Александър Дюма
Колието на кралицата (32)

32.
Къщата на вестникаря

Изминаха един ден, след като португалците бяха сключили сделката с Бьомер, и три дни след бала в Операта, на който видяхме да присъстват няколко от важните особи в тази история. На улица „Монторгьой“, в дъното на двор, заграден с решетки, имаше една малка продълговата къща. Капаците на прозорците, които напомняха за живота в провинцията, я защитаваха от шума. За да се добере до дъното на този двор и да се озове пред нещо като магазинче с полуотворена врата на партера, човек трябваше да премине през портата на оградата и през целия двор, като се промъква между зловонни ями и се оглежда на четири страни. Това бе къщата на доста известен журналист, вестникарски издател, както казваха тогава. Той живееше на първия етаж. Партерът служеше за складиране на доставките от вестника, подредени по номера. На другите два етажа живееха съвсем обикновени хора, които плащаха евтино и много пъти през годината изпитваха неудоволствието да присъстват на шумни сцени, причинени от редактора.

Пристигаха полицаи, частни лица, артисти или засегнати, посочени във вестника като невежи и прости хора.

В такива дни наемателите на къщата с решетката (така я наричаха в квартала) затваряха предните прозорци, за да чуят по-добре виковете на редактора. Самият той се спасяваше на улица „Старите августинци“ през един изход на стаята, който водеше направо там. Една скрита врата се отваряше и затваряше, шумотевицата секваше и преследваният изчезваше. Нападателите се озоваваха сами пред четирима въоръжени с пушки гвардейци, бързо повикани от старата прислужница от поста на Халите.

Случваше се понякога, като не намираха върху кого да излеят гнева си, нападателите да се заловят с навлажнената хартия в партера — да я разпокъсват, да я тъпчат с крака или да я горят. Какво всъщност представлява парче хартия, когато отмъщението изисква парчета от кожата на вестникарския издател? Ако изключим тези сцени, спокойствието в къщата с решетката бе пословично. Господин Рето обикновено излизаше сутрин, разхождаше се по кейовете, площадите и булевардите. Забелязваше смешните страни в живота, пороците, записваше ги в бележника си, екипираше ги и после всичко се появяваше в следващия брой на вестника.

Вестникът бе седмичник. И така в продължение на четири дни господин Рето подготвяше статията си, следващите три дни я даваше за отпечатване, а после изпитваше удоволствие от издаването на броя. Вестникът току-що бе излязъл в деня, за който говорим — седемдесет и два часа след бала в Операта, където на госпожица Олива беше толкова приятно подръка със синьото домино.

Господин Рето стана в осем часа и взе от старата прислужница вестника, който бе още влажен и лъхаше на печатарско мастило. Той побърза грижливо да прочете броя — както нежен баща оглежда достойнствата и недостатъците на любимия си син. После, като привърши с четенето, каза на старата прислужница:

— Алдегонд, ето един хубав брой, чете ли го?

— Не още — отговори старата жена. — Не съм приготвила супата.

— Доволен съм от този брой — каза вестникарят, излегнал се в тясното легло.

— Да — отвърна Алдегонд, — а знаете ли какво разправят в печатницата?

— Какво разправят?

— Казват, че този път сигурно няма да ви се размине Бастилията.

Рето седна и спокойно каза:

— Може и така да е, но няма да се наложи да бягам толкова и ще изям спокойно супата си. А знаеш ли защо, Алдегонд?

— Бога ми, не, господине.

— Вместо да атакувам един човек, аз атакувам цяло съсловие; вместо да атакувам един военен, аз атакувам кралицата.

— Кралицата! — прошепна старицата. — Нищо да не ви плаши. Ако атакувате кралицата, ще ви възхваляват до небесата, ще продадем бързо вестниците и ще си купя обици.

— Звъни се — рече Рето и си легна пак.

Старицата отиде бързо до магазинчето, за да посрещне дошлия. След минута тя се върна сияеща.

