Александър Дюма
Колието на кралицата (38)

38.
При кралицата

След като излезе от кабинета на Луи XVI, кралицата почувства в цялата й дълбочина опасността, на която се беше изложила. Тя съумя да прецени деликатността и сдържаността в нагласеното набързо показание на Жана, както и умението й, наистина изключително, да остане в сянка след постигнатия успех.

Действително Жана, за щастие току-що посветена в тези интимни тайни, които най-хитрите придворни дебнат, без да се доберат до тях понякога с години, затова кралицата, вместо да приеме предложението на Жана да се сбогуват почтително и последната да си отиде, я задържа с любезна усмивка.

— Наистина щастлив случай беше, графиньо — каза тя, — че ме възпряхте да вляза при Месмер заедно с принцеса Дьо Ламбал. Какво коварство! Видели са ме били на вратата или в преддверието и се възползват от случая, за да кажат, че съм била в така наречената зала на припадъците. Нали така?

— Залата на припадъците, да, госпожо.

— Но как става така — каза принцеса Дьо Ламбал, — че ако присъстващите са знаели, че кралицата е там, полицейските агенти на господин Дьо Кросън са сгрешили? В това е загадката според мен. Агентите на полицейския лейтенант твърдят, че кралицата действително е била в залата на припадъците.

— Вярно — потвърди замислено кралицата. — От страна на господин Дьо Кросън няма никаква заинтересуваност, той е честен човек и ме обича. Но агентите може да са били подкупени, скъпа Ламбал. Аз имам неприятели, вие го знаете. Този слух трябва да почива на нещо. Кажете ни подробностите, графиньо. Най-напред този гнусен памфлет, който ме представя вцепенена и хипнотизирана до такава степен, че съм била загубила цялото си женско достойнство. Има ли нещо правдоподобно тук? Този ден имало ли е такава жена там?

Жана се изчерви. Тайната още беше в ръцете й, тайната, от която само една дума можеше да унищожи нейното пагубно влияние върху съдбата на кралицата. Ако разкриеше тая тайна, Жана загубваше възможността да бъде полезна, дори необходима на Нейно величество. Това положение опропастяваше нейното бъдеще и тя прояви същата сдържаност както първия път.

— Госпожо — каза тя, — наистина имаше една много възбудена жена, която биеше на очи със своите гърчения и бълнувания. Но струва ми се…

— Струва ви се — допълни живо кралицата, — че тази жена е някаква персона от театъра или, както се казва, момиче на булевардите, а не кралицата на Франция, нали?

— Не, разбира се, госпожо.

— Графиньо, вие отговорихте много добре на краля, а сега да говорим за вас. Как вървят работите ви? Кога смятате да потърсите правата си? Струва ми се, че някой идва, принцесо…

Влезе госпожа Мизери.

— Ваше величество желае ли да приеме госпожица Дьо Таверне? — попита камериерката.

— Разбира се. О, винаги прекалено вежлива! Никога няма да наруши етикета. Андре, елате!

— Ваше величество е прекалено добра към мен — каза Андре, като поздрави приветливо.

Тя забеляза Жана, която, разпознавайки втората германска дама от бюрото за помощи, се изчерви и показа престорена скромност. Принцеса Дьо Ламбал се възползва от увеличилото се обкръжение на кралицата и се върна в Со, при дук Дьо Пантиевър. Андре седна до Мария-Антоанета и спря спокоен и изпитателен поглед върху госпожа Дьо ла Мот.

— Е, добре, Андре! — каза кралицата. — Ето дамата, която отидохме да видим в последния ден на големия студ.

— Познах госпожата — отговори Андре и се поклони.

Жана побърза високомерно да потърси в лицето на Андре някаква ревност, но видя само пълно безразличие.

— Знаете ли — обърна се към нея кралицата — какво са казали за мен на краля?

— Сигурно са казали всичко най-лошо — отвърна Андре — тъкмо защото не биха могли да си представят достатъчно пълно всичко, което е добро.

— Ето — добави естествено Жана — най-хубавата фраза, която съм чувала. Намирам я красива, защото тя изразява напълно и моето чувство, обаче поради липса на остроумие аз не мога никога да го предам с тези думи.

