Александър Дюма
Колието на кралицата (75)

75.
Като крал не мога, като принц не благоволявам, аз съм Роан

Кралицата, изглежда, чакаше нетърпеливо, тъй че, щом съзря бижутерите, каза бързо:

— Аха, ето го господин Босанж, взели сте и подкрепление, Бьомер, толкова по-добре.

Бьомер нямаше какво да каже, мислеше усилено. В такъв случай е най-добре да подхванеш с някакъв жест. Бьомер се хвърли в нозете на Мария-Антоанета. Постъпката беше изразителна. Босанж последва примера на съдружника си.

— Господа — рече кралицата, — сега съм спокойна и няма да се гневя повече. Хрумна ми впрочем една мисъл, която променя чувствата ми към вас. Няма никакво съмнение, че в тази работа ние сме жертва на някаква загадка… която за мен вече не е загадка.

— Ах, госпожо — възкликна Бьомер, въодушевен от думите на кралицата, — значи не ме подозирате вече… че съм… Ох, колко грозна за произнасяне е думата фалшификатор!

— На мен също ми е неприятно да я чувам, моля да ми повярвате, само като я споменавате — каза кралицата. — Не, аз не ви подозирам вече.

— В такъв случай Ваше величество подозира ли някого?

— Отговаряйте на въпросите ми. Казвате, че диамантите вече не са у вас?

— Вече не са у нас — отговориха едновременно двамата бижутери.

— За вас не е важно на кого съм поръчала да ви ги предаде. Това е моя работа. Не сте ли се виждали… с госпожа графиня Дьо ла Мот?

— Извинете, госпожо, видяхме се…

— Тя нищо ли не ви даде… от мое име?

— Не, госпожо. Госпожа графинята ни каза само: „Чакайте.“

— А това мое писмо кой го донесе?

— Писмото ли? — отвърна Бьомер. — Това, което Ваше величество държеше в ръцете си, ни беше донесено през нощта от един непознат куриер.

Той показа фалшивото писмо.

— Ах! — възкликна кралицата. — Добре. Както виждате, то не идва направо от мен.

Тя позвъни, яви се един слуга…

— Да повикат госпожа графиня Дьо ла Мот — каза спокойно кралицата. — А вие не сте се виждали с никого, не сте се виждали с господин Дьо Роан?

— С господин Дьо Роан, разбира се, госпожо, той дойде да ни посети и да се осведоми…

— Много добре! — отвърна кралицата. — Да не отиваме по-далеч. Щом и господин кардинал Дьо Роан е замесен в тази работа, няма защо да се отчайвате. Отгатвам вече — като ви е казала „чакайте“, госпожа Дьо ла Мот е искала… Не, нищо не отгатвам и нищо не искам да отгатвам… Просто вървете да намерите господин кардинала и му разкажете всичко, което току-що ми казахте. Не губете време и добавете, че аз знам за случая.

Бижутерите, ободрени от малкото пламъче надежда, се спогледаха вече не толкова уплашени. Само Босанж, който искаше да си каже думата, се осмели да изрече тихичко:

— Все пак кралицата е имала в ръцете си фалшива разписка, а фалшификацията е престъпление.

Мария-Антоанета сбърчи вежди.

— Вярно — каза тя, — ако не сте получили колието, написаното е фалшификация. Но за да се докаже, че има фалшификация, необходимо е да ви срещна лице срещу лице с личността, на която възложих да ви предаде диамантите.

— Когато Ваше величество пожелае — извика Босанж. — Ние, честните търговци, не се боим от изяснение.

— Тогава вървете да потърсите господин кардинала, само той може да ни осветли в тази работа.

— Ваше величество ще ни позволи ли да ви съобщим отговора? — попита Бьомер.

— Аз ще го зная преди вас — каза кралицата, — ще ви избавя от затруднението. Вървете.

Тя ги освободи, а когато те си отидоха, подтиквана от силно безпокойство, взе да праща при госпожа Дьо ла Мот куриер след куриер. Няма да я проследим в диренията и подозренията й, напротив, ще я изоставим, за да стигнем по-скоро с бижутерите до желаната истина.

