше силна, не се страхуваше от изненади, не беше целомъдрена по душа. Въображението й се бореше успешно с изтънчените прищевки на господин Кребийон-син и Луве. Тя тръгна право към тъмничаря, усмихна се кисело и попита:

— Приятелю, какво искате? Имате ли да ми кажете нещо? Времето на една затворничка, когато свободата й наближава, е ценно време. Вие май сте си избрали за разговори много зловещо място?

Мъжът с ключовете не й отговори, защото не я разбираше. Седна на ъгъла на ниската камина и зачака.

— Но какво правим? — повтори Жана, уплашила се, че има работа с луд.

— Чакаме адвоката Дойо — отговори ключарят.

Жана поклати глава.

— Трябва да признаете — каза тя, — че ако адвокатът Дойо има да ми предава писма от Версай, значи не цени времето си в приемната… Невъзможно е адвокатът Дойо да ме кара да чакам тук. Има нещо друго.

Тя едва довърши думите си, когато една врата, която не бе забелязала, се отвори срещу нея. Тя беше от ония кръгли и подвижни капаци, истински паметници от дърво и желязо, които се отварят към замаскираното от тях дъно и разкриват нещо като кабалистичен кръг, в чийто център човек или картина изглеждат като по магия живи. Зад вратата имаше стъпала, които се спускаха в лошо осветен, но пълен с вятър и хлад коридор, а отвъд него за един-единствен миг, бърз като светкавица, Жана, повдигайки се на пръсти, забеляза голямо колкото площад пространство, а в него навалица от мъже и жени, чиито очи проблясваха. Но, повтаряме, за Жана това беше по-скоро видение, отколкото действителност, тя дори нямаше време да си го обясни. Пред нея се появиха трима души, които се качиха на последното стъпало.

Зад тях, сигурно на долните стъпала, щръкнаха четири щика, бели и остри, подобни на злокобни свещи, които искаха да осветят сцената. Кръглата врата се затвори. В тъмницата, където се намираше Жана, влязоха само тримата мъже.

Жана потърси ключаря, от когото се боеше преди малко, сякаш да си осигури закрилата му срещу тези непознати. Ключарят се прилепи до стената на килията, показвайки така, че иска, че трябва да остане безучастен наблюдател на това, което щеше да се случи.

Преди Жана да се сети да вземе думата, тя й бе отнета. Започна един от тримата, най-младият. Той беше облечен в черно. Имаше шапка на главата и въртеше в ръцете си листове, навити като античната скитала[1].

Другите двама подражаваха на ключаря и се криеха от погледите в най-тъмната част на помещението.

— Вие, госпожо — каза непознатият, — сте Жана дьо Сен Реми дьо Валоа, съпруга на Мари-Антоан-Никола граф Дьо ла Мот.

— Да, господине — отговори Жана.

— Родена сте във Фонтен на 22 юли 1756 година?

— Да, господине.

— Живеете в Париж на улица „Ньов Сен Жил“?

— Да, господине… Но защо ми задавате всички тия въпроси?

— Госпожо, съжалявам, че не ме познавате, аз имам честта да бъда секретарят на съда.

— Познавам ви.

— Тогава, госпожо, може ли да изпълня задълженията си в качеството си на такъв, какъвто ме познавате?

— Момент, господине. Какво, ако обичате, ви вменяват в дълг вашите задължения?

— Да ви прочета, госпожо, вашата присъда, произнесена на заседанието на 31 май 1786 година.

Жана трепна. Обгърна всичко с поглед, изпълнен с тревога и подозрение. Не току-така изписваме на второ място думата подозрение, която можеше да изглежда по-слаба от първата. Жана потръпна от неволна тревога. За да се предпази, тя зашари с ужасени очи в мрака.

— Вие сте секретарят Бретон — каза тя, — но кои са господата? Ваши помощници ли са?

Секретарят се канеше да отговори, но ключарят го изпревари, скочи до него и прошепна на ухото му следните думи, пропити със страх или с красноречиво съчувствие:

— Не й казвайте!

