Александър Дюма
Колието на кралицата (45)

45.
Илюзии и реалности

Пазачът на посолството можеше да изтича след Бозир, както му заповяда дон Мануел, но щеше да бъде много трудно.

Озовал се вън от този вертеп, Бозир се добра бързо до улица „Кокийер“ и с голямо тичане стигна до улица „Сент Оноре“. Като подозираше, че все още го преследват, той заплете следите си, тичаше без посока и без да има защо, правеше завои по различните улици, които ограждаха складовете за жито. След няколко минути бе почти сигурен, че никой не го следи, но знаеше добре и нещо друго — силите му се бяха изчерпали, а и най-добрият кон за надбягване не можеше да премине разстоянието по-бързо.

На улица „Виарм“, която завива покрай складовете, Бозир седна върху чувал с жито и се престори, че разглежда с интерес колоната на Медичи, откупена от Башомон, за да я спаси от чука на разрушителите и да я подари на общината. В действителност господин Бозир не гледаше нито колоната на господин Филибер Дьолорм, нито слънчевия часовник, с който господин Дьо Пенгре я бе украсил. Той дишаше тежко, от гърдите му излизаха остри хрипове като изпод овехтяло ковашко духало. Дълго време не можа да възстанови нормалното си дишане и все се задъхваше.

Най-после той успя да поеме въздух и изпусна дълбока въздишка, която можеше да се чуе добре от живеещите на улица „Виарм“, ако не бяха толкова заети да продават или да мерят житото. „Е — помисли си Бозир, — моята мечта се осъществи, аз съм богат.“ Той отново пое дълбоко въздух. „Значи ще мога да стана честен човек — придаваше си важност той. — Ще направя от Олива почтена жена, както и аз ще бъда почтен. Тя е красива и простодушна в прищевките си.“ Нещастникът!

„Тя няма да се откаже — мислеше си той — от уединен живот в провинцията, в някой хубав чифлик, който ще бъде нашето имение, в съседство до малък град, където ще ни приемат като благородници. Никол е добра, има само два недостатъка — мързела и горделивостта“. Бедният Бозир! Два смъртни гряха! „И с тези недостатъци — додаде на ума си той, — които ще задоволявам, аз — подозрителният Бозир, ще направя от нея съвършена съпруга.“

Той не продължи. Вече дишаше нормално. Избърса челото си, увери се, че стоте хиляди ливри са още в джоба му, и свободен телом и духом, се впусна в дълги размишления. Господата от посолството не са от хората, които доброволно оставят да им се изплъзне делът от плячката. Можеха да се разделят на няколко хайки и да претърсят най-напред жилището на крадеца. Ето къде бе цялата мъчнотия. В него живееше Олива. Ще я предупредят, може би ще я измъчват, знае ли човек? А може и да я използват за заложник, жестокостта им няма граници.

Любовта завладя Бозир. Той горещо желаеше нищо да не засегне неговата любов. Като стрела се втурна към къщата на улица „Дофин“. Освен това беше напълно уверен в бързия си ход — неприятелите му, колкото и подвижни да бяха, не можеха да го изпреварят. Скочи бързо в един файтон, показа на кочияша монета от шест ливри и му заповяда:

— Към Пон Ньоф!

Конете не препускаха, те просто летяха. Настъпваше вечерта. Бозир пожела да го закарат до високата страна на моста, зад статуята на Анри IV. По това време можеше да се отиде там с кола — беше много известно място за срещи. Той се реши да подаде глава от вратата на файтона и впери поглед в улица „Дофин“. Бозир добре познаваше хората от полицията, десетина години се беше старал да ги разпознава отдалеч, за да може да ги избягва. Той бе само раздразнен и затруднен. Накрая се престори на гърбав, закуца силно, за да прикрие походката си, премина през тълпата и стигна до улица „Дофин“.

Никакви следи от опасност за него. Той виждаше отдалеч къщата с прозорците, на които често се показваше красивата Олива, звездата му. Прозорците бяха затворени. Без съмнение тя си почиваше на дивана или четеше долнопробна книга, или си похапваше лакомства.

Внезапно на Бозир му се стори, че на алеята отсреща вижда връхната дреха на войник от патрула. Нещо повече, той видя и един войник на прозореца на малкия салон. Изби го пот, студена пот, вредна за здравето. Нямаше откъде да се измъкне, трябваше да мине пред къщата. Бозир набра смелост и прекоси, като погледна към къщата. Какво зрелище!

Една алея, претъпкана с пехотинци от гвардията в Париж, сред тях, с мрачно изражение, един комисар от Шатле.

