Александър Дюма
Колието на кралицата (10)

10.
Утрото на кралицата

Веднага след излизането на краля кралицата стана и отиде до прозореца да подиша свеж и мразовит утринен въздух.

Денят обещаваше да бъде великолепен и изпълнен с онова очарование, което настъпването на пролетта придава на някои априлски дни. Нощният мраз е последван от ласкавата топлина на слънцето, вятърът се е обърнал от север на изток.

Ако той запазеше тази посока, тогава зимата, тази ужасна зима на 1784 година, щеше да свърши.

На розовия хоризонт вече наистина се виждаше да блика сивкава пара, бягаща пред слънцето влага.

Малко по малко скрежът от клоните падаше в лехите и птичките волно вкопчваха тънките си нокти в наболите филизи.

Априлското цвете, дивата ряпа, свита под леда като онези нещастни цветя, за които разказва Данте, надигаше черната си главица от лоното на току-що разтопилия се сняг и под листата на теменугата — листа плътни, твърди и широки, продълговатата пъпка на загадъчното цвете пускаше двете елипсовидни листчета, които предшестваха разцъфтяването и уханието.

В алеите по статуите, по рамките на телените огради се свличаше със своите пъргави диаманти ледът, който все още не беше вода, но не беше вече и лед.

Всичко предвещаваше безмълвния двубой на пролетта със зимата и предстоящото поражение на зимата.

— Ако искаме да се възползваме от леда, мисля, че трябва да побързаме — извика кралицата, наблюдавайки въздуха. — Нали, госпожо Мизери? Защото пролетта напира, ето я!

— Ваше величество отдавна имаше желание да отиде да се попързаля на малкото Швейцарско езеро — отговори първата камериерка.

— Добре! Още днес ще направим тази разходка, защото утре може би ще бъде късно — каза кралицата.

— Тогава за колко часа да се приготви тоалетът на Ваше величество?

— Веднага. След една лека закуска ще изляза.

— Това ли са единствените заповеди на кралицата?

— Да се провери дали госпожица Дьо Таверне е станала и да й бъде предадено, че искам да я видя.

— Госпожица Дьо Таверне вече е в будоара на Нейно величество — съобщи камериерката.

— Вече! — запита кралицата, която по-добре от когото и да било знаеше в колко часа трябва да си е легнала Андре.

— О, госпожо, тя чака повече от двадесет минути.

— Въведете я.

Действително Андре влезе при кралицата, когато прокънтя първият удар на часовника от Мраморната кула.

Грижливо приготвила се, като всяка жена от двореца, която няма право да се явява небрежно облечена пред върховната си господарка, Дьо Таверне се появи усмихната, но почти неспокойна.

Кралицата също се усмихваше. Това ободри Андре.

— Хайде, добричка моя Мизери, изпратете ми Леонар и костюма ми — каза тя.

После проследи с поглед Мизери и като видя вратата да се затваря след нея, каза на Андре:

— Нищо, кралят бе очарователен, смя се и го разоръжих.

— Узна ли? — попита Андре.

— Вие разбирате, Андре, човек не лъже, когато не е виновен, а аз съм кралица на Франция.

— Така е, госпожо — отговори Андре, изчервявайки се.

— Все пак, скъпа ми Андре, изглежда, имаме вина.

— Вина, госпожо? О, повече от една без съмнение! — каза Андре.

— Възможно е, но ето я първата: съжалихме госпожа Дьо ла Мот, а кралят не я обича. Признавам впрочем, че на мен ми харесва.

— О! Ваше величество е прекалено добър съдник, за да не се прекланят пред присъдите й.

— Ето го Леонар — съобщи госпожа Дьо Мизери, завръщайки се.

Кралицата седна пред тоалетката си от позлатено сребро и прочутият фризьор се зае с работата си. Кралицата имаше най-хубавата коса на света и кокетството й се изразяваше в това да кара хората да се възхищават на косата й. Леонар знаеше това и вместо да действа бързо, както би постъпил с всяка друга жена, на кралицата предоставяше удоволствието да се възхищава по-дълго сама на себе си.