Жана чу и погледна по-внимателно двамата мъже. Учуди се, като видя сивкавата дреха с железни копчета на единия, куртката и странната шапчица на другия. Странната престилка, която покриваше гърдите на последния, привлече вниманието на Жана. Престилката изглеждаше обгорена на някои места, а на други — изцапана с кръв и масло. Тя се стъписа. Сякаш се навеждаше да направи смел скок. Секретарят се приближи до нея и каза:

— На колене, ако обичате, госпожо.

— На колене! — възкликна Жана. — На колене! Аз! Аз, една Валоа, на колене!

— Такава е заповедта, госпожо — каза секретарят и се поклони.

— Но, господине — възрази с трагична усмивка Жана, — вие не мислите какво говорите, аз ли трябва да ви науча на закона. Човек пада на колене само когато се покайва.

— Така ли, госпожо?

— Да, така е, господине, човек се покайва само след съдебно решение, което го осъжда на позорящо наказание. Доколкото зная, според френския закон изгнанието не е позорящо наказание, нали?

— Не съм ви казвал, госпожо, че сте осъдена на изгнание — рече сериозно опечален секретарят.

— Тогава — избухна Жана, — на какво съм осъдена?

— Точно това ще узнаете, като изслушате решението на съда, госпожо, а за да го изслушате, ще трябва, ако обичате, най-напред да паднете на колене.

— Никога!

— Госпожо, това е първата точка от дадените ми нареждания.

— Никога, никога, ви казвам!

— Госпожо, писано е, че ако осъдената откаже да коленичи…

— Тогава?

— Тогава ще ви принудят насила.

— Насила! Спрямо една жена!

— Една жена не по-малко от един мъж е длъжна да проявява уважение към краля и правосъдието.

— И към кралицата, така ли? — извика яростно Жана. — Защото тук виждам ръката на една жена враг!

— Грешите, ако обвинявате кралицата, госпожо. Нейно величество няма нищо общо със съставянето на решенията на съда. Хайде, госпожо, умолявам ви, спестете ни необходимостта да прибегнем до насилие. На колене!

— Никога, никога, никога!

Секретарят нави книжата и извади от големия си джоб един дебел лист, който държеше в запас, предвиждайки какво може да се случи. Той прочете изричната заповед, дадена от главния прокурор на представителите на държавната власт, да принудят непокорната подсъдима да коленичи, за да се изпълни процедурата.

Жана се сви в единия ъгъл, като предизвикваше с поглед представителите на държавната власт, за каквито бе помислила щиковете, които стърчаха на стълбите зад вратата.

Ала секретарят не отвори вратата. Той даде знак на двамата, за които стана дума, те се приближиха спокойно като ония бойни машини — къси, дебели и непоклатими — които при обсада служат за разбиване на стени. Мъжете уловиха с по една ръка Жана под мишниците и я повлякоха към средата на помещението въпреки писъците и риданията й. Секретарят седна равнодушно и зачака. За да я влекат така, Жана се принуди почти да коленичи. Една дума на секретаря я накара да осъзнае това.

— Така е добре — каза той.

Пружината тутакси се отпусна, Жана подскочи в ръцете на хората, които я държаха на две крачки от земята.

— Безполезно е да крещите — каза секретарят, — защото отвън не ви чуват, а и няма да чуете решението на съда, което трябва да прочета.

— Позволете ми да го чуя права и ще слушам мълчаливо — каза Жана задъхана.

— Щом някой е осъден на бой с камшик — рече секретарят, — наказанието е позорящо и изисква да коленичи.

— Камшик! — изпищя Жана. — Камшик! Ах, подлец такъв! Значи камшик, казвате?

Крясъците й станаха толкова силни, че замаяха тъмничаря, секретаря, двамата помощници и всички те, объркани, като пияни, решиха да я укротят. Нахвърлиха се върху Жана и я повалиха, но тя се съпротивяваше енергично. Понечиха да й подгънат краката, но тя стегна като стоманени обръчи мускулите си. Жана висеше във въздуха в ръцете на тези хора и размахваше ръцете и краката си така, че да им нанесе жестоки рани. Те си поделиха работата — един я държеше за краката като в стяга, другите двама — за китките, и крещяха на секретаря:

— Четете, продължете да четете присъдата, господин секретар, иначе никога няма да можем да се справим с тази побесняла жена.