— Хиляда броя — каза тя, — хиляда изведнъж, ето ти поръчка.

— На чие име? — попита оживено Рето.

— Не зная. О, имаме време, не е лесно да се изброят, да се завържат и натоварят хиляда броя.

— Тичай бързо, ти казвам, и питай лакея кой го е пратил. Лакей ли е?

— Един посредник. Човек от Оверн със самар на носач.

— Добре, разпитай го да каже къде ще занесе вестниците.

Алдегонд се забърза. Стълбата изскърца под дебелите й крака. После заразпитва човека и гласът се чуваше през дъсчения под. Посредникът отговори, че носи вестниците на улица „Ньов Сен Жил“ в Маре при граф Калиостро.

Издателят подскочи от радост и едва не продъни кушетката. Той стана и отиде да ускори доставката, изпълнявана само от един човек — някакъв измършавял бедняк, чието лице бе по-прозрачно от листовете на вестника. Хилядата екземпляра бяха натоварени върху самара на носача, който изчезна през вратата, прегърбен под товара.

Господин Рето се готвеше да отбележи в следващия брой успеха на днешния и да посвети няколко реда на щедрия господин. Откровено казано, той бе доволен, че има такова ценно познанство, когато на двора се чу иззвъняване.

— Още хиляда вестника — каза Алдегонд, увлечена от първия успех. — Не е за чудене, господине, щом се отнася за Австрийката, всички ще се присъединят към казаното.

— Тихо! Тихо, Алдегонд! Не говори тъй високо! Австрийката. Това е оскърбление, което ще ме закара в Бастилията, както ти ми предрече.

— Е, добре де! — рече грубо старата. — Тя австрийка ли е или не?

— Думата „австрийка“ ние, журналистите, споменаваме често, но не бива да се злоупотребява.

Прекъсна го позвъняване.

— Иди да видиш, Алдегонд, не мисля, че е отново, за да купят вестници.

— Кое ви кара да мислите така? — попита старицата, като слизаше по стълбите.

— Не зная. Струва ми се, че виждам до оградата един човек с мрачно лице.

Алдегонд продължи да слиза, за да отвори. Господин Рето наблюдаваше напрегнато, с внимание, което читателят ще разбере, след като героят и обстановката му станат известни. Алдегонд отвори. Пред нея стоеше семпло облечен човек, който се осведоми дали редакторът е вкъщи.

— Какво имате да му кажете? — попита недоверчиво Алдегонд.

Тя едва открехна вратата, като беше готова да я затръшне при най-малката опасност. Човекът раздрънка монети в джоба си. Звукът на метал накара старицата да се оживи.

— Идвам — каза той — да платя хилядата екземпляра от днешния вестник, които са взети от името на граф Дьо Калиостро.

— А! Щом е така, влезте.

Човекът мина през желязната врата и още не я беше затворил, когато зад него, друг посетител, млад, едър, с хубаво лице, я задържа отворена.

— Извинете, господине — каза той.

И без да иска друго разрешение, се промъкна зад изпратения от граф Калиостро човек да уреди сметката. Алдегонд, всецяло погълната от мисълта за печалбата и завладяна от звука на монетите, отиде при господаря си.

— Хайде — каза тя, — всичко е наред, ето петстотин ливри от господина с хилядата вестника.

— Да ги приемем подобаващо — каза Рето.

Той се загърна в един твърде хубав халат, който притежаваше благодарение на щедростта, или по-точно на страха на мадам Дюгазон. След приключението й с учителя по езда Астли вестникарят получаваше от нея най-различни подаръци.

Приносителят на сумата от граф Калиостро се представи, разтвори торбичка с монети по шест ливри, отброи сто и ги нареди на дванадесет купчинки. Рето ги преброи старателно, като внимаваше монетите да не са повредени. После благодари, даде квитанция и приятно усмихнат изпрати касиера, като го попита закачливо как е граф Дьо Калиостро. Човекът с монетите благодари като за някаква съвсем естествена любезност и си тръгна.