Този ден Мария-Антоанета беше доволна, дори сияеща от радост, беше красива, от огледалото се обръщаше към Андре, отправяше й най-нежни погледи:

— Вас не ви хокат. Вие сте свободна и горда. Вие, от която всички се боят малко, защото като божествената Минерва сте прекалено мъдра.

— Аз, госпожо… — измънка Андре.

— Да, вие, вие, смутителка на радостта на всички заплеси в двореца. Ох, Боже мой! Колко сте щастлива, че сте девойка, Андре, и преди всичко, че съществувате.

Андре се изчерви и се опита да се усмихне тъжно.

— Дала съм обет — каза тя.

— И ще удържите ли на него, красива моя весталке? — попита кралицата.

— Надявам се.

— Апропо, спомням си… — възкликна кралицата.

— Какво, Ваше величество?

— Че без да сте омъжена, от вчера си имате настойник.

— Настойник?

— Да, вашият скъп брат, как се казваше? Филип, мисля.

— Да, госпожо, Филип.

— Той е тук?

— От вчера, както Ваше величество ми направи честта да ми каже.

— И още не сте го видели, така ли? Каквато съм егоистка, вчера ви откъснах от него, за да ви заведа в Париж, това наистина е непростимо.

— Ах, госпожо, от все сърце ви извинявам, и Филип също — каза Андре усмихната.

— Това сигурно ли е?

— Поемам отговорността.

— За себе си.

— И за мен, и за него.

— Как е той?

— Все така хубав, госпожо.

— На колко години е?

— На тридесет и две.

— Бедният Филип, знаете ли, че го познавам почти от четиринадесет години, а девет или десет години от това време са изтекли, без да го видя.

— Когато Ваше величество пожелае да го приеме, той ще бъде щастлив да ви увери, че отсъствието никак не е накърнило изпълненото му с почтителна преданост чувство към кралицата.

— Мога ли да го видя веднага?

— След петнадесет минути той ще бъде в краката на Ваше величество, ако позволите.

— Добре, добре, разрешавам, дори желая това.

Едва-що бе привършила кралицата, и някой с пъргава и шумна стъпка се вмъкна, по-скоро скочи върху килима в тоалетната стая и отрази своето усмихващо се и дяволито лице в същото огледало, в което Мария-Антоанета се усмихваше на своето.

— Братко Д’Артоа, ах, вие наистина ме изплашихте — каза кралицата.

— Добър ден, Ваше величество — поздрави младият принц. — Как прекара нощта Ваше величество?

— Благодаря, много лошо, братко.

— А утрото?

— Много добре.

— Ето това е главното. Преди малко се усъмних дали всичко е минало благополучно, защото срещнах краля, който много приятно ми се усмихна. Какво нещо е доверието!

Кралицата се разсмя. Граф Д’Артоа, който не знаеше нищо повече, също се смееше, но по съвсем друг повод.

— Какъвто съм разсеян, мисля, че не попитах бедната госпожица Дьо Таверне как е прекарала времето си.

Кралицата се взря в огледалото благодарение на отражението, в което не й убягваше нищо от това, което ставаше в стаята.

Леонар привършваше творението си и кралицата, освободена от пеньоара от индийски муселин, обличаше утринната си рокля.

Вратата се разтвори.

— Хайде! — обърна се тя към граф Д’Артоа. — Ако искате да узнаете нещо за Андре, ето я.

В същия момент Андре действително влезе, като държеше за ръка красив благородник с мургаво лице, с черни очи, изпълнени с достойнство и меланхолия, смел воин с интелигентно чело, със строги обноски, напомнящ някой от онези семейни портрети, каквито рисуваха Койпел и Гейнсбъро.

Филип дьо Таверне беше облечен в тъмносиви дрехи, изящно избродирани със сребро, но това сиво изглеждаше черно, а среброто имаше вид на желязо. Бяла вратовръзка и жабо в матовобял цвят силно изпъкваха на тъмната куртка и пудрата на прическата дори подчертаваше мъжествеността на тена и на чертите му.

Филип пристъпи, едната му ръка бе в тази на сестра му, а другата обгръщаше шапката.

— Ваше величество, ето брат ми. — Андре се поклони почтително.

Филип поздрави тържествено и бавно.