— Никога няма да позволя да се чете присъда, която ме осъжда на позор — извика Жана, като се бореше със свръхчовешки сили.

Тя съпроводи заканата си с действие и заглуши гласа на секретаря с такива пронизителни ревове и крясъци, че не чу нито дума от това, което той четеше. След като завърши четенето, секретарят сгъна книжата и ги прибра в джоба си.

Жана помисли, че е свършил, млъкна и се опита да възвърне силите си, за да продължи да се съпротивява. Тя замени писъците с по-яростен и зловещ смях.

— А присъдата — продължи спокойно като край на банален израз секретарят — ще бъде изпълнена на площада за екзекуции, в двора на Съдебната палата!

— Публично! — изрева нещастницата. — О!

— Господине, предавам ви тази жена — довърши секретарят на съда, като се обърна към човека с кожената престилка.

— Но кой е този човек? — попита Жана в изблик на ужас и ярост.

— Палачът! — отговори секретарят, поклони се и оправи маншетите си.

Едва секретарят довърши тази дума, когато двамата екзекутори хванаха Жана и я помъкнаха към галерията, която тя бе забелязала. Отказваме се да опишем как се съпротивяваше. Тази жена, която в обикновения живот припадаше от една драскотина, търпя повече от един час изстъпленията и ударите на двамата екзекутори. Влачиха я чак до външната врата, като нито за миг не престана да надава най-ужасни крясъци.

Оттатък портичката, където насъбралите се войници възпираха тълпата, се показа внезапно малкият двор, наричан Двор на правосъдието. Откакто бяха започнали приготовленията и издигането ешафода, любопитството бе привлякло там две-три хиляди зрители. На дървена площадка, издигаща се на около осем стъпки, се извисяваше черен стълб с железни халки, а над него — табелка, която секретарят на съда, несъмнено по нареждане, се бе постарал да направи нечетлива. Площадката нямаше перила, качваха се там по стълба също без перила. Единствените перила, които се забелязваха, бяха щиковете. Те препречваха достъпа до нея като решетка с лъскави върхове.

Като видя, че вратите на Съдебната палата се разтварят, че приставите идват, че секретарят на съда крачи с книжа в ръка, тълпата се раздвижи вълнообразно и заприлича на море.

Отвред екнаха викове „Ето я! Ето я!“, съпроводени с не твърде прилични определения по адрес на осъдената и тук-там с няколко не твърде ласкави забележки по адрес на съдиите.

Жана имаше право — след присъдата вече имаше привърженици. Същите, които преди два месеца я презираха, щяха да я оправдаят, след като бе станала противница на кралицата.

Ала господин Дьо Кросън бе предвидил всичко. Първите редове на тази театрална зала бяха запазени за приближените на ония, които плащаха разноските за зрелището. Там, до широкоплещестите агенти, се виждаха жените, които поддържаха най-усърдно кардинал Дьо Роан. Бе намерен и начин да се използва гневът, разпалван срещу нея. Същите, които от омраза към Мария-Антоанета бяха поздравявали толкова бурно господин Дьо Роан, сега освиркваха или дюдюкаха срещу госпожа Дьо ла Мот, която неблагоразумно бе изменила на делото на кралицата. Ето защо, когато тя се появи на малкия площад, повечето зрители нададоха яростни викове: „Долу Ла Мот! Хей, фалшификаторке!“

Стана така, че тези, които се опитаха да изразят съжалението си към Жана или възмущението си от издадената срещу нея присъда, бяха смятани от търговките за врагове на кардинала, полицейските агенти пък — за врагове на кралицата, а бяха бити и от едните, и от другите. Всички се стремяха да очернят осъдената. Жана вече нямаше сили, ала ярост не й липсваше. Тя спря да крещи, защото писъците се губеха във врявата и борбата. Но с ясния си, звънлив, метален глас тя подхвърли няколко думи, които пресякоха като по магия всички гласове.

