Александър Дюма
Колието на кралицата (73)

73.
Бягството

Олива изпълни обещанието си. Още на другия ден Никол се скри от света, никой не можеше да заподозре, че тя живее в къщата на улица „Сен Клод“. Винаги потулена зад завеса или параван, винаги затворила прозореца въпреки слънчевите лъчи, които весело проникваха оттам.

Жана от своя страна подготвяше всичко. Тя знаеше, че на другия ден е срокът за първата вноска от петстотин хиляди ливри, и се стараеше да не остави зад себе си някакво слабо място, когато щеше да избухне бомбата. Цялото й внимание беше насочено към този ужасен миг. Тя бе преценила благоразумно възможността за бягство, което беше лесно, ала бягството беше най-изобличаващото обвинение. И графинята реши да остане, да остане неподвижна като дуелиста под удара на противника, да остане при вероятност да падне, но и при вероятност да убие врага си.

Ето защо още на другия ден след срещата си с Олива тя се показа към два часа на прозореца, за да предупреди мнимата кралица, че е време да се приготви за бягството. Невъзможно е да опишем радостта на Олива. Необходимостта да избяга значеше опасност, възможността за бягство означаваше спасение. Тя прати красноречива целувка на Жана, после сложи в малкия си вързоп някои от ценните вещи от своя покровител. Жана й даде знак и излезе от дома си, за да намери каляската, на която щеше да повери драгоценната съдба на госпожица Никол.

В края на краищата това беше всичко, което и най-любопитният наблюдател можеше да различи сред обикновено многозначителните признаци за заговора на двете приятелки. Спуснати завеси, затворен прозорец, блуждаеща светлина в късен час, загадъчни докосвания, тайнствени шумове, раздвижвания, след което настъпиха мрак и тишина.

В „Сен Пол“ биеше единайсет часът вечерта и вятърът донасяше откъм реката злокобно отмерените удари чак до улица „Сен Клод“, когато Жана пристигна с пощенска кола, впрегната с три яки коня. На капрата един загърнат в мантия човек сочеше адреса на пощальона. Жана го дръпна за края на мантията и го накара да спре на ъгъла на улица „Роа Доре“. Човекът се извърна към господарката си.

— Нека колата остане тук, уважаеми господин Рето — каза Жана, — половин час ще бъде достатъчен. Ще доведа тук някого, който ще се качи в колата, а вие ще платите двойно, за да стигне до малката ми къща в Амиен.

— Добре, госпожо графиньо.

— Там ще предадете този човек на моя изполичар Фонтен. Той знае какво да прави по-нататък.

— Добре, госпожо.

— Щях да забравя… въоръжен ли сте, драги ми Рето?

— Да, госпожо.

— Тази дама е заплашена от един луд… Може да се опитат да я спрат по пътя…

— Какво да правя в такъв случай?

— Ще стреляте срещу всеки, който ви спре…

— Добре, госпожо.

— Вие ми поискахте двадесет луидора възнаграждение. Аз ще ви дам сто и ще ви платя пътя до Лондон, където ще дойда до три месеца.

— Добре, госпожо.

— Ето стоте луидора. Сигурно няма да ви видя повече, защото най-благоразумно е да стигнете до Сен Валери и веднага да се качите на кораб за Англия.

— Разчитайте на мен.

— Във ваш интерес е.

— В наш интерес — каза господин Рето и целуна ръката на графинята. — И тъй, ще чакам.

— А аз ще ви изпратя дамата.

Рето се качи в колата и зае мястото на Жана, която с лека стъпка стигна до улица „Сен Клод“ и влезе у дома си. Всичко в безметежния квартал бе потънало в сън. Жана запали свещта и я вдигна над балкона — уговореният знак за Олива да слезе. „Тя е предпазливо момиче“ — каза си графинята, като видя тъмния прозорец.

Жана вдигна и свали три пъти свещта си. Никакво движение. Но й се счу нещо като въздишка или „да“, подхвърлено недоловимо във въздуха, под листака около прозореца. „Ще слезе, без да запали нещо и да даде знак — рече си Жана, — това не е лошо.“

Тя слезе на улицата. Вратата не се отваряше. Олива сигурно бе нарамила някакъв тежък багаж. „Ама че глупачка — изръмжа графинята. — Колко загубено време за разни парцали!“

Никой не идваше. Жана отиде до отсрещната врата. Нищо. Ослуша се, прилепила ухо до железните гвоздеи с големи глави. Мина четвърт час. Удари два и половина. Жана се отдръпна до булеварда, за да види отдалеч дали светят прозорците. В пролуката между листата, под двойните завеси й се привидя движеща се мека светлина. „Какво прави, Боже мой! Какво прави тази жалка нещастница? Може би не е видяла сигнала. Хайде, смелост, да се качваме обратно.“ И действително Жана се качи отново горе, за да сигнализира. Никакъв знак не отвърна на нейните сигнали.