— Ще ви разкажа нещо, Андре — продължи кралицата.

— О, аз го зная — отвърна тя. — Господин граф Дьо Прованс го разказал преди малко. Една моя приятелка го е чула.

— Това е сполучлив начин — рече гневно кралицата — да се разпространява лъжата, след като е доказана истината за нещо. Да оставим това. С графинята стигнахме до разглеждане на нейното положение. Кой ви покровителства, графиньо?

— Вие, госпожо — отвърна без колебание Жана, — вие, която ми позволявате да дойда да ви целуна ръка.

— Тя е чувствителна — каза Мария-Антоанета на Андре — и ми харесва как изразява чувствата си.

Андре не отговори нищо.

— Госпожо — продължи Жана, — малко хора са смеели да ме покровителстват, когато бях в затруднено положение и в сянка, но сега, щом веднъж са ме видели във Версай, всички ще си оспорват правото да се харесат на кралицата, искам да кажа, на лице, което Нейно величество е благоволила да удостои с поглед.

— Е, какво? — попита кралицата и седна. — Никой ли не е бил достатъчно смел или достатъчно покварен, за да ви покровителства заради самата вас?

— Най-напред госпожа Дьо Буленвилие — отговори Жана. — Тя бе смела жена. После господин Буленвилие, един покварен покровител… Но от сватбата ми никой, о, никой — добави тя, като умело се преструваше. — О, извинете, забравих един благороден човек, един щедър принц.

— Принц! Графиньо, кой е той?

— Кардинал Дьо Роан.

Кралицата рязко се обърна към Жана.

— Моят враг! — допълни тя, като се усмихна.

— Враг на Ваше величество! Той, кардиналът?! — възкликна Жана. — О, госпожо!

— Изглежда се учудвате, графиньо, че една кралица може да има неприятел. Личи си, че не сте живели в кралския двор.

— Но, госпожо, кардиналът ви обожава, мислех, че го знаете в крайна сметка. Ако не се лъжа, неговото уважение към светлейшата съпруга на краля е равно на неговата преданост.

— О, вярвам ви, графиньо — подхвана Мария-Антоанета, като си възвърна обикновената веселост, — вярвам ви отчасти. Да, така е, кардиналът обожава…

Като каза тези думи, тя непринудено се засмя и се обърна към Андре дьо Таверне:

— Е, добре, графиньо, да, кардиналът ме обожава. Ето защо е мой неприятел.

Жана дьо ла Мот се престори на изненадана.

— А! Вие сте протеже на господин принца архиепископ Луи дьо Роан — продължи кралицата. — Разкажете ни нещо за него, графиньо.

— Съвсем просто, госпожо. Негово превъзходителство ми е помагал най-благородно и по най-великодушен и изтънчен начин.

— Много добре. Принц Луи е щедър, не може да му се откаже това. Не мислите ли, Андре, че към тази красива графиня господин кардиналът може да има и други чувства? Е, графиньо, кажете!

Мария-Антоанета започна отново да се смее гръмко и весело, обаче госпожица Дьо Таверне остана все така сериозна. „Не е възможно тази шумна веселост да не е престорена — помисли си Жана. — Да видим.“

— Госпожо — рече тя сериозно, с оттенък на известна гордост. — Имам чест да уверя Нейно величество, че господин Роан…

— Добре — прекъсна я кралицата. — Щом като сте му толкова предана… щом сте негова приятелка…

— О, госпожо — обади се с очарователно изражение на свян и уважение Жана.

— Добре, скъпо момиче, добре — подхвана с мила усмивка кралицата, — но поразпитайте го малко какво е направил с косите, които един мой фризьор ми открадна. Тази шега струваше скъпо на фризьора, защото аз го изгоних.

— Ваше величество ме изненадва — каза Жана. — Как? Господин Дьо Роан ли го е направил?