Когато вдигна глава, кралицата не бе престанала да съзерцава в огледалото си. Наистина в своето огледало тя виждаше всичко така добре, както, ако гледаше Филип право в лицето.

— Добър ден, господин Дьо Таверне — каза кралицата.

Тя се обърна. Бе красива с онзи кралски блясък, който смайваше приятелите на короната и поклонниците на жената около трона й, владееше могъществото на красотата и нека ни бъде простено това разместване на думите, но тя владееше също така и красотата на могъществото.

Филип, виждайки я да се усмихва, чувствайки този ясен поглед, горд и мек едновременно, да се спира на него, пребледня и остави да се забележи в цялото му същество най-силно вълнение.

— Изглежда, господин Дьо Таверне — продължи кралицата, — това е първата ви визита при нас. Благодаря.

— Позволете, Ваше величество, аз съм този, който трябва да благодари — възрази Филип.

— Колко години, колко време измина, откакто не сме се виждали, най-хубавото време от живота ми, уви! — каза кралицата.

— За мен — да, госпожо, но не и за вас, Ваше величество, за която всички дни са добри.

— Изглежда, на вас Америка много ви е харесала, господин Дьо Таверне, щом останахте там, докато всички се завръщаха?

— Госпожо, когато напускаше Новия свят, господин Лафайет^[1] имаше нужда от доверен офицер, когото да остави в комендатурата на спомагателните войски. Тогава господин Дьо Лафайет предложи на генерал Вашингтон да благоволи да ме приеме — обясни Филип.

— Изглежда, че този свят, за който ни разказвате, ни връща много герои.

— Ваше величество не казва това за мен — отговори Филип, усмихвайки се.

— Защо пък не? — каза кралицата.

След това се обърна към граф Д’Артоа:

— Вижте, братко, приятната външност и войнствения вид на господин Дьо Таверне!

Филип, представен по този начин на граф Д’Артоа, когото не познаваше, пристъпи към него, като помоли принца за разрешение да го приветства.

Принцът кимна. Филип се поклони.

— Красив офицер! — възкликна младият принц. — Достоен благородник, с когото съм щастлив да се запозная.

— Какви са намеренията ви след завръщането във Франция?

Филип погледна към сестра си и каза:

— Монсеньор, интересът на сестра ми стои над моя, каквото тя пожелае — това ще направя.

— Но, господин Дьо Таверне, мисля, че и баща ви е жив? — каза граф Д’Артоа.

— Да, ние бяхме щастливи да опазим баща си, монсеньор — заяви Филип.

— Но все едно — живо ги прекъсна кралицата, — аз предпочитам Андре да бъде под закрилата на брат си, а брат й — под ваше покровителство, графе. Така че вие се заемете с господин Дьо Таверне. Съгласен сте, нали?

Граф Д’Артоа кимна.

— Знаете ли, че нас ни обвързват много тесни връзки? — продължи кралицата.

— Много тесни връзки? Вас, сестро? О! Разкажете ми за това, моля ви.

— Ами господин Дьо Таверне беше първият французин, който ме посрещна, когато пристигнах във Франция, а аз най-искрено си бях обещала да осигуря благополучието на първия срещнат французин.

Филип почувства, че избива руменина по лицето му. Прехапа устни, за да запази самообладание. Андре го погледна и сведе глава. Мария-Антоанета улови един от погледите, които братът и сестрата си бяха разменили, но как можеше да открие всичко, което подобен поглед крие — болезнено натрупвани тайни!

Мария-Антоанета не знаеше нищо за събитията, които разказахме в първата част на тази история.

Видимата тъга, която долови, кралицата свърза с друго. Защо, след като толкова хора се влюбиха в дофината^[2], през 1774 година господин Дьо Таверне не пострада от тази епидемична любов на французите към дъщерята на Мария-Терезия?

Нищо не правеше това предположение неправдоподобно, нищо, дори проверката в огледалото на хубостта на девойката, станала жена и кралица.