Само с един бърз поглед Бозир разбра, че са объркани, уплашени и ядосани. Човек или има, или няма умението да чете по лицата на хората от полицията.

Когато притежаваш тази способност, както бе при Бозир, за него не бе необходимо да поглежда повторно, за да отгатне, че господата не бяха се справили с работата си. Бозир си каза, че на господин Дьо Кросън му се иска без съмнение, предупреден независимо как и от кого, да заловят Бозир, но бе открил само Олива. Inde irae^[1].

А оттук идваше разочарованието. Разбира се, при обикновени обстоятелства, ако не държеше сто хиляди ливри в джоба си, Бозир щеше да се отправи към полицейските агенти и щеше да извика както Низюс: „Ето ме, ето ме! Всичко това е мое дело!“

Но мисълта, че тези хора ще му грабнат стоте хиляди ливри и ще му се подиграват после цял живот, мисълта, че извършеният от него смел и хитър обир щеше да обслужи агентите на полицейския лейтенант, се наложи над всички негови скрупули и заглуши любовните му терзания. И Бозир притисна банкнотите до гърдите си и се спусна тичешком към „Люксембург“. Вече от час той се движеше, воден от някакъв инстинкт, и тъй като сто пъти бе търсил Олива в Люксембургската градина, остави се краката му да го заведат там.

За човек със силна логика разсъждението бе глупаво. В действителност полицаите, които познават навиците на крадците, както Бозир познаваше техните привички, естествено потърсиха Бозир в Люксембургската градина. Но този път Господ или дяволът бяха решили, че господин Дьо Кросън няма да направи нищо на Бозир. Любовникът на Никол тъкмо завиваше по улица „Сен Жермен де Пре“, когато едва не го събори на земята едва хубава карета, чиито коне силно препускаха към улица „Дофин“.

Бозир има време само да избегне ловко удара на каретата, и то благодарение на онази парижка пъргавост, непозната за другите европейци. Вярно е, че не му се разминаха ругатнята и ударът с камшик на кочияша, но един собственик на сто хиляди ливри не обръща внимание на подобна чест, особено когато по следите му са съдружниците му от „Етоал“ и полицията на Париж.

Бозир отскочи настрани, но като се наведе, видя Олива и един много красив мъж да разговарят оживено в каретата. Бозир извика немного силно, но това накара конете да препуснат още по-бързо. Той можеше да проследи колата, но тя отиваше към улица „Дофин“, единствената в Париж, по която Бозир в никакъв случай не искаше сега да минава. И после съвпадението да види Олива, която беше в каретата — фантоми, видения, нелепици, не, той действително я беше видял, и то не смътно, а ясно, наистина бе Олива.

Можеше да се предположи, че Олива не е в каретата, тъй като полицаите я бяха арестували в дома й на улица „Дофин“. В много тежко морално и физическо състояние клетият Бозир се втурна по улица „Фосе Мосю льо Пренс“, стигна до „Люксембург“, премина през почти обезлюдения квартал и вече вън от опасност, се подслони в неголяма стая, чиято стопанка винаги му засвидетелстваше огромно внимание. Той се настани в неугледното жилище, скри банкнотите под една плочка на пода, после намести крака на кревата върху нея и легна, облян в пот, изсипвайки порой ругатни, но към хулите прибавяше и благодарности към Меркурий^[2]. Гадеше му се и за да му мине, изпи едно питие — сладко вино с канела, много подходящо за улесняване на кожното дишане и за подсилване на сърцето.

Бозир бе сигурен, че полицията вече няма да го открие. Сигурен бе, че никой няма да го лиши от парите му. Той бе сигурен, че Никол, дори и да е арестувана, не е виновна за каквото и да било престъпление и че времето на неоснователните арести е отминало. Той бе сигурен най-после, че стоте хиляди ливри ще му послужат, за да отвлече от затвора Олива, ако са я задържали. Оставаха хората от посолството, с тях уреждането на сметките беше по-трудно. Но Бозир бе предвидил неприятностите. Щеше да ги изостави във Франция и да замине за Швейцария, страна свободна и морална, щом госпожица Олива бъде освободена.

Нищо от това, което Бозир мислеше, докато пиеше затопленото вино, не стана според предвижданията му — така бе писано. Човек почти винаги греши, като си въобразява, че вижда нещата, когато не ги вижда, а още повече греши, като си представя, че не ги е видял, когато всъщност ги е видял.

Сега ще разтълкуваме на читателя това обяснение.