— Кажете на господин графа, че го чакам, когато той пожелае да дойде — каза Рето и добави: — Нека е спокоен, аз умея да пазя тайна.

— Безполезно — отвърна касиерът, — граф Дьо Калиостро е независим, не вярва на магнетизъм. Той иска да се подиграват на господин Месмер и да разпространяват приключението с ведрото, за да се забавлява.

— Добре — каза тих глас откъм вратата. — Ние ще се постараем да се присмеят и на граф Дьо Калиостро.

Господин Рето видя в стаята си човек с мрачно лице. Това беше, както вече казахме, млад и силен мъж. Господин Рето обаче нямаше да бъде ни най-малко на нашето мнение, че този човек е с приятно лице. Погледът и начинът на говорене бяха заплашителни от гледна точка на господин Рето, разбира се. Лявата му ръка лежеше върху дръжката на шпага, а с дясната се бе подпрял на бастуна си.

— С какво мога да ви услужа, господине? — попита Рето. Гласът му потреперваше, което му се случваше винаги в по-трудни ситуации. А тъй като трудните ситуации не бяха рядкост за него, често му се случваше да трепери.

— Господин Рето? — попита непознатият.

— Аз съм.

— Дьо Вилет?

— Да, господине.

— Издател на вестник?

— Да, това съм аз.

— Автор на тази статия? — продължи ледено непознатият и извади от джоба си прясно отпечатан вестник.

— Всъщност аз не съм авторът, но аз я публикувах — отговори Рето.

— Много добре. Все едно, защото, ако не сте имали смелостта да напишете статията, то сте имали подлостта да я публикувате. Казвам подлостта — повтори студено непознатият, — защото като благородник държа да меря думите си дори в този вертеп. Но не бива да се взема буквално казаното, защото това, което казах, не предава напълно мисълта ми. Ако я изразя напълно, ще кажа: „Този, който е написал статията, е подлец, а този, който я е публикувал, е нищожество.“

— Господине! — възкликна пребледнял Рето.

— А, я виж, досадна работа — продължи младият мъж, като все повече се оживяваше. — Но чуйте, господин драскачо, всяко нещо по реда си. Преди малко получихте пари, а сега ще получите някой и друг удар.

— О! — извика Рето. — Ще видим.

— И какво ще видим? — попита кратко и с нападателен тон младежът.

След тези думи той се насочи към неприятеля си.

На Рето обаче това не му се случваше за първи път. Той познаваше всички ъгълчета на собствената си къща. Само се обърна, мина през вратата и я блъсна така, че тя му послужи като щит. Оттам прекоси в съседната стая, чиято врата извеждаше към улица „Старите августинци“. Озовал се на нея, той бе на сигурно място. Там имаше друга малка желязна врата. При едно завъртане на ключа (а ключът винаги беше подръка) Рето я отваряше и бързо изчезваше.

Този ден обаче бе злополучен за клетия вестникар, защото, когато посегна към ключа, той забеляза през дъсчената ограда друг един човек, който без съмнение поради голямото напрежение му се стори като Херкулес. Неговата неподвижност и заканителност му се видяха страшни. Очевидно последният го дебнеше, както някога драконът е дебнел крадците на златната ябълка в градината на хесперидите^[1]. На Рето много му се искаше да се върне обратно, но младият мъж с бастуна се появи зад него. Той продължаваше да го преследва, след като беше изкъртил с ритник вратата, а отпред, въоръжен със сабя и бастун, бе застанал друг страж, който, стига да протегнеше ръка, и щеше да го сграбчи. Рето се оказа между два огъня, или по-право между два бастуна, в някакво тъмно пространство, намиращо се между последните стаи на апартамента и спасителната врата, която водеше към улица „Старите августинци“, тоест към свободата и спасението, разбира се, ако успееше да премине.

