Александър Дюма
Колието на кралицата (69)

69.
Жена и демон

Жана бе забелязала смущението на Шарни, загрижеността на кралицата, готовността и на двамата да завържат разговор. За силна жена като Жана това беше предостатъчно, за да отгатне много неща. Излишно е да добавяме това, което всички вече бяха разбрали. След срещата, уредена от Калиостро между госпожа Дьо ла Мот и Олива, комедията на трите последни нощи може да мине без разяснения.

Жана, върнала се при кралицата, слушаше, наблюдаваше. Тя искаше да открие по лицето на Мария-Антоанета доказателства за своите подозрения. Но кралицата бе свикнала от известно време да не се доверява на никого. Тя не издаде нищо. Жана се задоволи с предположения. Тя вече бе наредила на един от лакеите да проследи господин Дьо Шарни. Слугата се върна да съобщи, че господин графът е изчезнал в една къща в края на парка, до беседките. Вече няма никакво съмнение, помисли Жана, този човек е влюбен и е видял всичко. Тя чу кралицата да казва на госпожа Дьо Мизери:

— Чувствам се много отпаднала, мила моя Мизери, довечера ще си легна в осем часа.

Тъй като почтената дама настояваше, кралицата добави:

— Няма да приемам никого.

„Напълно ясно — каза си Жана, — само луд нямаше да разбере.“

Кралицата, още развълнувана от сцената с Шарни, скоро освободи цялата си свита. За пръв път от влизането си в двора Жана беше доволна. „Картите са разбъркани — рече тя. — Към Париж! Време е да разваля, каквото съм направила.“

Тя веднага потегли от Версай. Когато пристигна у дома си на улица „Сен Клод“, откри великолепен подарък от сребърни прибори, който кардиналът й бе изпратил същата сутрин. Хвърли безразличен поглед на подаръка, колкото и да струваше той, после надникна иззад завесата към Олива, чиито прозорци още не бяха отворени. Олива спеше, несъмнено уморена. Денят беше много топъл. Жана отиде при кардинала, когото намери сияещ, надут, дързък от радост и гордост. Седнал пред разкошното си писалище, шедьовър на Бул, той неуморно късаше и започваше наново писмо, което никога не довършваше. Когато камериерът съобщи за нея, Негово високопреосвещенство кардиналът се провикна:

— Скъпа графиньо!

Той се втурна да я посрещне. Жана прие целувките, с които прелатът обсипа ръцете й отгоре до долу. Тя се разположи удобно, за да поддържа колкото може по-добре разговора. Най-напред Негово високопреосвещенство изрази признателността си, в която не липсваше красноречива искреност. Жана го прекъсна.

— Знаете ли — каза тя, — че вие, Ваше високопреосвещенство, сте нежен любовник, и аз ви благодаря? Не за прелестния подарък, който ми предадоха тази сутрин, а за съобразителността ви да не го изпращате в малката къща. Наистина деликатно. Вашето сърце не се продава, а се раздава.

— На кого може да се говори за деликатност освен на вас? — отвърна кардиналът.

— Вие не сте щастливец — каза Жана, — вие сте Бог победител.

— Признавам го и щастието ме плаши, притеснява ме, прави ми непоносими погледите на другите мъже. Спомням си езическата легенда за Юпитер, уморен от своите лъчи.

Жана се усмихна.

— От Версай ли идете? — попита той жадно.

— Да.

— Вие… сте я видели?

— Аз… я напускам.

— Тя… нищо ли… не каза?

— Ех, какво искате да каже?

— Прощавайте, това вече не е от любопитство, а от яд.

— Не ме питайте нищо.

— Ох, графиньо!

— Недейте, ви казвам.

— Как само го съобщавате! Като ви гледа човек, ще помисли, че носите лоша вест.

— Ваше високопреосвещенство, не ме карайте да говоря.

— Графиньо, графиньо…

Кардиналът пребледня.

— Прекалено голямо щастие — рече той. — Във връхната си точка прилича на колело на Съдбата — освен апогей има и начало на упадък. Не ме щадете, ако има нещастие. Няма такова нещо… нали?