— Знаете ли коя съм аз? — каза тя. — Знаете ли, че в мен тече кралска кръв? Знаете ли, че в мое лице удрят не виновница, а съперница, не само съперница, но и съучастница?

Прекъснаха я виковете на най-обиграните служители на господин Дьо Кросън. Но тя бе събудила, ако не интерес, то поне любопитство, а любопитството на народа е жажда, която трябва да се утоли. Настъпилата тишина показа на Жана, че искат да я изслушат.

— Да — повтори тя, — съучастница! В мое лице наказват тая, която знаеше тайните на…

— Пазете се! — каза на ухото й секретарят на съда.

Тя се обърна. Палачът държеше в ръката си камшик. Като го видя, Жана забрави речта си, омразата, желанието да завладее множеството. Сега тя виждаше само позора, страхуваше се само от болката.

— Милост, милост! — извика сърцераздирателно тя.

Гръмогласно дюдюкане заглуши молбата й. Зави й се свят. Жана се вкопчи в коленете на палача и успя да улови ръката му. Ала той вдигна другата си ръка и шибна леко раменете на графинята.

Нещо нечувано, тази жена, която физическата болка щеше да повали, да усмири, да укроти може би, се изправи, като видя, че я щадят. Тя се нахвърли върху помощника и се опита да го събори, за да го изхвърли от ешафода на площада. Но изведнъж се стъписа. Мъжът държеше нажежено желязо, което току-що бе измъкнал от горящия мангал. Вече вдигаше желязото и разяждащата горещина, която лъхаше от него, накара Жана да отскочи с див рев назад.

— Дамгосана! — извика тя. — Дамгосана!

Народът отвърна на вика й с ужасен крясък.

— Да, да! — ревнаха три хиляди гърла.

— Помощ! Помощ! — завика обезумяла Жана, опитвайки се да скъса въжетата, с които току-що бяха вързали ръцете й.

В същото време палачът разкъсваше роклята на графинята, след като не можа да я разгърне. Докато махаше с трепереща ръка превърнатата на парцали тъкан, той се опитваше да вземе горещото желязо, което подаваше помощникът му.

Но Жана се нахвърляше върху него, караше го непрекъснато да отстъпва, защото той не смееше да я докосне. Неспособен да вземе зловещия уред, палачът започна да се ослушва дали от редовете на тълпата няма да се надигне някакво проклятие срещу него. Самолюбието му надделяваше.

— Свършвайте! — кресна някой от първата редица на тълпата.

Властен глас, който палачът несъмнено позна, защото повали с енергично усилие Жана, преви я на две и с лявата си ръка наведе главата й. Тя се изправи, по-гореща от желязото, с което я заплашваха, и с глас, който надви цялата олелия на площада, всички проклятия на несръчните палачи, се провикна:

— Страхливи французи! Не ме защитавате! Оставяте да ме измъчват!

— Млъкнете! — извика секретарят на съда.

— Млъкнете! — кресна приставът.

— Да мълча! А, добре — отвърна Жана, — но какво ще правят с мен? Да, аз търпя този позор, сама съм си виновна.

— Ах, ах, ах! — извика тълпата, разбрала погрешно смисъла, на признанието.

— Млъкнете! — повтори секретарят.

— Да, сама съм си виновна — повтори Жана и продължи да се извива, — защото, ако исках да говоря…

— Млъкнете! — креснаха почервенели секретарят на съда, съдебният пристав и палачите.

— Ако бях поискала да кажа всичко, което зная за кралицата, щяха да ме обесят, а не да ме позорят.

Тя не можа да каже нищо повече, защото приставът се втурна към ешафода, последван от полицейски агенти, които завързаха устата на клетницата и я предадоха, цялата разтреперана, изтерзана, с подуто, мъртвешки бледо окървавено лице, на двамата палачи. Единият отново преви жертвата си и същевременно сграбчи желязото, което помощникът успя да му подаде.

