Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

48.
Жана — покровителка

Два дни след посещението си при Бьомер кардинал Дьо Роан получи следната бележка:

Негово високопреосвещенство кардинал Дьо Роан знае без съмнение къде ще вечеря тази вечер.

„От малката графиня — каза си той, вдъхвайки парфюма от писмото. — Ще отида.“

А ето по какъв повод госпожа Дьо ла Мот искаше тази среща с кардинала. От петимата лакеи, предоставени на нейно разположение от Негово високопреосвещенство, тя бе одобрила един — с черни коси, кафяви очи, с вид на жизнерадостен и в същото време на жлъчен човек. Според Жана това бяха признаците на дейно, трезво и упорито мислене.

Тя накара избрания лакей да дойде и за четвърт час получи от покорността и прозорливостта му всичко, което й беше необходимо. Този лакей проследи кардинала и докладва, че е виждал Негово високопреосвещенство през двата дни да ходи два пъти при господата Бьомер и Босанж.

Жана знаеше достатъчно. Човек като господин Дьо Роан не се пазари. Опитни търговци като Бьомер не изпускат купувача. Колието трябва да е продадено. Продадено от Бьомер, купено от господин Дьо Роан! И той нямаше да каже нито дума на приятелката си, тоест на своята метреса! Това бе сериозен признак. Жана смръщи чело, захапа устни и изпрати на кардинала бележката, която прочетохме.

Господин Дьо Роан дойде същата вечер. Преди това бе изпратил кошница с токайско вино и други специалитети, все едно че трябваше да вечеря у Гимарили или у госпожица Данжевил. Тази подробност, както и много други, не убягна на Жана. Тя нарочно не нареди да поднесат от деликатесите на кардинала и като започна с известна нежност разговора си с него, когато останаха сами, каза:

— Наистина, монсеньор, има нещо, което ме огорчава много.

— Какво говорите, графиньо! — възкликна с престорена раздразнителност господин Дьо Роан, която невинаги е белег, че човек наистина е подразнен.

— Е, добре, монсеньор, причината за моето разочарование е, че вие не само не ме обичате вече, но и никога не сте ме обичали.

— О, графиньо! — възкликна кардиналът.

— Не се опечалявайте, монсеньор, напълно безразлично ми е.

— А защо ви е безразлично?

— Защото аз не ви обичам.

— Графиньо, знаете ли, че никак не е любезно от ваша страна това, което имах честта да чуя?

— Вярно е, че не започваме с любезности, но това е истината, нека я отбележим.

— Каква истина?

— Че никога не съм ви обичала, монсеньор, а и вие също не сте ме обичали.

— О, колкото до мен, не бива да се казва — извика с почти искрен тон принцът. — Графиньо, аз съм изпитвал много обич към вас. Не ме приравнявайте със себе си.

— Хайде, монсеньор, нека се уважаваме достатъчно, за да си кажем истината.

— А каква е истината?

— Между нас има връзка, много по-силна от любовта.

— Коя?

— Интересът.

— Интересът? Не, графиньо!

— Монсеньор, ще ви кажа, както нормандският селянин от бесилото е казал на своя син: „Ако си отвратен, не отвращавай и другите.“ Не! Всеки от двама ни се води от своя интерес, монсеньор.

— Е, добре, да видим, графиньо! Да предположим, че се водим от някакъв интерес. Как мога да послужа аз на вашите интереси, а вие на моите?

— Най-напред, монсеньор, имам желание да поспоря с вас.

— Добре, графиньо.

— Вие проявихте недоверие към мен, тоест липса на уважение.

— Аз? А кога, моля ви?

— Кога? Ще отречете ли, че след като хитро узнахте подробностите…

— За какво, графиньо?

— За вкуса на известна дама към един предмет. Вие направихте всичко възможно да задоволите нейното желание, без да ми кажете нещо.

— Да извлека подробности, да открия желанието на известна дама за един предмет, да задоволя нейното желание! Графиньо, вие сте просто загадка, сфинкс. Ах, наистина бях видял добре главата, шията на жената, но все още не бях съзрял ноктите на лъва. Изглежда, ей сега ще ми ги покажете, е, добре…

— Е, не, няма да ви покажа нищо, монсеньор, тъй като вече нямате желание нищо да видите. Ще ви дам чисто и просто отговора на загадката: подробностите се отнасят за случилото се във Версай, известната дама е кралицата, задоволяването на желанието на Мария-Антоанета е покупката на прочутото колие, която направихте вчера от господата Бьомер и Босанж.

— Графиньо! — прошепна колебливо и пребледнял кардиналът.

Жана спря своя прям поглед върху него.

— Хайде — каза тя, — защо ме гледате така смутен, вчера не сключихте ли сделката с бижутерите на Ке дьо л’Екол?

Един Роан не лъже, дори пред жена. Кардиналът млъкна.

И тъй като щеше да се изчерви, нещо, което един мъж никога не прощава на жената, причинила това чувство, Жана побърза да хване ръката на кардинала.

