Александър Дюма
Колието на кралицата (85)

85.
Защо баронът пълнееше

Докато кралицата решаваше в „Сен Дьони“ съдбата на госпожица Дьо Таверне, Филип, чието сърце се разкъсваше от всичко, което бе научил, от всичко, което току-що бе открил, бързаше да се приготви за заминаване. На войник, свикнал да пътува много, не е нужно много време, за да стегне куфарите си и да облече пътната си пелерина. Ала Филип имаше причини, по-наложителни от всичко друго, да се отдалечи от Версай — не искаше да бъде свидетел на вероятното и неизбежно опозоряване на кралицата, единствената му любов.

Затова го видяха да нарежда по-разпалено от когато и да било да оседлаят конете му, да зарежда оръжията си, да натъпква в куфара си най-необходимите си вещи, за да живее както обикновено, а когато завърши всичко това, заповяда да уведомят господин Дьо Таверне-баща, че има да му говори.

Дребното старче се връщаше от Версай, движейки, доколкото можеше, мършавите си крака, които поддържаха закръглен корем. От три-четири месеца баронът пълнееше, което му вдъхваше лесноразбираема гордост, ако се вземе предвид, че излишната пълнота сигурно беше за него знак на пълно задоволяване.

А пълно задоволяване за господин Дьо Таверне е израз, който има най-различен смисъл.

И тъй, баронът се връщаше много весел от разходката си до замъка. Взел бе участие в целия дневен скандал. Бе се усмихвал на господин Дьо Бретьой против господин Дьо Роан, на господата Дьо Субиз и Дьо Гемене против господин Дьо Бретьой; на господин Дьо Прованс против кралицата, на господин Д’Артоа против господин Дьо Прованс, на сто лица против други сто лица, но на никого в полза на някого. Той си имаше запаси от мерзости, от малки подлости. Напълнил кошницата си, сега се прибираше доволен.

Когато научи от слугата си, че синът му желае да му говори, вместо да чака посещението на Филип, той прекоси цялата стълбищна площадка, за да отиде сам при пътника. Влезе без предизвестие в стаята, обърната с главата надолу, както става при отпътуване. Филип не очакваше изблици на вълнение, когато баща му научи за неговото решение, но не очакваше и прекомерно безразличие. Всъщност Андре вече бе напуснала бащината къща, това значеше един изтерзан живот по-малко. Старият барон сигурно усещаше празнотата и когато към тази празнота се прибавеше отсъствието на последния мъченик, баронът подобно на децата, на които се отнема куче или птичка, можеше да хленчи дори само от егоизъм. Но Филип се учуди много, когато чу ликуващия смях на барона, който се провикваше:

— Ах, Боже мой! Той заминава…

Филип се спря и изгледа смаяно баща си.

— Бях сигурен, че така ще стане — продължи баронът. — Бях готов да се обзаложа. Добре изиграно, Филип, добре изиграно…

— Какво казахте, господине? — учуди се младият човек. — Кое е добре изиграно, моля?

Старецът взе да си тананика, като подскачаше на един крак и подкрепяше с две ръце закръгления си корем. Същевременно смигаше енергично на Филип, за да изгони камериера си. Филип го разбра и изпълни волята му. Баронът изблъска Шампан навън и затвори вратата подире му. После се върна при сина си и му каза тихо:

— Чудесно, чудесно!

— Много ме превъзнасяте, господине — отвърна хладно Филип, — без да зная с какво съм го заслужил…

— Ха-ха-ха! — разсмя се старецът, като се поклащаше.

— Дано тази веселост, господине, не се дължи на заминаването ми, което ви отървава от мен.

— Ох, ох! — възкликна старият барон и се засмя на друга нота. — Хайде, хайде, не се притеснявай пред мен, няма смисъл, знаеш добре, че не можеш да ме измамиш… Ха-ха-ха!

Филип скръсти ръце, като се питаше дали в някакво кътче на мозъка старецът не полудява.