Като змия Жана се възползва от недостатъчната сила на ръката, която я стискаше за врата. Тя скочи за последен път и като се обърна с неистова радост, предложи гърдите си на палача, гледайки го предизвикателно. Смъртоносното сечиво, което се спущаше към рамото й, я удари по дясната гръд, запечата димящата си бразда, впи се в живата плът и изтръгна от жертвата си въпреки превръзката на устата такъв вой, какъвто нямаше да може да издаде ничий човешки глас.

Жана се строполи от болката, от срама. Беше победена. От устните не можеше да излезе вече никакъв звук, крайниците й вече не трепереха. Този път тя наистина бе припаднала. Палачът я понесе, превита на рамото си, и се спусна с нея с неуверена стъпка по позорната стълба.

А народът, също занемял, било защото одобряваше, било защото беше ужасен, се изниза през четирите изхода на площада чак след като видя, че вратите на Консиержери се затварят подир Жана, след като видя как разглобяват ешафода бавно, парче по парче, след като се увери, че ужасната драма, която върховният съд му бе представил, няма епилог.

Полицейските агенти следяха до последно движенията на присъстващите. Първите им разпореждания бяха произнесени толкова ясно, че щеше да бъде лудост да се направи някакво възражение на убедителността им, подкрепена с тояги и белезници. Възражението, ако имаше такова, беше спокойно и вътрешно.

Лека-полека площадът придоби отново обичайния си спокоен вид. Само в края на моста, когато цялото гъмжило се разпръсна, двама души, млади и безразсъдни, които се оттегляха като другите, водеха следния разговор:

— Наистина ли жената, която палачът дамгоса, беше госпожа Дьо ла Мот? Вярвате ли, Максимилиан?

— Така казват, но не вярвам… — отвърна по-едрият от двамата събеседници.

— Значи сте на мнение, че не е тя? — добави другият, дребен човек с грубо лице, кръгли и бляскави като на нощна птица очи, къса и мазна коса. — Не, жената, която дамгосаха, не беше госпожа Дьо ла Мот, нали? Помагачите на тираните пощадиха съучастницата си. За да избавят Мария-Антоанета от обвинение, те са намерили някоя си госпожица Олива, която признала, че е проститутка. Може да са намерили и някоя мнима госпожа Дьо ла Мот, която е признала, че е фалшификаторка. Ще ми кажете, че все пак я дамгосаха… Пфу, комедия, за която са платили на палача, платили са и на жертвата! Само че така излиза по-скъпо.

Другарят на този човек слушаше и поклащаше глава. Той се усмихваше, без да отговори.

— Какво ще ми отговорите? — каза дребният грозен човечец. — Не сте ли съгласен с мен?

— Прекалено е да приемеш да дамгосат гърдата ти — отвърна другият. — Комедията, за която говорите, не ми изглежда доказана. Вие сте по-голям лекар от мен и сигурно сте усетили изгорялата плът. Което, признавам, е неприятен спомен.

— Въпрос на пари, ви казвам. Плащат на една осъдена, която ще бъде дамгосана за нещо съвсем друго, плащат й да каже няколко надути думи, а после завързват устата й, когато е готова да се отрече…

— Хайде де — каза безразлично тоя, когото нарекоха Максимилиан, — не бих тръгнал по стъпките ви, почвата не е твърде здрава.

— Хм — промърмори другият. — Значи ще направите като останалите наивници — ще кажете, че сте видели да дамгосват госпожа Дьо ла Мот. Това са ваши фантазии. А преди малко не се изразихте така, защото решително ми казахте: „Не вярвам дамгосаната да е госпожа Дьо ла Мот.“

— Не, продължавам да не вярвам — отвърна с усмивка младият човек, — ала не е и от ония осъдени, за които споменахте.

— Тогава коя е особата, която дамгосаха вместо госпожа Дьо ла Мот?

— Кралицата! — отговори рязко младият човек на злокобния си другар и подчерта с неопределена усмивка думите си.

Другият се стъписа, засмя се гръмогласно, поздрави го за шегата, после се огледа и рече:

— Сбогом, Робеспиер.

— Сбогом, Марат — отговори другият.

Двамата се разделиха.

Бележки

[1] Скитала — при спартанците тайно писмо, написано на ремък и завито около тояга — бел.прев.