— Е, да… обожаване, винаги обожаване. След като ми беше така противен във Виена, след като беше използвал всичко, опитал всичко, за да провали подготвения между краля и мен брак, един Божи ден забеляза, че съм жена и че съм кралица, че той, големият дипломат, е научил нещо и че ще има разправии с мен. Тогава този мил принц се изплаши за бъдещето си. Постъпи като всички други от неговата професия, които най-много ласкаят тези, от които най-много се страхуват, и тъй като ме виждаше млада и смяташе, че съм глупава и суетна, той се прехвърли на платоническата любов. След въздишките, след като изглеждаше унил, той се втурна, както казвате вие, в обожаване. Той ме обожава, нали, Андре?

— Госпожо — отвърна Андре и се поклони.

— Да… Андре също не иска да се изложи, но аз се осмелявам, кралската власт трябва да послужи за нещо. Графиньо, аз зная, както и вие, че кардиналът ме обожава. Кажете му, че не му се сърдя.

Тези думи, изпълнени с горчива насмешка, дълбоко засегнаха порочното сърце на Жана дьо ла Мот. Ако тя беше благородна, чиста и честна, щеше да види само голямото пренебрежение на жената с възвишени чувства и пълното презрение от една издигната душа, презрение към низките интриги, които се разиграваха долу. Такива жени, тези толкова рядко срещани ангели, никога не защитават своето добро име срещу клопките, които им устройват. Те дори не желаят да се усъмнят в съществуването на тинята, която ги цапа, тази лепкава кал, в която остават най-великолепните пера от златните им криле.

Жана, вулгарно и покварено същество, почувства голямата досада у кралицата в проявения гняв срещу държанието на кардинал Дьо Роан. Тя си спомни за слуховете в кралския двор, слухове с възмутителни слова, които се носеха от залата „Йой дьо Бьоф“ в замъка до предградията на Париж.

Кардиналът, който обичаше жените, бе казал на Луи XV, който имаше същата слабост, че дофината е несъвършена. Знаят се странните думи на Луи XV по време на сватбата на неговия внук и въпросите му към един наивен посланик.

Жана, истинска жена, каквато бе, Жана, жена от главата до петите, Жана, изключително суетна, изпитваше нужда да се харесва и да побеждава с всички средства, тя не можеше да разбере как една жена може да мисли различно от нея по тези деликатни въпроси. „Нейно величество е разочарована — рече си тя. — Следователно, щом има разочарование, трябва да има и нещо друго.“ Тогава, като разсъждаваше, че ударът поражда светлината, тя се зае с целия си ум и цялото си любопитство, с които природата като щедра майка така богато я бе надарила, да защитава господин Дьо Роан.

Кралицата слушаше. „Тя слуша“ — помисли си Жана.

Графинята, подведена от лошия си характер, не забелязваше, че кралицата слуша от великодушие, защото в кралския двор бе прието никой никога да не казва нещо добро за тези, за които господарят мисли лошо. Това съвсем ново нарушаване на традициите, неспазването на привичките в замъка караха кралицата да се чувства доволна и почти щастлива.

Мария-Антоанета виждаше едно сърце там, където всъщност Бог бе поставил суха, развалена гъба. Разговорът продължаваше да бъде задушевен, благосклонен от страна на кралицата. Жана стоеше на тръни, нейната увереност бе нарушена, тя вече не виждаше друга възможност да излезе, освен да бъде изпъдена, тя, която преди малко имаше такава хубава роля на чужденка, която се сбогува. Но изведнъж в съседния кабинет се разнесе млад, весел и креслив глас.

— Граф Д’Артоа — каза кралицата.

Андре стана веднага. Жана се приготви да си тръгне, но принцът беше влязъл така внезапно в стаята, където бе кралицата, че излизането й стана почти невъзможно. Обаче госпожа Дьо ла Мот направи това, което на театрален език се нарича „да се напусне сцената“. Принцът, като видя красивата особа, се спря и я поздрави.

— Графиня Дьо ла Мот — каза кралицата и представи Жана на принца.

— А! — възкликна граф Д’Артоа. — Да не ви прогонвам, графиньо.

Кралицата направи знак на Андре. Жана се спря. С този знак тя искаше да каже: имах намерение да проявя щедрост към госпожа Дьо Ла Мот, нямам време, да отложим за по-късно.