— Извинете, мой принце — каза тя, — бързам да ви кажа в какво се лъжете за мен. Вие сметнахте, че съм глупава и зла.

— О, графиньо!

— Най-после…

— Нито дума повече. Оставете ме да кажа и аз. Ще ви убедя може би защото от днес виждам ясно с кого имам работа. Очаквах да намеря във ваше лице една красива жена, умна и очарователна метреса. Вие сте много повече. Чуйте!

Жана се приближи до кардинала и сложи ръката си в неговите ръце.

— Вие се съгласихте да станете моя метреса, скъпа приятелко, без да ме обичате. Сама ми го казахте — продължи господин Дьо Роан.

— И пак го повтарям — каза госпожа Дьо ла Мот.

— Значи имате някаква цел?

— Нима има нужда да ви обяснявам?

— Не, аз предугаждам. Искате да забогатея. Не е ли вярно, че щом забогатея, първата ми грижа ще бъде да осигуря вашия успех? Така ли е, или съм сбъркал?

— Не сте се излъгали, монсеньор, точно така е. Само, повярвайте ми, без да говоря излишни неща, аз не преследвах тази цел сред неприязън и отвращение, пътят беше приятен.

— Вие сте мила жена, графиньо, истинско удоволствие е да се разговаря с вас за работа. Казах, че сте отгатнали точно, знаете, че изпитвам към вас почтителна преданост.

— Забелязах го на бала в Операта, мой принце.

— Тази привързаност никога няма да бъде споделена. О! Бог ми е свидетел!

— Е! — отвърна графинята. — Една жена невинаги е кралица, а вие цените, доколкото зная, господин кардинал Мазарен[1].

— Той също беше много красив мъж — засмя се господин Дьо Роан.

— И много добър министър-председател — подхвана още по-спокойно Жана.

— Графиньо, с вас е излишно човек да мисли сам, вие винаги мислите и говорите в защита на приятелите си. Да, аз се стремя да стана министър-председател. Всичко ме води натам — произход, опитност в делата, известна благосклонност на чужди държави, голямата обич на френския народ.

— В края на краищата всичко — каза Жана — освен едно.

— Освен определена ненавист, искате да кажете?

— Да, от страна на кралицата и тази ненавист е истинската пречка. Това, което тя обича, трябва да го обича и кралят, това, което тя мрази, кралят го презира предварително.

— А тя мрази ли ме? Да бъдем откровени. Не мисля, че ни подхожда да спрем сега, преди да сме се разбрали напълно, графиньо.

— Е, добре, монсеньор, кралицата не ви обича.

— Значи съм загубен! Няма такова колие, което да струва…

— Ето в какво може би се лъжете, принце.

— Колието е купено!

— Поне кралицата ще види, че ако тя не ви обича, вие я обичате.

— О, графиньо!

— Знаете, монсеньор, че сме се договорили да наричаме нещата с истинските им имена.

— Добре. Значи казвате, че не губите надежда да ме видите един ден министър-председател.

— Сигурна съм в това.

— Сбърках, че не ви попитах какви са вашите желания.

— Ще ви кажа, принце, когато бъдете в състояние да ги задоволите.

— Ще чакам с нетърпение този ден.

— Благодаря, сега да вечеряме.

Кардиналът хвана и стисна ръката на Жана така, както й се искаше да я стисне преди няколко дни. Но това време бе отминало. Тя отдръпна ръката си.

— Е, добре, графиньо?

— Да вечеряме, монсеньор.

— Аз вече не съм гладен.

— Ами да разговаряме.

— Нямам вече какво да кажа.

— Тогава да се разделим.

— Ето — каза той, — това наричате съюз между нас. Гоните ли ме?

— За да бъдем, монсеньор, наистина съюзници — каза тя, — нека бъдем напълно самостоятелни, всеки за себе си.

— Имате право, графиньо. Извинете, че още веднъж сгреших спрямо вас, заклевам се, че ще бъде за последен път.

Той пое ръката й, целуна я почтително, но не видя подигравателната усмивка на графинята, когато каза: „Ще бъде за последен път.“ Жана стана и придружи принца до преддверието. Там той се спря и каза съвсем тихо:

— А продължението, графиньо?

— Съвсем просто.

— Какво да направя?

— Нищо. Чакайте ме. Във Версай.

— Кога?

— Утре.

— Ще имам ли отговор?

— Веднага.

— Хайде, моя покровителко, осланям се на вас.

— Оставете ме да действам.

Тя влезе в апартамента си, легна и се загледа в красивата мраморна фигура на Ендимион, който очаква Диана. „Решително свободата е за предпочитане“ — прошепна тя.

Бележки

[1] Мазарен или Мазарини (ит.) — Френски политик и държавник, кардинал (1641), доктор по право; италианец по произход. Пръв министър (1643 — 1661) по време на непълнолетието на Луи XIV. Постига политическа хегемония на Франция в Европа. Известен с любовните си похождения — бел.ред.