„Сигурно — рече си Жана, като мачкаше ядно маншетите си — тази никаквица е болна и не може да се помръдне. Ох! Но какво от това! Жива или мъртва тя трябва да замине тази вечер.“

Графинята пак се спусна по стълбата предпазливо като преследвана лъвица. Държеше в ръка ключа, който толкова пъти бе осигурявал нощната свобода на Олива. Точно когато се канеше да го пъхне в бравата на къщата, тя се спря. „Ами ако някой е при нея горе? — помисли си графинята. — Невъзможно е, ще чуя гласовете и ще има време да сляза обратно. Ами ако срещна някого по стълбата… Ох!“

Едва не отстъпи пред това опасно предположение. Тропотът на конете по кънтящия паваж я подтикна да вземе решение.

„Без опасност — рече тя — нищо голямо не се постига! Когато си смел, няма опасност!“ Тя превъртя езичето на тежката брава и вратата се отвори. Жана познаваше обстановката, умът й щеше да й я подскаже, дори да не бе успяла да я разгледа добре, докато чакаше вечер Олива. Стълбата беше отляво и Жана тръгна по нея. Никакъв шум, никаква светлинка, никого. Тя стигна до стълбищната площадка за апартамента на Никол. Там, под вратата, се виждаше светла ивица. Зад вратата се чуваше шум от неспокойни стъпки. Жана беше запъхтяна, но възпираше дъха си. Ослуша се. Не се говореше. Значи Олива беше съвсем сама, движеше се, несъмнено подреждаше нещата си. Следователно не беше болна, просто закъсняваше. Жана почука тихо на вратата.

— Олива! Олива! — подвикна тя. — Приятелко! Мила приятелко!

Стъпките се приближиха по килима.

— Отворете! Отворете! — каза бързо Жана.

Вратата се отвори, поток светлина заля Жана, която се озова пред някакъв човек. Той държеше свещник с три разклонения. Тя нададе ужасен вик и закри лицето си.

— Олива! — каза мъжът. — Не сте ли вие? — И леко повдигна наметалото на графинята.

— Госпожа графиня Дьо ла Мот — възкликна той на свой ред, сякаш изненадата му бе напълно естествена.

— Господин Дьо Калиостро! — промълви Жана и се олюля, готова да припадне.

От всички опасности, които Жана успя да предвиди, тази никога не бе й идвала на ум. На пръв поглед не изглеждаше толкова страшна, ала като размисли малко, като видя за кратко мрачния вид и дълбокото притворство на този необикновен човек, опасността й се видя ужасяваща. Жана едва не се побърка, отдръпна се, искаше й се да се хвърли към стълбата. Калиостро й протегна вежливо ръка и я покани да седне.

— На кого дължа честта да ме посетите, госпожо? — попита той с уверен глас.

— Господине… — смънка интригантката, която не можеше да откъсне поглед от очите на графа, — дойдох… търсех…

— Позволете ми, госпожо, да позвъня, за да накажа ония мои хора, които нехайно, грубо, са оставили една жена с вашия ранг да се яви самичка.

Жана потръпна. Спря ръката на графа.

— Сигурно — продължи той невъзмутимо — сте попаднали на онзи нехранимайко германец, портиера ми, който се напива. Той едва ли ви е познал. Сигурно е отворил вратата, без да каже нищо, без да помръдне повече… А след това е заспал.

— Не го мъмрете, господине — произнесе по-свободно Жана, която не подозираше клопката. — Умолявам ви.

— Точно той отвори, нали, госпожо?

— Мисля, че беше той… Но вие ми обещахте да не го мъмрите.

— Ще удържа на думата си, — усмихна се графът. — Само че, госпожо, благоволете сега да ми обясните.

И щом й даде възможността да намери изход от положението, Жана, която графът вече не подозираше, че е отворила сама вратата, можеше спокойно да лъже защо е дошла. Тя се възползва от нея.

— Дойдох — каза тя много бързо — да се посъветвам с вас, господин графе, относно някои слухове, които се разнасят.

— Какви слухове, госпожо?

— Не ме препирайте, умолявам ви — каза тя превзето. — Положението ми е деликатно…

„Търси, търси! — мислеше Калиостро. — Аз вече открих.“

— Вие сте приятел на Негово високопреосвещенство кардинал Дьо Роан — рече Жана.

