Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

84.
Мъртвото сърце

Кралицата, както беше редно, подхвана разговора.

— Ето ви значи, госпожице — каза тя с тънка усмивка. — Знаете ли, вие ми правите особено впечатление като монахиня.

Андре не отговори нищо.

— Да видя една стара приятелка — продължи кралицата, — вече загубена за света, в който ние, останалите, още живеем, е като строг съвет, даван ни от гроба. Не сте ли на моето мнение, госпожице?

— Госпожо — отговори Андре, — кой би си позволил да дава съвети на Ваше величество? Самата смърт ще предупреди кралицата в деня, когато ще я вземе. Всъщност как би могла да постъпи другояче?

— Защо?

— Защото, госпожо, на една кралица е предопределено от естеството на нейната възвишеност да понася на тоя свят само неизбежно необходимото. Всичко, което може да подобри живота й, тя го има, всичко, което може да помогне някому, за да му е приятна службата, една кралица го взема от другиго.

Кралицата трепна изненадана.

— А това е едно право — побърза да вметне Андре. — „Друг“ за една кралица е сборът от поданици, чиито блага, чест и живот принадлежат на владетелите. Така че живот, чест и блага, духовни или материални, са собственост на кралиците.

— Тези разбирания ме учудват — произнесе бавно Мария-Антоанета. — Вие представяте владетелката като не знам каква ламя от приказките, която поглъща състоянието и щастието на обикновените граждани. Нима аз съм такава жена, Андре? Нима имахте сериозни основания да се оплаквате от мен, когато бяхте в кралския двор?

— Ваше величество имаше добрината да ми зададе този въпрос, когато ви напусках — отвърна Андре. — Аз отговорих като днес — не, госпожо.

— Но често — продължи кралицата — ни огорчава някаква обида, която не ни засяга лично. Нима съм навредила на някого от вашите близки и така съм заслужила жестоките думи, които ми отправихте преди малко? Андре, оттеглянето, което сте избрали, е убежище срещу всички лоши страсти на света. Бог ни учи на доброта, сдържаност, забрава на обидите, на добродетели, на които самият той е най-чистият образец. Трябва ли да намеря, идвайки да видя тук една сестра на Исус Христос, трябва ли да намеря едно строго чело и жлъчни думи? Трябва ли аз, която идвам при приятелка, да срещна упреците или забулената враждебност на една непримирима неприятелка?

Андре вдигна очи, смаяна от тази невъзмутимост, на която Мария-Антоанета не бе привикнала своите служители. При съпротива тя беше високомерна и груба. Да слуша, без да се гневи, думите, които Андре бе произнесла, значеше усилие да покаже търпение и приятелство, което трогна чувствително самотницата.

— Нейно величество знае добре — каза тя по-тихо, — че Таверне не могат да бъдат нейни врагове.

— Разбирам — отвърна кралицата, — вие не можете да ми простите, че бях студена към вашия брат, а самият той ме обвинява може би в лекомислие, дори в своенравие.

— Моят брат е твърде почтителен поданик, за да обвинява кралицата — каза Андре, като се помъчи да запази своята твърдост.

Кралицата виждаше, че щеше да стане подозрителна, ако увеличаваше дозата мед, предназначена, за да укроти цербера. Тя се спря посред старанията си.

— Все пак — рече тя, — като дойдох в „Сен Дьони“, за да говоря с игуменката, исках да ви видя и да ви уверя, че и отблизо, и отдалеч съм ваша приятелка.

Андре усети този нюанс. Тя се страхуваше да не би на свой ред да е обидила тази, която я ласкаеше, страхуваше се още повече да не би да е разкрила болезнената си рана пред прозорливия поглед на една жена.

— Ваше величество ме обсипва с чест и радост — каза тъжно тя.