Кардиналът бе у дома си, четеше с неописуем гняв едно писъмце, което госпожа Дьо ла Мот му бе изпратила, както сама казваше, от Версай. Писмото беше остро, лишаваше кардинала от всякаква надежда. Тя го призоваваше да не мисли повече за нищо, забраняваше му да се явява неофициално във Версай, умоляваше го като честен човек да не възобновява едни отношения, станали невъзможни. Докато го препрочиташе, принцът подскачаше, сричаше буквите една по една, сякаш искаше от писмото сметка за терзанията, на които го подлагаше една жестока ръка.

— Коварна кокетка — крещеше той отчаяно. — О, ще си отмъстя!

Кардиналът сипеше всички ония проклятия, които облекчават в любовните мъки слабите сърца, но не ги лекуват от самата любов.

— Ето — казваше той, — четири писма, които ми е писала, едно от друго по-несправедливи, по-тиранични. Приемала ме е от прищявка! Това унижение едва ли ще й простя, ако ме направи жертва на някаква нова своя прищявка.

Измаменият нещастник препрочиташе с жарта на надеждата всички писма, подсилвани в неумолимостта си с безпощадно майсторство. Последното беше връх на жестокостта, то пронизваше сърцето на клетия кардинал, и все пак той обичаше толкова, че противно на здравия разум изпитваше удоволствие да чете, да препрочита студените грубости, дошли от Версай според госпожа Дьо ла Мот.

Точно тогава бижутерите се явиха в дома му. Той се изненада много, че настояват да влязат насила. Три пъти изгони слугата си, който дойде отново за четвърти път да каже: „Бьомер и Босанж са заявили, че ще се махнат само ако ги принудят.“

— Какво ли значи това? — помисли си кардиналът. — Пуснете ги.

Те влязоха. Разстроените им лица свидетелстваха за жестоките им душевни и физически усилия. Ако и да бяха победили в една от битките, нещастниците бяха загубили в другата. Никога толкова разстроени мозъци не са били принуждавани да работят пред един църковен първенец.

— Преди всичко, господа бижутери — провикна се кардиналът, като ги съзря, — защо е тази грубост? Дължим ли ви нещо тук?

Двамата съдружници се смразиха от страх при това начало.

— Нима ще започнат пак тамошните сцени? — попита с крайчеца на окото си Бьомер своя съдружник.

— О, не — отвърна последният и намести войнствено перуката си, — колкото до мен, аз съм подготвен за всякакви нападки.

Той направи почти заплашителна крачка, докато Бьомер, по-благоразумен, остана отзад. Кардиналът помисли, че са полудели, и им го каза направо.

— Ваше високопреосвещенство — подхвана отчаяният Бьомер, като отсичаше с въздишка всяка сричка, — справедливост, милост, спестете ни гнева си, не ни принуждавайте да бъдем непочтени към най-великия, най-знатния принц.

— Господа, вие или не сте луди и в такъв случай ще бъдете изхвърлени през прозорците — каза кардиналът, — или пък сте луди и в такъв случай ще бъдете чисто и просто изритани през вратата. Изберете.

— Ваше високопреосвещенство, ние не сме луди, а ограбени!

— Какво ме засяга — продължи господин Дьо Роан, — да не съм полицейски лейтенант!

— Но, Ваше високопреосвещенство, колието беше в ръцете ви — изхълца Бьомер. — Вие ще дадете показания в съда, Ваше високопреосвещенство, ще идете…

— Колието е било у мен? — възкликна принцът… — Откраднатото колие!

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— А какво казва кралицата? — извика изведнъж заинтригуван кардиналът.

— Кралицата ни прати при вас, Ваше високопреосвещенство.

— Много любезно от страна на Нейно величество. Но какво мога да направя аз в случая, клети хора?

— Вие можете всичко, Ваше високопреосвещенство, можете да кажете какво е станало с колието.

— Аз ли?

— Несъмнено.

— Драги господин Бьомер, можете да ми държите такъв език, ако бях от бандата крадци, задигнали колието от кралицата.

— Колието не е задигнато от кралицата.

— От кого тогава, Боже мой!

— Кралицата отрича колието да е било у нея.

— Как, отрича!? — възкликна колебливо кардиналът. — Нали имате разписка от нея.

— Кралицата казва, че разписката е фалшива.

— Ха! — извика кардиналът. — Вие сте се побъркали, господа.

— Така ли е? — обърна се Бьомер към Босанж, който отговори с трикратно утвърдително кимване.

— Кралицата е отрекла — рече кардиналът, — понеже, когато сте разговаряли, при нея е имало хора.