— Ето че се върнахте от лова на вълци — добави тя и подаде по английски маниер, както вече бе възприето, ръка на девера си.

— Да, сестро, добър лов беше, защото убих седем вълка, а това е твърде много — отговори принцът.

— Сам ли ги убихте?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна той и се засмя, — но така ми казаха. Знаете ли, че досега, сестро, съм спечелил седемстотин ливри?

— Виж ти! А как?

— Знаете, че плащат по сто ливри на глава за тези ужасни животни. Скъпо е, но аз на драго сърце бих дал двеста за глава на вестникар. А вие, сестро?

— А! — каза кралицата. — Вече знаете историята.

— Господин Дьо Прованс ми я разказа.

— За трети път! — отбеляза Мария-Антоанета. — Господинът е предприемчив и неуморим разказвач. Разкажете, по какъв начин ви довери това?

— Така, че ви представи по-бяла от хермелинова кожа и по-непорочна от Венера и Афродита. Има и друго име с това окончание. Учените биха могли да ви го кажат. Например брат ми Дьо Прованс.

— Наистина ли той ви е разказал за приключението?

— Сестро, не изтезавайте един рицар, който е дошъл да остави на ваше разположение своето копие и своята подкрепа. За щастие нямате нужда от никого. А, скъпа сестро, вие имате голямо щастие.

— Вие наричате това голямо щастие? Чувате ли, Андре!

Жана се разсмя. Графът я гледаше непрекъснато и тя се окуражи.

— Щастие е — повтори граф Д’Артоа, — защото, накратко казано, моя скъпа сестро, можеше, първо, госпожа Дьо Ламбал да не е била с вас.

— Щях ли да отида сама?

— Второ, госпожа Дьо ла Мот да не ви е срещнала там, за да ви задържи да не влезете.

— А, вие вече знаете, че графинята е била там?

— Сестро, когато граф Дьо Прованс разказва, той представя всичко. Можеше най-сетне госпожа Дьо ла Мот да не се е намирала във Версай, готова със своите показания. Сигурно ще ми кажете, че целомъдрието и невинността са като теменужката, която няма нужда да я видят, за да я разпознаят, но от теменужката, като я видят, правят букет и я хвърлят, когато са й отнели аромата. Ето моето заключение.

— Хубаво е.

— Извличам го, откъдето намеря, и пак ви казвам, че сте имали късмет.

— Трудно за вярване.

— И така! Несправедливо обвинявате съдбата — каза графът, като се завъртя, преди да седне до кралицата на дивана. — Накратко, след прочутото бягство с кабриолета…

— Едно — каза кралицата, като броеше на пръсти.

— Спасена от кофата…

— Добре, броя го — две. После?

— Спасена в случката на бала — прошепна й той на ухото.

— Кой бал?

— Балът в Операта.

— Моля?

— Казах балът в Операта, сестро.

— Не ви разбирам.

Той се разсмя.

— Ама че съм глупак да ви говоря за една тайна.

— Тайна! Наистина, братко, очевидно говорите за бала в Операта, толкова съм озадачена.

Думите „бал“, „опера“ достигнаха до ушите на Жана и тя удвои вниманието си.

— Нито дума! — каза принцът.

— А не, ни най-малко, ни най-малко. Да се обясним — възрази бързо кралицата. — Вие говорихте за скандал в Операта, какво значи това?

— Моля за вашата милост, сестро…

— Настоявам, графе, искам да знам.

— А аз настоявам да не говоря.

— Искате ли да постъпите неучтиво спрямо мен?

— Ни най-малко. Аз казах достатъчно, за да разберете, предполагам.

— Вие абсолютно нищо не казахте.

— О, сестричке, озадачавате ме… нека бъдем откровени… Искате ли да говоря?

— Веднага.

— Не тук, другаде — отвърна той и погледна Жана и Андре.

— Тук. Никога хората не са прекалено много, когато става дума за обяснение.

— Внимавайте, сестро!

— Да започнем.

— Не бяхте ли на последния бал в Операта?

— Аз! — извика кралицата. — Аз, на бала в Операта?

— Тихо, моля ви!

— А, не, нека се чуе, братко… Аз, казвате, съм била на бала в Операта?