„Аха, аха, не е лошо — помисли си Калиостро. — Следвай до края нишката, която държа, но няма да ти позволя да стигнеш по-далеч.“

— Действително, госпожо, аз съм в доста добри отношения с Негово високопреосвещенство — каза той.

— А аз дойдох — продължи Жана — да се осведомя за…

— За? — повтори с иронична отсянка Калиостро.

— Нали ви казах, господине, положението ми е деликатно, не злоупотребявайте с него. Вие не може да не знаете, че господин Дьо Роан ми засвидетелства известни нежни чувства, та бих искала да зная доколко мога да разчитам… Нали вие, господине, както казват, четете и в най-съкровените дълбини на душите и сърцата.

— Още малко светлинка, госпожо — рече графът, — за да мога да прочета по-добре в дълбините на вашето сърце и вашата душа.

— Господине, говори се, че Негово високопреосвещенство обича друга… Че Негово високопреосвещенство обича една високопоставена особа… Говори се дори…

Калиостро впи очи в Жана, в които проблясваха светкавици. Тя едва не припадна.

— Госпожо — каза той, — аз действително чета в дълбините, но за да чета добре, трябва да ми се помогне. Благоволете да отговорите на следните въпроси:

— Как дойдохте да ме търсите тук? Защото аз не живея тук.

Жана потръпна.

— Как влязохте? Защото в тази част от сградата няма нито пиян портиер, нито слуги. И ако не сте търсели мен, кого търсехте? Не отговаряте? — каза той на разтрепераната графиня. — Тогава ще ви помогна. Влезли сте с ключ, усещам го в джоба ви, ето го. Дойдохте да потърсите тук една жена, която просто от добро сърце криех в дома си.

— И… ако е така? — изрече Жана тихо. — Какво престъпление има в това? Нима не е позволено на една жена да види друга жена? Повикайте я, тя ще ви каже дали нашето приятелство не е чисто…

— Госпожо — прекъсна я Калиостро, — казвате ми това, понеже добре знаете, че тя вече не е тук.

— Вече не е тук! — извика Жана ужасена. — Олива вече не е тук?

— Ех — каза Калиостро, — може би вие, която подготвихте отвличането, не знаете, че тя замина?

— Отвличането! Аз! Аз! — извика Жана, чиято надежда се възвърна. — Значи е отвлечена, а вие ме обвинявате?

— Нещо повече, изобличавам ви — заяви Калиостро.

— Докажете го! — възкликна графинята.

Калиостро взе от масата един лист и го показа:

Ваша светлост и великодушни покровителю — гласеше бележката, адресирана до Калиостро, — простете ми, че ви напущам, но преди всичко аз обичам господин Дьо Бозир. Той дойде, отведе ме, аз го следвам.

Сбогом. Приемете моята признателност.

— Бозир… — произнесе Жана поразена. — Бозир… Но той не знаеше адреса на Олива!

— Е, така е, госпожо — отвърна Калиостро, като й показа втори лист, който извади от джоба си. — Вижте, намерих това писъмце на стълбата, когато идвах насам да направя ежедневното си посещение. Листът сигурно е паднал от джоба на господин Бозир.

Графинята го прочете и потръпна.

Господин Дьо Бозир ще намери госпожица Олива на улица „Сен Клод“, на ъгъла на булеварда. Ще я намери и ще я отведе веднага. Тя е много искрена приятелка, която му препоръчвам. Време е.

— Ох! — изпъшка графинята и смачка листа.

— И той я е отвел — вметна хладно Калиостро.

— Но кой е написал тази бележчица? — попита Жана.

— Вие, както изглежда, вие, искрената приятелка на Олива.

— Но как е влязъл тук? — извика Жана и гневно погледна невъзмутимия си събеседник.

— Нима не може да се влезе с вашия ключ? — попита Калиостро.

— Но щом е у мен, значи господин Бозир не е имал.

— Когато човек има един, може да има и два ключа — отвърна Калиостро и я погледна в лицето.

— Вие имате убедителни доказателства — отговори бавно графинята, — докато аз имам само подозрения.

— О, аз също имам — рече Калиостро — и те не са по-малко основателни от вашите, госпожо.

След тези думи той я отпрати, като недоловимо махна с ръка. Тя заслиза, но по дължината на пустата и мрачна стълба, по която се бе изкачила, сега видя двадесет свещи и двадесет лакеи, строени на разстояние един от друг, пред които десет пъти Калиостро я назова на висок глас — госпожа графиня Дьо ла Мот.

Тя излезе, задъхана от ярост и жажда за мъст, както ламята лъха огън и отрова.