— Никого нямаше, Ваше високопреосвещенство, но това не е всичко.

— Какво още има?

— Кралицата не само отрече, не само твърдеше, че разписката е фалшива, но и показа разписка от нас, която доказваше, че сме си взели обратно колието.

— Разписка от вас — повтори кардиналът. — А тази разписка?

— Фалшива като другата, господин кардинал, вие добре знаете.

— Фалшива… Два фалшификата… Казвате, че добре го зная?

— Положително, защото потвърдихте пред нас това, което ни каза госпожа Дьо ла Мот. Знаете добре, че наистина продадохме колието и че то беше в ръцете на кралицата.

— Достатъчно! — каза кардиналът и прокара ръка по челото си. — Това, струва ми се, са много сериозни неща. Да се разберем. Ето какви бяха сделките ми с вас.

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— Първо, покупка на колие, направена от мен за сметка на Нейно величество, за което ви платих двеста и петдесет хиляди ливри.

— Вярно е, Ваше високопреосвещенство.

— После продажба, уговорена направо от кралицата, поне както ми казахте, при условия, определени и гарантирани с нейния подпис?

— С нейния подпис… Твърдите, че това е подписът на кралицата, така ли, Ваше високопреосвещенство?

— Покажете ми го.

— Ето го.

Бижутерите извадиха писмото от портфейла си. Кардиналът му хвърли поглед.

— Я гледай! — възкликна той. — Вие сте деца… Мария-Антоанета на Франция… Та нали кралицата е дъщеря на австрийския кралски двор? Вие сте ограбени — и почеркът, и подписът, всичко е фалшиво!

— В такъв случай — провикнаха се разярени бижутерите, — госпожа Дьо ла Мот трябва да знае фалшификатора и крадеца.

Това твърдение отвори очите на кардинала за истината.

— Да повикаме госпожа Дьо ла Мот — каза той много смутен.

Прелатът позвъни, както бе направила и кралицата. Хората му се впуснаха подир Жана, чиято каляска може би все още не беше много далеч.

В това време Бьомер и Босанж, свили се като зайци в леговището си в обещанията на кралицата, повтаряха: „Къде е колието? Къде е колието?“

— Ще ме оглушите — каза сърдито кардиналът. — Откъде да зная аз къде ви е колието? Предадох го лично на кралицата, нищо повече не зная.

— Колието! Ние нямаме пари. Колието! — повтаряха двамата търговци.

— Господа, това не ме засяга — повтори излязъл от кожата си кардиналът, готов да изхвърли през вратата двамата кредитори.

— Госпожа Дьо ла Мот! Графинята! — завикаха Бьомер и Босанж, прегракнали от отчаяние. — Тя ни опропасти.

— Госпожа Дьо ла Мот е известна със своята честност, в която ви забранявам да се съмнявате, иначе ще заповядам да ви изтезават на колелото, и то в моя дом.

— В края на краищата някой е виновен — каза жаловито Бьомер. — Двата фалшиви документа все са направени от някого.

— От мен ли? — каза високомерно господин Дьо Роан.

— Ваше високопреосвещенство, съвсем не искаме да кажем това.

— Тогава?

— За Бога, Ваше високопреосвещенство, едно обяснение.

— Почакайте аз самият да го дам.

— Но, Ваше високопреосвещенство, какво да отговорим на кралицата, защото Нейно величество се нахвърля и върху нас.

— Тя какво казва?

— Казва, че колието се намира или у вас, или у госпожа Дьо ла Мот, а не у нея.

— Щом е така — рече кардиналът, пребледнял от гняв и срам, — вървете да кажете на кралицата, че… Не, нищо не й казвайте. Този скандал ни стига за днес. Но утре… утре, чувате ли, ще отслужа литургия във версайския параклис. Елате, ще видите как ще се приближа до кралицата, ще й говоря, ще я попитам дали колието не е у нея и ще чуете какво ще отговори тя. Ако отрече пред мен… тогава, господа, аз съм Роан, ще платя!

След тези думи, произнесени така величествено, принцът отпрати двамата съдружници. Те си тръгнаха заднишком, докосвайки се с лакти.

— Значи до утре — смънка Бьомер, — нали, Ваше високопреосвещенство?

— До утре, единадесет часа сутринта, във версайския параклис — отговори кардиналът.