— Да, наистина били сте там.

— Може би сте ме видели? — добави тя с насмешка, но все още шегувайки се.

— Видях ви.

— Това вече е прекалено.

— И аз си казах така.

— Защо не казахте, че сте говорили с мен? Щеше да бъде по-забавно.

— Наистина! Щях да ви заговоря, когато тълпа от маски ни раздели.

— Вие сте луд!

— Бях сигурен, че ще ми кажете така. Би трябвало да не се подлагам на това, ето грешката ми.

Изведнъж кралицата стана и направи няколко припрени крачки из стаята.

Графът я изгледа учудено. Андре изтръпна от страх и безпокойство. Жана бе забила нокти в дланите си, за да запази хладнокръвие. Кралицата се спря.

— Приятелю — каза тя на младия принц. — Да престанем да се шегуваме. Имам толкова лош характер, че както виждате, вече губя търпение. Признайте веднага, че искахте да ме засегнете и да се позабавлявате за моя сметка.

— Ако искате, ще се съглася, сестро.

— Бъдете сериозен, Шарл.

— Ще бъда сериозен.

— Моля, кажете за тази история, не я ли съчинихте вие?

Той намигна на дамите и добави:

— Да, аз я съчиних, моля да ме извините.

— Не ме разбрахте, братко — повтори разпалено кралицата. — Вземате ли обратно пред тези дами думите си? Да или не? Не лъжете, не ме щадете.

Андре и Жана изчезнаха зад покритата с гоблени стена. Когато те вече не бяха в стаята, принцът каза тихо:

— Е, добре, сестро, казах истината, да бяхте ме предупредили по-рано.

— Видели ли сте ме на бала в Операта?

— Както ви виждам сега, а вие също ме видяхте.

Кралицата изкрещя, после повика да дойдат Жана и Андре, изтича да ги потърси от другата страна, хвана ги за ръка и ги доведе.

— Госпожи, граф Д’Артоа твърди — каза тя, — че ме е видял в Операта.

— О! — прошепна Андре.

— Няма какво да отлагаме — продължи кралицата. — Представете доказателства.

— Ето — каза принцът. — Бях с маршал Дьо Ришельо, с господин Дьо Калон, с… Честна дума! Имаше и други. В един момент вашата маска падна.

— Моята маска!

— Канех се да ви кажа: „Много безразсъдно е от ваша страна, сестро“, но вие вече бяхте изчезнали, опряла се на ръката на един кавалер.

— И кога бе всичко това? — попита кралицата.

— В събота, преди да замина на лов. На сутринта, когато тръгвах, вие още спяхте, иначе щях да ви кажа това, което току-що казах.

— Боже мой, Боже мой! В колко часа ме видяхте?

— Може би беше между два и три часа.

— Положително един от нас е луд.

— Повтарям, че аз… може да съм се излъгал… обаче…

— Обаче…

— Не се безпокойте… нищо не са узнали… За миг помислих, че сте с краля, но лицето, което беше с вас, говореше немски, а кралят знае само английски.

— Германец, един германец. О, аз имам доказателство, братко! В събота в единадесет часа вече си бях легнала.

Графът кимна почтително и се усмихна недоверчиво. Кралицата позвъни.

— Госпожа Дьо Мизери ще ви го потвърди — каза тя.

Графът се разсмя.

— Защо не повикате и Лоран, портиера на Резервоарите? Той също може да бъде свидетел.

— О! — възкликна гневно кралицата. — Да не ми вярват, на мен!

— Щях да ви повярвам, ако по-малко се гневяхте. Но как? Ако аз ви кажа „да“, другите след мен ще кажат „не“.

— Другите? Кои други?

— Ей Богу, тези, които са ви видели като мен.

— Ето нещо любопитно! И така… Има хора, които са ме видели. Е, добре. Посочете ми ги.

— Веднага… Филип дьо Таверне тук ли е?

— Брат ми! — каза Андре.

— Той беше там, госпожице — отговори принцът. — Искате ли да го разпитаме, сестро?

— На всяка цена.

— Боже мой! — прошепна Андре.

— Какво? — попита кралицата.