Затова Мария-Антоанета счете въздишката на Филип за някакво откровение на брата към сестрата. Тя се усмихна на брата и приласка сестрата с най-мил поглед: тя не бе напълно прозряла, но и не се бе излъгала и с това невинно кокетираше, в което никой не съзираше престъпление. Кралицата си оставаше жена, тя се гордееше, че е обичана. Някои души ламтят за симпатиите на всички, които ги обкръжават, но това не са най-малко благородните души на света. Уви! Ще настъпи момент, бедна кралице, когато същата тази усмивка към хората, които те обичат и за която те упрекват, ти напразно ще отправяш към тях, но те няма да те обичат повече.

Граф Д’Артоа приближи до Филип, докато кралицата се съветваше с Андре за един тоалет за лов.

— Сериозно, велик генерал ли е този господин Дьо Вашингтон? — попита граф Д’Артоа.

— Велик човек, да, монсеньор.

— А какво впечатление правеха там французите?

— Добро, колкото англичаните — лошо.

— Приемам. Вие сте привърженик на новите идеи, скъпи ми господин Дьо Таверне, но добре ли обмислихте едно нещо?

— Кое, монсеньор? Ще ви призная, че там, на тревата в полето, в саваните покрай бреговете на големите езера, често имах време да мисля за много неща.

— За това например, че воювайки там, вие не правехте това нито за индианците, нито за англичаните.

— И за кого тогава, монсеньор?

— За себе си.

— Ах, монсеньор, няма да ви противореча, много е възможно да е така.

— Вие признавате…

— Признавам злочестия контраудар на едно събитие, което спаси монархията.

— Да, но един контраудар може да бъде смъртоносен за онези, които се спасиха от примитивната катастрофа.

— Уви, монсеньор!

— Ето защо аз не намирам, че са толкова благополучни победите на господин Вашингтон и на маркиз Дьо Лафайет, както се претендира. Това е егоизъм, съгласен съм, но простете ми, този егоизъм не е само мой.

— Ах, монсеньор!

— А знаете ли защо ще ви помогна с всички сили?

— Монсеньор, каквито и да са съображенията, аз ще бъда безкрайно благодарен на Ваше кралско височество.

— Работата е там, скъпи ми господин Дьо Таверне, че вие не сте от онези, които мълвата е прославяла по кръстопътища, вие доблестно изпълнявахте службата си, но не сте били непрекъснато превъзнасян. Не сте известен в Париж, затова ви обичам, само да не… ах. Боже мой! Господин Дьо Таверне… да не… аз съм егоист, видите ли.

След тези думи принцът целуна ръката на кралицата засмян, поздрави Андре приветливо и много почтително, както нямаше навик да се отнася към жените, после вратата се отвори и той изчезна.

Кралицата прекъсна почти внезапно разговора, който водеше с Андре, и се обърна към Филип:

— Срещнахте ли се с баща си, господине?

— Да, госпожо, преди да дойда тук. Намерих го в преддверието, сестра ми го беше предупредила.

— А защо не отидохте да видите първо баща си?

— Бях изпратил прислужника и малкото си багаж при него, госпожо, но господин Дьо Таверне върна момчето с нареждане да се явя първо при краля или при Ваше величество.

— И вие се подчинихте?

— С удоволствие, госпожо, така можах да прегърна и сестра си.

— Времето е превъзходно! — възкликна кралицата с радостно вълнение. — Госпожо Дьо Мизери, утре ледът ще се е стопил, веднага ми е необходима шейна.

Първата камериерка излезе, за да разпореди да се изпълни заповедта.

— А шоколадът ми да бъде сервиран тук — добави кралицата.

— Ваше величество няма ли да закуси? — запита Дьо Мизери. — Ах, и вчера Ваше величество не е вечеряла.

— Лъжете се, добра ми Мизери, вчера вечеряхме, попитайте госпожица Дьо Таверне.

— При това много добре — обади се Андре.

— Но това няма да попречи да си изпия шоколада — добави кралицата. — Побързайте, побързайте, добричка ми Мизери, великолепното слънце ме привлича. Ще има хора на пързалката на малкото Швейцарско езеро.

— Ваше величество има намерение да кара кънки? — попита Филип.

— Вие ще ни се надсмеете, господин американец — възкликна кралицата, — та вие сте прекосили просторни езера, по които се изминават повече левги, отколкото ние тук извървяваме пеш.

— Тук ваше превъзходителство се радва на студа и на пътуването, а там се умира от студ — отвърна Филип.