— С какво да ви измамя? — попита той.

— Със заминаването си, дявол да го вземе! Нима си въобразяваш, че вярвам на твоето заминаване?

— Не вярвате ли?

— Шампан вече не е тук, повтарям ти. Престани да се притесняваш повече. Впрочем признавам, че ти не можеше да вземеш друго решение и е хубаво, че го вземаш.

— Господине, вие ме изненадвате в едно отношение…

— Да, доста изненадващо е, че отгатнах, но какво да правя, Филип, няма по-любопитен човек от мен, а когато съм любопитен, търся. Няма по-късметлия от мен, тъй като, когато търся, откривам. И тъй, открих, преструваш се, че заминаваш, и аз те поздравявам.

— Преструвам ли се? — извика озадачен Филип.

Старецът се приближи, докосна гърдите на младия мъж с костеливите си като на скелет пръсти и като ставаше все по-доверителен и по-доверителен, рече:

— Честна дума, сигурен съм, че ако не беше тази хитрост, всичко щеше да бъде разкрито. Ти предприемаш това навреме. Виж, утре щеше да бъде късно. Върви си бързо, чедо мое, върви си бързо.

— Господине — каза с леден тон Филип, — уверявам ви, не разбирам нито дума, дори една-едничка, от всичко, което благоволявате да ми кажете.

— Къде ще скриеш конете си? — продължи старецът, без да отговори направо. — Ти имаш една кобила, която много лесно може да се познае, внимавай да не я видят тук, когато помислят, че ти… Впрочем къде си даваш вид, че отиваш?

— Отивам в Таверне Мезон-Руж, господине.

— Добре… много добре… даваш си вид, че отиваш в Мезон-Руж… Никой нищо няма да разбере… О, много добре… Но бъди предпазлив, има много очи, вперени в двама ви.

— В двама ни… Кои двама?

— Тя е несдържана, разбираш ли — продължи старецът, — тя изпада в буйство, способно да провали всичко. Внимавай! Бъди по-благоразумен от нея…

— А, така ли! Но, откровено казано — провикна се Филип с глух глас, — струва ми се, господине, че вие се забавлявате за моя сметка, което не е хубаво, уверявам ви, не е хубаво, защото ме принуждавате в това потиснато и раздразнено състояние да престана да ви почитам.

— А, добре, да, почит, освобождавам те от това задължение. Ти си достатъчно голям, за да поемеш нашите работи, и се справяш толкова добре, че ми вдъхваш уважение. Ти си мъдър, а аз вече изкуфявам. Виж какво, остави ми адрес, на който да мога да ти пратя съобщение, ако се случи нещо неотложно.

— При Таверне, господине — каза Филип, мислейки, че старецът най-после се вразумява.

— Ех, ти се подиграваш с мен! При Таверне, на осемдесет левги! Въобразяваш си, че ако имам да ти предам някакъв важен, спешен съвет, вероятно ще се забавлявам да убивам куриерите по пътя за Таверне. Впрочем не ти казвам да ми дадеш адреса на къщата ти в парка, защото може да проследят куриерите ми или да познаят слугите ми. Избери трети адрес, на четвърт час разстояние, ти имаш въображение, дявол да го вземе! Когато човек върши за любовните си похождения това, което ти току-що направи, Бога ми, той е находчив човек!

— Къща в парка, любовни похождения, въображение! Господине, ние си играем на гатанки, но вие пазите думите за себе си.

— Не зная по-откровено и по-потайно животно от теб! — кресна бащата ядно. — Не зная и такова, чиято сдържаност да е по-оскърбителна. Дали не се страхуваш, че ще те издам? Ще бъде чудно!

— Господине! — възкликна раздразнено Филип.

— Добре! Запази тайните за себе си. Запази тайната на къщата, наета в предишното жилище на егермайстера.

— Аз да съм наел жилището на егермайстера?

— Запази тайната на нощните ти разходки с две очарователни приятелки.

