Александър Дюма
Колието на кралицата (40)

40.
Господин Дьо Кросън

Господин Дьо Кросън, който беше изключително учтив, изпадна в крайно затруднено положение след обяснението на краля и кралицата. Не е лесно да знаеш всички тайни на една жена, особено когато тя е кралицата и когато си поел задължението да защитаваш интересите на короната и имаш грижата да запазиш доброто име на Нейно величество. Господин Дьо Кросън почувства, че му предстои да понесе гнева на жената и възмущението на кралицата, но той твърдо се бе закрепил на своята длъжност, а известната му на всички учтивост трябваше да му послужи като броня, която да намали силата на първите удари. Той влезе спокойно, с усмивка на уста. Кралицата не се усмихваше.

— Хайде, господин Дьо Кросън — започна тя, — да се обясним на свой ред.

— На вашите заповеди, Ваше величество.

— Вие сигурно знаете причината за всичко, което ми се случва, господин полицейски лейтенант!

— Повече или по-малко — отговори магистратът. — Познавам хората по делата им, но не зная причината, поради която Ваше величество говори с мен.

— Ще имам неудоволствието да ви я съобщя — отвърна кралицата, ядосана от спокойствието на полицейския лейтенант. — Съвсем очевидно е, че мога да ви поверя тайната си, както това се прави, настрана, но аз, господине, винаги търся ярката светлина и високия глас. Е, добре! Отдавам делата, както вие ги наричате, делата, от които се оплаквам, на лошото държане на едно лице. То прилича на мен и прави зрелища навсякъде, където вие смятате, че сте ме видели, вие или вашите агенти, господине.

— Прилика! — възкликна господин Дьо Кросън, прекалено зает да издържа атаката на кралицата, за да забележи временното смущение на Жана и учудването на Андре.

— Преценявате ли това предположение като невъзможно, господин полицейски лейтенант? Или предпочитате да мисля, че се лъжа или че ви лъжа?

— Госпожо, не казвам това. Но каквато и да е приликата между всяка друга жена и Ваше величество, има и разлика, в която един опитен поглед не може да се излъже.

— Може, господине, тъй като хората грешат.

— Ще дам един пример на Ваше величество — намеси се Андре.

— А…

— Когато живеехме с баща ми в имението Таверне Мезон-Руж, имахме прислужничка, която по една странна случайност…

— Приличаше на мен?

— О, да, Ваше величество, просто да се объркаш.

— И какво стана с това момиче?

— Ние не знаехме още до каква степен душата на Нейно величество е щедра, благородна, възвишена и баща ми се уплаши тази прилика да не разгневи кралицата. Когато бяхме в Трианон, ние гледахме момичето да не се показва пред очите на хората от кралския двор.

— Виждате добре, господин Дьо Кросън. А, а… това е интересно за вас.

— Много, госпожо.

— А после, скъпа Андре.

— И така, госпожо, момичето, което беше амбициозно и имаше подвижен ум, се отегчи да го крият постоянно, завърза без съмнение лошо познанство и една вечер, когато се приготвях да си легна, аз се изненадах, че то не се появи. Търсиха го. Нищо. Бе изчезнало.

— Открадна ли ви нещо моята двойница?

— Не, госпожо, аз не притежавах нищо.

Жана бе изслушала този разговор внимателно.

— И така, това не ви ли бе известно, господин Дьо Кросън? — попита кралицата.

— Не, госпожо.

— Значи, съществува жена, която поразително прилича на мен, а вие не го знаете! Събитие от толкова важно значение става в кралството и причинява големи бъркотии, а вие не сте осведомен първи? Хайде да признаем, господине, полицията е много зле организирана, нали?

— Но — отговори магистратът — уверявам ви, че не, госпожо. Далеч съм от мисълта да издигам работата на полицейския лейтенант до висотата на божествените дела, но Ваше величество, която стои много по-високо над мен на този земен Олимп, добре знае, че магистратите на краля са обикновени хора. Аз не насочвам събитията, а се случват толкова странни неща, че човешкият ум едва ги побира.

— Господине, когато човек е получил всички възможни власти, за да проникне чак до мислите на себеподобните си, когато със своите агенти плаща на шпиони, когато чрез шпионите може да забележи дори движенията, които правя пред огледалото, ако този човек не е господар на събитията, то…

— Госпожо, когато Ваше величество прекара нощта навън, аз го знаех. Добре ли е организирана полицията? Да, нали? Този ден Ваше величество бе отишла при ето тази госпожа на улица „Сен Клод“ в Маре. Това не ме засяга. Когато сте се появили с госпожа Ламбал на сеанса у Месмер, а вие наистина сте били, аз вярвам — моята полиция е добре подготвена, тъй като агентите са ви видели. Когато сте отишли в Операта…

Кралицата изправи рязко глава.

— Оставете ме да се доизкажа, госпожо. Аз казвам това, както и граф Д’Артоа го заяви. Ако деверът се припознава в чертите на снаха си, още повече щеше да се припознае един агент, който получава по няколко екю на ден. Агентът сметнал, че ви е видял, и той го е съобщил. Този ден моята полиция бе добре организирана. Ще кажете ли също, госпожо, че моите агенти не са проследили скандалната история с вестникаря Рето, който бе здравата набит от господин Дьо Шарни.

— От господин Дьо Шарни! — извикаха едновременно Андре и кралицата.

— Събитието е съвсем ново, госпожо, а ударите с бастун още личат по рамената на вестникаря. Ето едно от приключенията, с които моят предшественик, господин дьо Сартин, се гордееше и толкова духовито ги разказваше на покойния крал.

— Господин Дьо Шарни да се е унизил с този негодник?