— О, ето го шоколада ми. Андре, вие ще изпиете ли една чаша?

Андре се изчерви от удоволствие и се поклони.

— Виждате, господин дьо Таверне, аз съм си все същата, етикецията ме ужасява, както и някога, спомняте ли си за онези времена, господин Филип? А вие променили ли сте се?

Тези думи улучиха младия мъж в сърцето — често съжалението на една жена е като удар с кинжал.

— Не, госпожо, не съм се променил, поне по дух — отговори той рязко.

— Тогава, ако сте си запазили сърцето същото и тъй като това сърце беше добро, ние по свой начин ви благодарим. Чаша за господин Дьо Таверне, госпожо Мизери — каза развеселена кралицата.

— О, госпожо! — възкликна съвсем объркан Филип. — Ваше величество не е забравила… такава чест за един беден войник, неизвестен като мен.

— Един стар приятел — извика кралицата, — това е всичко. Този ден буди приятни спомени от младостта ми, днес съм щастлива, свободна, горда, луда… Днешният ден ми спомня първата ми обиколка в моя скъп Трианон и лудориите, които вършехме Андре и аз. Моите рози, моите ягоди, моите върбички, птичките, които се мъчех да разпознавам в моите лехи, всичко — до скъпите ми цветарници, които за мен значеха едно ново цвете, един вкусен плод. А господин Дьо Жюсьо, а този оригинален Русо, който почина… Днешният ден… уверявам ви, този ден… ме влудява! Но какво ви е, Андре? Зачервена сте, какво става с вас, господин Филип, пребледнели сте!

Изживяването на този безпощаден спомен наистина се отрази зле на лицата на двамата млади хора.

Още при първите думи на кралицата те си възвърнаха самообладанието.

— Изгорих си небцето, извинете ме, госпожо — каза Андре.

— А аз… — рече Филип — не мога да свикна с мисълта, че Ваше величество ме удостоява с почит, достойна за голям благородник.

— Хайде, хайде! — прекъсна го Мария-Антоанета, като самата тя наля шоколада в чашата на Филип. — Казахте, че сте войник и като такъв, свикнал с огъня, изгорете се тогава славно с шоколад, нямам време да чакам.

И тя се разсмя. Но Филип възприе нещата сериозно, така, както би направил това един селянин. Само че той би го направил от притеснение, а Филип го направи от мъжественост. Кралицата не го изпускаше от погледа си, смехът й стана двойно по-силен.

— Имате чудесен характер — каза тя и се изправи.

Камериерките вече й подаваха прелестна шапка, наметка от хермелинова кожа и ръкавици. Тоалетът на Андре също бе направен набързо.

Филип отново взе шапката си и последва дамите.

— Господин Дьо Таверне, не бих желала да ме напуснете — каза кралицата, — днес се стремя хитро да конфискувам един американец. Минете от дясната ми страна, господин Дьо Таверне.

Таверне се подчини. Андре мина от лявата страна на кралицата.

Когато кралицата слизаше по голямата стълба, когато барабаните биеха за почест, когато тръбите на гвардейците и шумът на оръжията се разнесоха в двореца, подхванати от течението в преддверията, а кралското великолепие, всеобщата почит и благоговението достигаха до сърцето на кралицата и пресрещаха пътьом Таверне, този триумф зашемети вече обърканата глава на младия мъж.

Пот като бисер изби по челото му от възбуда, походката му стана нерешителна. Ако не беше студената вихрушка, която го удари в очите и устата, той сигурно щеше да изгуби съзнание. След толкова дни, печално похабени в скръб и в изгнание, за този млад мъж това беше едно твърде внезапно завръщане към големите удоволствия на гордостта и мъжеството. По пътя на кралицата, блестяща от хубост, главите се свеждаха, щиковете се издигаха за почест, но можеше да се съзре един дребен старец, чиято загриженост го бе накарала да забрави етикета. Вместо да сведе глава, той бе останал с вдигнат поглед, втренчен в кралицата и в Таверне.

Когато кралицата се отдалечи, дребният старец се отклони от шпалира, който се разпръскваше около него, и го видяха да тича така бързо, колкото му позволяваха неговите малки бели седемдесетгодишни крака.