— Напротив, Ваше високопреосвещенство, бих нарекла това много голямо щастие — отвърна Жана.

— Това ли… Какво това… Какво искате да кажете? Какво нещо е щастие?

— Да не ви открият — каза сухо Жана.

— Ох… — усмихна се той. — С предпазни мерки, с разбирателство между две сърца и с разум…

— Разум и две сърца, Ваше високопреосвещенство, не могат да попречат на очите да виждат в листака.

— Значи са видели! — извика господин Дьо Роан уплашен.

— Имам всички основания да вярвам.

— Тогава… ако са видели, значи са разпознали?

— О, що се отнася до това, Ваше високопреосвещенство, не му мислете. Ако са разпознали, ако тази тайна е станала известна на някого, Жана дьо Валоа щеше да бъде вече накрая на света, а вие трябваше да сте мъртъв.

— Вярно. Всички тези недомлъвки, графиньо, ме горят като огън. Видели са, добре. Но са видели хора да се разхождат в парка. Мигар е непозволено?

— Попитайте краля.

— Кралят знае!

— Повтарям, ако кралят знаеше, вие щяхте да бъдете в Бастилията, а аз — в болницата. Но тъй като избягнато нещастие струва колкото две обещани щастия, ще ви кажа да не изкушавате Бога още веднъж.

— Моля? — извика кардиналът. — Какво значат думите ви, скъпа графиньо?

— Не ги ли разбирате?

— Страхувам се.

— Аз пък ще се страхувам, ако не ме успокоите.

— Какво да направя за това?

— Да не ходите вече във Версай.

Кардиналът подскочи.

— И денем ли? — попита с усмивка той.

— Главно денем, а също и нощем!

Господин Дьо Роан трепна и пусна ръката на графинята.

— Невъзможно — каза той.

— Мой ред е да ви погледна в лицето — отвърна тя. — Казахте, струва ми се, невъзможно. Защо да е невъзможно, моля ви?

— Защото тая в сърцето си една любов, която ще свърши заедно с живота ми.

— Забелязвам — прекъсна го тя иронично, — и за да постигнете по-скоро успех, упорито искате да идете в парка. Да, ако се върнете там, вашата любов действително ще свърши с живота ви и двете неща ще бъдат прекъснати с един удар.

— Какви ужаси, графиньо! А вчера бяхте толкова смела!

— Аз имам смелостта на животните. Не ме е страх от нищо, докато няма опасност.

— Аз пък имам смелостта на моя род. Щастлив съм само пред лицето на опасността.

— Много добре, но позволете ми да ви кажа…

— Нищо, графиньо, нищо — извика влюбеният прелат. — Саможертвата е направена, жребият е хвърлен. Нека бъде смърт, ако е писано! Ще се върна във Версай.

— Съвсем сам? — попита графинята.

— Ще ме изоставите ли? — рече укорително господин Дьо Роан.

— Първо аз.

— Но тя ще дойде.

— Лъжете се, няма да дойде.

— Нима сте дошли да ми го съобщите от нейно име? — попита кардиналът разтреперан.

— Този удар искам да ви спестя от половин час.

— Тя не иска ли да ме вижда повече?

— Никога, аз й дадох този съвет.

— Госпожо — каза с проникновен тон прелатът, — лошо е от ваша страна, знаете го, да забивате нож в едно толкова нежно сърце.

— Много по-лошо щеше да бъде, Ваше високопреосвещенство, да оставя две безумни същества да се погубят поради липса на добър съвет. Аз го давам, който пожелае, нека се възползва от него.

— Графиньо, по-добре да умра. Но предпочитам края на осъдения. Благословен да бъде адът, където ще намеря моята съучастница!

— Свети прелате, вие богохулствате! — каза графинята. — Поданико, вие сваляте от трона вашата кралица! Господине, вие губите една жена!

Кардиналът улови графинята за ръката и като й говореше възбудено, се провикна:

— Признайте, че тя не ви е казала това! И че няма да ме отхвърли.

— Аз ви говоря от нейно име.