— Господине, моля ви, оставете ме да мина — каза Рето на младия мъж до вратата.

— Господине — извика младежът, който преследваше Рето, — спрете този нещастник.

— Бъдете спокоен, господин Дьо Шарни, няма да мине — каза младият мъж до вратата.

— Господин Дьо Таверне, вие тук? — извика Шарни, защото точно той се бе появил веднага след касиера на улица „Монторгьой“ при Рето.

Сутринта и на двамата, след като прочетоха вестника, им хрумна едно и също нещо, защото и двамата ги бе завладяло едно и също чувство. И без да се наговарят, те осъществиха това, което бяха замислили: да отидат при вестникаря и да поискат удовлетворение за нанесената обида и ако не са доволни, да го набият. Ала сега всеки от тях, като забеляза другия, изпита неприятното чувство, че има съперник в лицето на човека, който е имал същото намерение. Господин Дьо Шарни с намусен тон произнесе четири думи:

— Господин Дьо Таверне, вие?

— Аз — отговори Филип със същия тон и се насочи на свой ред към умоляващия го вестникар, който беше проврял двете си ръце през желязната решетка на вратата. — Аз съм, но, изглежда, съм дошъл прекалено късно. Е, добре, аз само ще присъствам на тържеството. Освен ако не бъдете така добър да ми отворите.

— Тържество — прошепна ужасен вестникарят, — тържество, какво говорите, господа? Ще ме убивате ли?

— О! — възрази Шарни. — Силно казано. Не, господине, няма да ви убивам, най-напред ще ви разпитам, а после ще реша. Господин Дьо Таверне, надявам се, разрешавате да действам по своему с този човек, нали?

— Разбира се, господине — отговори Филип. — Вие имате предимство, тъй като сте дошли пръв.

— Хайде, застанете до стената и не мърдайте — заповяда Шарни. — И така, признавате ли, драги господинчо, че сте написали, публикували, както го наричате, забавния разказ срещу кралицата, който тази сутрин излезе във вашия вестник?

— Господине, той не е срещу кралицата.

— А! Само това оставаше!

— Много сте търпелив — изръмжа Филип от другата страна на вратата.

— Бъдете спокоен! — отговори Шарни.

— Да — тихо каза Филип, — но и аз чакам.

Шарни не отговори на Таверне, а се обърна към клетия Рето:

— Атенаотна това е Антоанета, прочетено обратно… О, не лъжете, господине. Ще бъде тъй плоско и глупаво, че вместо да ви набия, или по-скоро убия, жив ще ви одера. Отговорете ясно! Попитах ви дали сте единственият автор на този памфлет.

— Не съм издайник — отвърна Рето и се изправи.

— Много добре! Значи имате съучастник. Най-напред човекът, който е изпратил да купят хиляда броя от това обидно съчинение, да предположим граф Дьо Калиостро, както казахте преди малко. Графът ще си плати също, след като си заплатите и вие.

— Господине, аз не го обвинявам — извика вестникарят от страх да не попадне под гневните удари на двамата, без да брои още Филип, който стоеше пребледнял от другата страна на вратата.

— Но — продължи Шарни — тъй като вас съм заловил първи, вие ще платите първи.

Той вдигна бастуна си.

— Господине, само ако имах шпага — извика вестникарят.

Шарни свали бастуна си и каза:

— Господин Филип, дайте, моля ви, шпагата си на този мерзавец.

— О, никога! Не давам почтената си шпага на нищожества. Ето бастуна ми, ако не е достатъчен вашият. Но по съвест не мога да направя нищо друго за него и за вас.

— Дявол да го вземе! Бастун! — каза силно раздразнен Рето. — Знаете ли, господине, че съм благородник?

— Тогава — каза Шарни и хвърли шпагата си в краката на вестникаря, — заемете ми вашата, господин Дьо Таверне. Аз ще се разплатя, като няма да докосна тази тук.