— Не говорете така, Андре — отвърна кралицата и стисна ръката й, — разкъсвате ми сърцето. Не може да се каже, че една нещастна кралица може да има приятелка, може да има душа, може да впери доверчиво очите си в прекрасни очи като вашите, без да съзре в дъното на тези очи корист или неприязън! Да, Андре, завиждайте на тези кралици, на тези господарки на благата, честта и живота на всички. Е, да, те са кралици! Е, да, те притежават златото и кръвта на своите народи, ала сърцето — никога, никога! Те не могат да го вземат, трябва да им бъде дадено.

— Уверявам ви, госпожо — каза Андре, покъртена от пламенните слова, — че обичах Ваше величество така, както никога не бях обичала на този свят.

И като изрече тези думи, тя се изчерви и наведе глава.

— Вие… сте ме… обичали! — извика кралицата, като се хвана изведнъж за думите й. — Значи вече не ме обичате?

— Ох, госпожо!

— Не искам нищо от вас, Андре… проклет да бъде манастирът, който угаси толкова бързо спомена в някои сърца.

— Не упреквайте сърцето ми — каза бързо Андре. — То е мъртво.

— Сърцето ви — мъртво! Вие, Андре, млада, хубава, казвате, че сърцето ви е мъртво! Ах, не си играйте с тези печални думи. Сърцето не е мъртво у тая, която запазва тази усмивка, тази хубост. Не говорете така, Андре.

— Повтарям ви, госпожо, нищо в кралския двор, нищо на света вече не съществува за мен. Тук аз живея като тревата и растенията, имам радостите, които само аз разбирам, затова, като ви видях преди малко величествена и възвишена, аз, скромната и невзрачна монахиня, не можах да разбера веднага. Очите ми се затвориха заслепени от вашия блясък. Умолявам ви да ми простите, тази забрава на славните светски суети не е чак толкова голямо престъпление, моят изповедник ме хвали всеки ден за това, госпожо. Не бъдете, умолявам ви, по-строга от него.

— Какво! Вие се чувствате добре в манастира? — възкликна кралицата.

— Аз прегръщам с удоволствие усамотения живот.

— Мигар не остава вече нищо, с което радостите на живота да ви привличат?

— Нищо.

„Боже мой! — помисли си кралицата обезпокоена. — Нима няма да успея?“ По вените й пробяга смъртна тръпка. „Да се опитаме да я изкупим — рече си тя. — Ако това средство не успее, ще прибягна до молби. Ох, ще я моля, ще я моля да приеме господин Дьо Шарни. Боже милостиви! Защо трябва да бъда толкова нещастна!“

— Андре — продължи Мария-Антоанета, като овладя вълнението си, — преди малко вие изразихте задоволството си с думи, които ми отнемат надеждата, която хранех.

— Каква надежда, госпожо?

— Да не говорим за това, ако сте взели решение, както стана ясно преди малко… Уви, това беше за мен една сянка на удоволствие, което угасна! Нали всичко е една сянка за мен! Да не мислим повече за това.

— В края на краищата, госпожо, тъкмо от това трябва да черпите удовлетворение, обяснете ми…

— Каква полза? Вие сте се оттеглили от света, нали?

— Да, госпожо.

— Напълно доброволно?

— О, с цялата си воля.

— А доволна ли сте от това, което сте направили?

— Повече от всякога.

— Виждате, че е излишно да говоря. Ала Бог ми е свидетел, в един момент мислех, че съм ви направила щастлива.

— Мен?

— Да, вас, неблагодарнице, която ме обвинявате. Но днес предусетихте други радости, вие знаете по-добре от мен вкусовете и призванието си. Аз се отказвам…

— Все пак, госпожо, направете ми честта да ми кажете някаква подробност.

— О, това е много просто, аз исках да ви върна в двора.

— О — усмихна се горчиво Андре, — аз да се върна в двора… Боже мой… Не, госпожо, никога! Дори и да проявя неподчинение към Ваше величество.

Кралицата потръпна. Сърцето й се изпълни с неизразима мъка. Тя се разбиваше като мощен кораб в прашинка гранит.