— Тя иска отсрочка.

— Приемете го, както желаете, но изпълнете заповедта й.

— Паркът не е единственото място, където хората могат да се срещат… има хиляди по-сигурни места… Значи кралицата е идвала при вас!

— Ваше високопреосвещенство, нито дума повече. Аз нося у себе си смъртоносно бреме, бремето на вашата тайна. Усещам, че нямам сили да го нося повече. Това, което вашата непредпазливост, случайността, зложелателството на един враг няма да направят, ще го направи угризението. Вижте какво, знам, че е способна в миг на отчаяние да признае всичко на краля.

— Боже мой! Възможно ли е! — извика господин Дьо Роан. — Нима би го направила?

— Ако я видите, ще я съжалите.

Кардиналът стана бързо.

— Какво да правя? — попита той.

— Да й дадете утешението на мълчанието.

— Тя ще помисли, че съм я забравил.

Жана повдигна рамене.

— Ще ме упрекне, че съм страхливец.

— Никога няма да ви упрекне, че сте страхливец, за да я спасите.

— Прощава ли жена, когато се лишаваш от нейното присъствие?

— Не я сравнявайте с мен.

— Аз мисля, че е велика и силна. Обичам я за смелостта, за благородното й сърце. Ето защо тя може да разчита на мен, както разчита на себе си. Ще се срещна с нея за последен път. Тя ще узнае всичките ми мисли и каквото реши, след като ме изслуша, аз ще го изпълня като свят обет.

Жана стана.

— Както обичате — рече тя. — Вървете! Само че ще идете сам. На връщане днес хвърлих ключа за парка в Сена. Значи ще идете съвсем спокойно във Версай, а аз ще замина за Швейцария или за Холандия. Колкото по-далеч бъда от бомбата, толкова по-малко ще се страхувам от отломките й.

— Графиньо! Значи ще ме напуснете, ще ме изоставите! О, Боже мой, но с кого ще говоря за нея?

Жана си спомни за сцените на Молиер — никога по-безразсъден Валер не бе подавал на хитрата Дорин по-удобни реплики.

— Нали имате парка и ехото? — отвърна Жана. — Ще им кажете името Амарилис^[1].

— Графиньо, имайте милост. Аз съм отчаян — каза прелатът с глас, изтръгнат от сърцето.

— В такъв случай — отвърна Жана с бруталната твърдост на хирург, който решава да ампутира, — щом сте отчаян, господин Дьо Роан, не се впускайте в детинщини, по-опасни от барута, от чумата, от смъртта! Ако държите толкова на тази жена, запазете я, вместо да я загубите, и ако не ви липсват напълно сърце и памет, не въвличайте във вашата гибел тези, които са ви служили от приятелски чувства. Аз не си играя с огъня. Заклевате ли ми се, че в течение на две седмици няма да направите опит да се срещате с кралицата? Решен ли сте да направите всичко, за да поемете както моята, така и нейната защита? Щом узная това, след десет минути ще замина! А вие се отървавайте, както можете.

— Това е ужасно — промърмори кардиналът. — Падането е смазващо. Ох, ще умра!

— Хайде де — прошепна Жана на ухото му. — Всъщност вие обичате просто от самолюбие.

— Днес е от любов — възрази кардиналът.

— Тогава страдайте днес — каза Жана. — Това е душевно състояние. Слушайте, Ваше високопреосвещенство, решете да остана ли тук, или да замина за Лозана?

— Останете, графиньо, но ми намерете нещо успокоително. Раната е прекалено болезнена.

— Заклевате ли се да ме слушате?

— Честна дума на Роан!

— Добре! Вашето успокоително е намерено. Забранявам ви срещи, но не забранявам писма.

— Наистина ли! — извика безумецът, ободрен от тази надежда. — Ще мога ли да пиша?

— Опитайте.

— А… тя ще ми отговаря ли?

— Ще се опитам.

Кардиналът отрупа с целувки ръката на Жана. Нарече я свой ангел закрилник. Сигурно бе разсмял демона, вселил се в сърцето на графинята.