— Аз! Аз да съм се разхождал… — промърмори Филип и пребледня.

— Запази тайната на тези целувки, разцъфнали под цветята и росата…

— Господине! — изрева Филип, зашеметен от бясна ревност. — Господине, ще млъкнете ли?

— Хубаво е, ти казвам още веднъж, всичко, което си направил, аз го узнах, не ти ли казах? Подозирал ли си, че зная? Дявол да го вземе, това трябваше да ти вдъхне увереност. Интимните ти отношения с кралицата, поощряваните ти начинания, посещенията ти в Аполоновите бани, Боже мой, но това е нашият живот и нашето състояние. Тъй че не се страхувай от мен, Филип… Довери ми се.

— Господине, вие ме отвращавате! — извика Филип и закри с ръце лицето си.

Действително той, нещастният Филип, изпитваше отвращение от човека, който оголваше раните му и не само ги оголваше, но и ги увеличаваше, разкъсваше ги с някаква ярост. Наистина изпитваше отвращение от човека, който му приписваше цялото щастие на друг, и като мислеше, че го ласкае, бичуваше го със злорадството на съперник. Всичко, което бащата беше научил, всичко, което беше отгатнал, всичко, което зложелателите приписваха на господин Дьо Роан, а най-осведомените на Шарни, баронът го съобщаваше на сина си. Според него кралицата обичаше Филип и малко по малко го изтласкваше към върха. Ето това бе пълното доволство, от което от няколко седмици надебеляваше коремът на господин Дьо Таверне.

Когато Филип откри това ново блато на подлостта, той потрепери, видя се потопен в него от единствения човек, който трябваше да се бори с него за честта му. Ала ударът беше толкова силен, че той остана зашеметен, онемял, докато баронът бръщолевеше по-разпалено отвсякога.

— Виж — казваше му той, — ти изпипа работата си майсторски, заблуди всички. Тази вечер петдесет очи ми казваха: „Роан е.“ Сто ми казваха: „Шарни е.“ Двеста ми казваха: „Роан и Шарни!“ А нито един, чуваш ли добре, нито един не ми каза: „Таверне е.“ Повтарям, ти изпипа работата си майсторски, това е най-малкото, за което мога да те похваля… Впрочем то прави чест и на теб, и на нея, драги мой. На нея — понеже те е обладала, на теб — понеже ти я държиш.

Точно когато Филип, вбесен от последната обида, сразяваше с разкъсващ поглед безмилостния старец, с поглед, който вещаеше буря, в двора отекна тропот на каляска и някаква глъчка, някаква особена суетня привлече вниманието на Филип навън. Чу Шампан да вика:

— Госпожицата! Това е госпожицата!

Няколко гласа повториха също:

— Госпожицата!

— Госпожицата ли? — възкликна Таверне. — Каква госпожица?

— Моята сестра! — прошепна учуден Филип, като позна Андре, която слизаше от каляската, осветена от факлата на портиера.

— Вашата сестра! — повтори старецът… — Андре? Възможно ли е?

И Шампан дойде да потвърди това, което Филип бе обявил.

— Господине — каза той на Филип, — госпожица сестра ви е в будоара до големия салон. Чака господина, за да му говори.

— Да идем да я посрещнем! — извика баронът.

— Тя идва при мен — каза Филип и се поклони на стареца. — Аз ще ида пръв, ако обичате.

В същия миг втора каляска влезе шумно в двора.

— Дяволите да го вземат! Пак ли някой идва? — промърмори баронът… — Вечерта е пълна с интересни преживявания.

— Граф Оливие дьо Шарни! — чу се гласът на портиера към слугите.

— Заведете графа в салона — каза Филип на Шампан, — баронът ще го приеме. Аз ще отида в будоара да говоря със сестра си.

Двамата мъже се спуснаха бавно по стълбата.

„Какво търси тук графът?“ — питаше се Филип.

„Какво търси тук Андре?“ — мислеше баронът.