— Брат ми, извикан като свидетел!

— Да, настоявам.

Кралицата позвъни. Веднага дотичаха няколко лакеи и после отидоха да търсят Филип чак при баща му, но той току-що бе напуснал след описаната по-горе сцена. Филип, победител в дуела с Шарни; Филип, който току-що бе направил услуга на кралицата, весело крачеше към двореца Версай. Откриха го по пътя и му съобщиха заповедта на кралицата. Той дойде много бързо. Мария-Антоанета се спусна насреща му, застана срещу него и попита:

— Да видим, господине, способен ли сте да кажете истината — каза тя.

— Да, госпожо, неспособен съм да лъжа — отвърна той.

— Тогава кажете, кажете откровено, дали… дали преди осем дни сте ме видели на публично място?

— Да, госпожо — отговори Филип.

Сърцата на всички присъстващи биеха силно, дори можеха да се чуят.

— Къде сте ме видели? — попита с ужасен глас кралицата.

Филип замълча.

— Не скривайте нищо, господине. Брат ми казва, че ме е видял на бала в Операта. А вие къде сте ме видели?

— Като монсеньор граф Д’Артоа, на бала в Операта, госпожо.

Сразена, кралицата се сгромоляса на дивана. После тя скочи с бързината на ранена пантера.

— Не е възможно — каза, — тъй като аз не бях там. Внимавайте, господин Дьо Таверне, забелязвам, че се държите като пуритан, това с господин Дьо Лафайет в Америка е било добре, но във Версай, ние сме французи, учтиви и естествени.

— Ваше величество е несправедлива към господин Дьо Таверне — каза пребледняла от гняв Андре. — Ако той твърди, че е видял, значи е видял.

— И вие също — отвърна Мария-Антоанета, — вие също! Липсва само, че сте ме видели и вие. За Бога! Ако имам приятели, които ме защитават, имам и неприятели, които ме погубват. Един свидетел не е още доказателство, господа.

— Сега си спомням — каза граф Д’Артоа, — че когато ви видях и когато забелязах, че синьото домино не е кралят, аз помислих, че е племенникът на господин Дьо Сюфрен. Как се казва този любезен офицер, който се прояви така добре? Вие тъй мило го приехте предишния ден, та сметнах, че е под ваше покровителство.

Кралицата се изчерви. Андре стана мъртвобледа. И двете се погледнаха с неприятно чувство. Филип страшно пребледня.

— Господин Дьо Шарни? — прошепна той.

— Шарни, да, точно така — продължи граф Д’Артоа. — Не е ли истина, господин Филип, че външността на синьото домино имаше нещо общо с външността на господин Дьо Шарни?

— Не съм забелязал, монсеньор — силно развълнуван каза Филип.

— Но — продължи граф Д’Артоа — много бързо забелязах, че съм сгрешил, защото господин Дьо Шарни се появи пред мен. Той беше там, близо до господин Дьо Ришельо, срещу вас, мила сестро, точно когато ви бе паднала маската.

— И той ме е видял? — извика кралицата, загубила всякакво чувство за предпазливост.

— Освен ако е сляп — отвърна принцът.

Кралицата направи отчаян жест и позвъни пак.

— Какво правите? — попита принцът.

— Искам да разпитам и господин Дьо Шарни, за да изпия чашата до дъно.

— Не мисля, че господин Дьо Шарни е във Версай — каза съвсем тихо Филип.

— Защо?

— Говореха… мисля, че той е малко болен.

— О, въпросът е доста сериозен, той трябва да дойде, господине. И аз съм уморена, обаче въпреки всички трудности щях да отида накрая на света, за да докажа…

Филип с разбито сърце се приближи до Андре, която гледаше през прозореца зелените площи в парка.

— Какво има? — попита кралицата, като се приближи до Андре.

— Нищо, нищо… Казваха, че господин Дьо Шарни е болен, а го виждам.

— Вие го виждате? — извика Филип и бързо се приближи до прозореца.

— Да, той е.

Кралицата забрави всичко, отвори необикновено пъргаво прозореца и извика:

— Господин Дьо Шарни!

Той обърна слисан глава и се отправи към замъка.