Филип нямаше вече какво да възрази. Той извади шпагата си от ножницата и я подаде на Шарни през решетката, който я пое с жест на благодарност.

— А! Благородник си — обърна се той към Рето, — а пишеш подобни непристойни думи за кралицата! Е, добре! Вдигни шпагата и докажи, че си благородник.

Рето не помръдна. Човек би казал, че се страхуваше от шпагата в краката му, както и от бастуна, който в един миг беше над главата му.

— Да го вземат дяволите! — възкликна силно раздразнен Филип. — Отворете ми най-после тази врата!

— Извинете, господине — каза Шарни, — но вие вече се съгласихте този човек да принадлежи най-напред на мен.

— Тогава побързайте да свършите, защото нямам търпение да започна и аз.

— Трябваше да използвам всички средства, преди да стигна до крайности — каза Шарни. — Защото да се нанасят удари с бастун струва почти толкова, колкото да се изтърпят. Но тъй като господинът предпочита ударите с бастун пред ударите с шпага, добре, ще бъде обслужен по негов вкус.

Едва бяха казани тези думи и писък, издаден от Рето, извести, че Шарни от думи бе преминал към дела. По-точно към пет-шест силно нанесени удара и всеки бе изтръгнал вик, равен на болката, която беше предизвикал първият. Виковете привлякоха старата Алдегонд, но Шарни се разтревожи толкова силно от нейните викове, колкото и от виковете на господаря й.

През това време Филип, който стоеше като Адам извън рая, гризеше ноктите си и обикаляше като мечка, усетила дъх на прясно месо пред клетката. Най-после Шарни се спря изморен от ударите, които беше нанесъл, а Рето се просна на земята, изтощен от побоя.

— И така — каза Филип, — свършихте ли, господине?

— Да — отговори Шарни.

— Сега ми върнете шпагата, която ви беше ненужна, и ми отворете.

— Господине, господине — помоли Рето, видял някакъв защитник в човека, който бе вече приключил сметките си с него.

— Разбирате, че не мога да оставя господина на вратата — каза Шарни. — Ще му отворя.

— О, това е убийство! — извика Рето. — Е, хайде, убийте ме веднага с шпагата и всичко да се свърши.

— О — каза Шарни, — успокойте се, мисля, че господинът дори няма да ви докосне.

— Имате право — каза с голямо презрение Филип, който току-що бе влязъл. — Нямам намерение. Набиха ви много добре, а както казва правната аксиома: Non bis in idem^[2]. Ho има още екземпляри от вестника, важно е те да бъдат унищожени.

— А! Много добре! — възкликна Шарни. — Виждате ли, двама души мислят по-добре от един. Аз може би щях да забравя. Но как попаднахте на тази врата, господин Дьо Таверне?

— Ами — каза Филип — осведомих се в квартала за навиците на този измамник. Научих, че имал навика да бяга, като го поставят натясно. Разпитах как се изплъзва и реших, че като се появя на скритата врата, вместо да се представя на главния вход, и затворя изхода, ще заловя лисицата в леговището й. Същата мисъл за отмъщение е дошла и на вас, но тъй като сте бързали повече от мен, вашите сведения не са така пълни. Влезли сте през вратата, откъдето минават всички, и той щеше да ви се изплъзне, ако за щастие не ме бяхте заварили тук.

— Радвам се! Елате, господин Дьо Таверне. Този хитрец ще ни заведе до печатарската машина.

— Но машината не е тук — рече Рето.

— Лъжа! — извика заканително Шарни.

— Не, не — намеси се Филип, — виждате, че има право, буквите ги няма, останали са само вестниците. Издадените броеве обаче трябва да са тук освен хилядата екземпляра, продадени на господин Дьо Калиостро.

— Тогава Рето ще унищожи вестниците пред нас.

— Ще ги изгори, така е по-сигурно.

И Филип със задоволство отблъсна Рето и те се отправиха към малкото помещение на партера.