— Значи отказвате? — промълви тя.

За да скрие смущението си, тя зарови лице в ръцете си. Андре помисли, че кралицата е съкрушена, приближи се до нея и коленичи, сякаш с почитта си да омекоти раната, която бе нанесла на приятелството или на гордостта.

— Вижте — каза тя, — какво ще правите с мен в двора, с мен тъжната, с мен нищожеството, с мен бедната, с мен прокълнатата, с мен, която всеки отбягва, понеже не съумях дори аз, нещастната, да вдъхна у жените и най-обикновеното безпокойство на съперничествата, у мъжете — най-обикновената симпатия на разликата между половете… Ах, госпожо и мила господарке, оставете монахинята, нея не я приема дори Бог, който я намира все още твърде несъвършена, Той, който приема болните телом и духом. Оставете ме на страданието ми, на уединението ми, оставете ме.

— Ах — възкликна кралицата и вдигна очи, — положението, което щях да ви предложа, опровергава всички унижения, от които се оплаквате! Бракът, за който става дума, щеше да ви направи една от най-знатните дами във Франция.

— Б… брак! — заекна Андре смаяна.

— Вие отказвате — рече кралицата, все по-обезсърчена.

— Ох, да, отказвам, отказвам!

— Андре…

— Отказвам, госпожо, отказвам.

Мария-Антоанета с ужасно свито сърце вече се приготви да премине към молби. Андре й попречи точно когато тя се изправяше нерешителна, разтреперана, объркана, неспособна да намери първата дума на речта си.

— Поне, госпожо — каза тя, като я задържаше за роклята, защото си помисли, че кралицата си отива, — окажете ми тази голяма милост да ми назовете мъжа, който би ме приел за съпруга. Аз толкова страдах и бях унижавана в живота, че името на този великодушен мъж…

Тя се усмихна с мъчителна ирония.

— …ще бъде — продължи тя — балсамът, който ще слагам занапред на всичките рани на гордостта ми.

Кралицата се поколеба, но трябваше да стигне докрай.

— Господин Дьо Шарни — каза тъжно и безразлично тя.

— Господин Дьо Шарни! — възкликна в ужасно избухване Андре. — Господин Оливие дьо Шарни!

— Господин Оливие, да — каза кралицата и учудена погледна младото момиче.

— Племенникът на господин Дьо Сюфрен? — продължи Андре, чиито бузи поруменяха, а очите й заблестяха като звезди.

— Племенникът на господин Дьо Сюфрен — отговори Мария-Антоанета, все по-озадачена от промяната, настъпила по лицето на Андре.

— За господин Оливие ли, казвате, искате да ме омъжите, госпожо?

— Точно за него.

— И… той е съгласен…

— Той ви прави предложение за женитба.

— О, приемам, приемам — каза Андре, луда от възторг. — Значи ме обича! Обича ме, както аз го обичах!

Кралицата се стъписа, смъртнобледа и разтреперана, издаде глух стон и се строполи поразена в едно кресло, докато обезумялата Андре целуваше коленете й, роклята, мокреше със сълзи ръцете й и ги обсипваше с пламенни целувки.

— Кога тръгваме? — попита тя най-после, когато словото успя да измести сподавените викове, въздишките.

— Елате — прошепна кралицата, която усещаше, че животът й отлита, и искаше да спаси честта си, преди да умре.

Тя стана, облегна се на Андре, чиито парещи устни търсеха студените й бузи, и докато младото момиче се приготвяше за заминаване, злочестата владетелка, която се разпореждаше с живота и честта на трийсет милиона поданици, с горчиво ридание каза:

— О, Боже мой… Не са ли достатъчни тези страдания за едно-едничко сърце? И все пак трябва да ти благодаря, Боже мой — добави тя. — Защото ти спасяваш децата ми от позор, даваш ми правото да умра под кралска мантия!