— Узнах го от моята полиция, толкова несправедливо обвинявана, и вие ще се съгласите с мен, че тази полиция е надеждна, за да разкрие дуела, станал след оная история с Рето.

— Дуел на господин Дьо Шарни! Господин Дьо Шарни се е дуелирал — извика кралицата.

— С вестникаря ли? — попита оживено Андре.

— О, не, госпожо. Пребитият от бой вестникар нямаше да може да нанесе на господин Дьо Шарни удара с шпага, който го накара да се почувства зле в преддверието.

— Ранен! Той е ранен! — извика кралицата. — Ранен! Но кога? Как? Вие се лъжете, господин Дьо Кросън.

— О, госпожо, Ваше величество доста често намира, че греша, за да отсъди, че този път не съм в грешка.

— Преди мъничко той беше тук.

— Да, зная.

— О, но аз видях — добави Андре, — че той изпитва болка.

Тя така произнесе тези думи, че кралицата откри в тях враждебност и рязко изви глава. Погледът на кралицата изразяваше известен упрек, на който Андре издържа твърдо.

— Какво казвате? — попита Мария-Антоанета. — Забелязала сте, че господин Дьо Шарни страда, и не сте казала?

Андре не отговори. Жана поиска да се притече на помощ на любимката, с която трябваше да стане приятелка.

— Аз също мисля — подхвана тя, — че господин Дьо Шарни едва се държеше през времето, когато Нейно величество му оказваше чест да разговаря с него.

— Да — потвърди гордо Андре, като не поблагодари дори с поглед на графинята.

Господин Дьо Кросън, когото в случая разследваха, с удоволствие следеше въздействието на разсъжденията си над трите жени, от които нито една с изключение на Жана не се съмняваше, че отстъпва пред един лейтенант от полицията.

После кралицата подхвана:

— Господине, с кого и защо господин Дьо Шарни се е дуелирал?

Междувременно Андре успя да възстанови хладнокръвието си.

— С един благородник, който… Но за Бога, госпожо, съвсем безполезно е сега. Двамата неприятели явно са се разбрали много добре… Преди малко те разговаряха пред Ваше величество.

— Пред мен… тук?

— Точно тук… откъдето победителят излезе първи преди двадесетина минути може би.

— Господин Дьо Таверне! — извика със злобен блясък в очите кралицата.

— Брат ми! — добави тихо Андре, която се упрекна, че е била егоистка и че не е разбрала всичко по-рано.

— Мисля — каза господин Дьо Кросън, — че господин Филип дьо Таверне наистина се е сражавал с господин Дьо Шарни.

Кралицата плесна силно с ръце, с което изразяваше силния си гняв.

— Непристойно е… непристойно — каза кралицата. — Какво? Американските нрави тук, във Версай? О, не, не ще се помиря, аз не!

Андре наведе глава, господин Дьо Кросън също.

— Само защото сме се скитали с Лафайет и с Вашингтон — кралицата предпочете да произнесе на френски последното име, — да превърнем кралския двор в арена от шестнадесети век. Не, още веднъж казвам, не! Андре, вие трябваше да знаете, че брат ви се е дуелирал.

— Научавам го сега, госпожо — отвърна тя.

— Защо се е бил?

— Можем да попитаме господин Дьо Шарни, който се е дуелирал с него — добави Андре, пребледняла и с блеснали очи.

— Не питам — отговори грубо кралицата — какво е направил господин Дьо Шарни, а какво е извършил господин Филип дьо Таверне.

— Ако брат ми се е дуелирал — каза девойката, като произнасяше една по една думите, — то това сигурно не е било във вреда на Ваше величество.

— Значи ли това, че господин Дьо Шарни не се е бил в моя защита, госпожице?

— Имам чест да отбележа пред Ваше величество — отговори със същия тон Андре, — че говоря на кралицата само за моя брат, а не за някой друг.

Мария-Антоанета запази спокойствие, за което й бяха необходими всички морални и физически сили, нещо, на което тя бе способна. Кралицата стана, направи един кръг в стаята, престори се, че се оглежда в огледалото, взе един том от лакираната етажерка, прегледа седем-осем реда и го захвърли.

— Благодаря, господин Дьо Кросън — каза тя на магистрата. — Убедихте ме. Бях малко разстроена от всички тези доклади, от различните догадки. Да, полицията е добре организирана, господине, но ви моля, помислете за приликата, за която ви говорих. Съгласен ли сте? Сбогом.

Тя с голямо благоразположение му протегна ръка и той тръгна много радостен и десет пъти повече осведомен.

Андре усети вложения оттенък в думата „сбогом“ и се оттегли с дълъг и тържествен реверанс. Кралицата й каза едно небрежно сбогом, но без видима злоба. Жана се поклони като пред олтар, тя също се готвеше да се сбогува. Госпожа Дьо Мизери влезе.

— Госпожо — обърна се тя към кралицата, — Ваше величество не е ли определила час на господата Бьомер и Босанж?

— А, вярно, добра ми Мизери, вярно. Да влязат. Останете още, госпожа Дьо ла Мот, искам кралят да се помири с вас.

Докато изричаше тези думи, кралицата наблюдаваше в отсрещното огледало израза на лицето на Андре, която бавно отиваше към вратата на просторния кабинет. Мария-Антоанета може би искаше да подразни ревността й, като показваше, че покровителства новодошлата. Андре, която не бе нито начумерена, нито учудена, изчезна зад завесата.

— Стомана! Стомана! — извика кралицата и въздъхна. — Да, като стомана са тези Таверне, но също и като злато. А, господа бижутери, добър ден! Какво ново носите? Знаете добре, че нямам пари.