Александър Дюма
Колието на кралицата (26)

26.
Сафо

Госпожа Дьо ла Мот не губеше самообладание. Извади прелата от виденията:

— Къде ме кара тази кола? — попита тя.

— Графиньо, не се плашете, вие тръгнахте от вашата къща и каретата ще ви отведе пак там.

— Моята къща… В предградието?

— Да, графиньо… Една много малка къща, за да побере толкова прелести!

Изричайки тези думи, принцът взе ръката на Жана и я стопли с галантна целувка.

Каретата спря пред малката къща, която щеше да се постарае да побере толкова прелести. Жана леко скочи от колата, кардиналът се опита да направи същото, но тази жена демон му каза съвсем тихо:

— Няма защо, Ваше високопреосвещенство.

— Как така, графиньо, да не мога да прекарам няколко часа с вас?

— И да преспите, Ваша светлост — добави Жана.

— Мисля, че ще откриете повече спални в дома си, графиньо.

— За себе си — да, но за вас…

— За мене — не?

— Все още не! — отговори тя така грациозно и предизвикателно, че отказът й беше равен на обещание.

— Тогава сбогом — каза кардиналът така силно засегнат, че за момент забрави сцената на бала.

— Довиждане, Ваше високопреосвещенство.

„Всъщност тя повече ми харесва такава“, каза си той, потегляйки. Жана влезе сама в новия си дом. Във вестибюла се бяха подредили шест лакеи, чийто сън бе нарушен от звънеца на управителя. Жана ги огледа с онази осанка на спокойно превъзходство, с която съдбата не дарява всички заможни хора.

— А камериерките? — попита тя.

Един от слугите почтително пристъпи и съобщи:

— Две жени очакват госпожата в спалнята.

— Повикайте ги!

Слугата се подчини. След няколко минути двете жени влязоха.

— Обикновено къде спите? — попита Жана.

— Но… ние още нямаме установен ред, ще спим там, където ще бъде угодно на госпожата — отговори по-възрастната.

— Дайте ми ключовете на апартаментите!

— Заповядайте, госпожо.

— Добре, тази нощ няма да преспите в този дом.

Жените учудено гледаха господарката си.

— Имате ли жилище навън?

— Разбира се, госпожо, малко е късно, но все пак, ако госпожата желае да бъде сама…

— Тези господа ще ви придружат — добави графинята, освобождавайки шестимата слуги, които бяха по-доволни от камериерките.

— И кога да се явим? — попита стеснително един от тях.

— Утре по обед.

Шестимата слуги и двете камериерки се спогледаха, после, държани в напрежение от властния поглед на Жана, се отправиха към вратата. Жана ги изпроводи, остави ги вън и преди да затвори вратата, попита:

— Някой да не е останал вкъщи?

— За Бога! Не, госпожо, никой няма да остане. Невъзможно е госпожата да бъде оставена така, поне една жена трябва да бди в сервизните помещения, където и да е, но да бди.

— Никой не ми трябва.

— Неочаквано може да възникне пожар, госпожата може да се почувства зле.

— Лека нощ, вървете си всички.

Тя извади кесията си.

— И ето, да получите първите пари за службата си при мен.

Радостен шепот, благодарности от страна на стадото прислужници бе единственият отговор, последната им дума. Всички изчезнаха, почтително приветствайки я.

Когато шумът от гласовете и стъпките затихваше в далечината, Жана спусна резето и каза с ликуващ глас:

— Сама! Аз съм сама тук, в моя дом!

Запали един троен свещник, сетне затвори и бравата на масивната врата на преддверието. Тогава започна една няма и странна сцена, която живо би заинтригувала някои от онези нощни наблюдатели, които въображението на поета изпраща да се реят над градове и палати.

Жана обхождаше владенията си, възхищаваше се на всяка стая поотделно и на цялата къща, в която и най-малките подробности придобиваха в очите й огромна стойност от момента, в който собственическият й егоизъм бе изместил любопитството на зрител.

Приземието, цялото закътано, цялото облицовано с дъски, включваше банята, офисите, трапезариите, три салона и две приемни.

Мебелировката на тези просторни стаи не беше богата като тази на Гимар^[1] или кокетна като тази на приятелките на господин Дьо Субиз, но се долавяше луксът на богатия благородник — не беше нова мебелировка. Къщата нямаше да се хареса на Жана, ако беше новообзаведена специално за нея.

Точно тези антични ценности, пренебрегвани от модерните дами, тези мебели от абаносово дърво с дърворезба, тези полилеи с кристални висулки, от чиито позлатени разклонения се подаваха розовите свещи в блестящи лилии, тези готически часовници, шедьоври на гравьорството и емайла, тези паравани с избродирани китайски мотиви, тези огромни китайски вази, пълни с редки цветя, тази украса на вратите в сиви тонове или в цветовете на Бушер или Вато, всичко това хвърляше новата собственица в неописуем екстаз.

Тук, върху една камина, два позлатени тритона^[2] издигаха снопчета корали по клоните, на които бяха навесени като плодове всякакви причудливи хрумвания на фантазията на бижутерите от това време, по-далеч, върху масичка от позлатено дърво, покрита с бял мрамор, стоеше огромен слон от прескъп порцелан, с уши, отрупани с висулки от сапфир, който носеше кула, пълна с парфюми и флакончета.

Книги за жени, позлатени и с ярка украса, блестяха върху етажерките от розово дърво, по ъглите със златни арабески.

Мебели, тапицирани с изисканите произведения на Гоблен, шедьоври на търпението, които на самия производител бяха стрували сто хиляди ливри, запълваха малък салон в сиво и позлата, където всяко пано беше продълговата картина, рисувана от Верне или от Грьоз. Работният кабинет беше изпълнен с едни от най-добрите портрети на Шардин и с някои от най-изящните порцеланови изделия на Клодион.

Всичко свидетелстваше не за прибързаността на някое богато парвеню, което се стреми да задоволи прищевките си или тези на своята метреса, а за продължителния и търпелив труд на богаташи от векове, които върху съкровището на бащите си са трупали съкровища за децата си.

Жана внимателно разгледа къщата като цяло, после я раздели на части и накрая отчете подробностите.

И тъй като доминото й пречеше, а корсетът стягаше снагата й, тя влезе в спалнята си, бързо се разсъблече, надяна пеньоар, подплатен с коприна. Полугола, трепереща под сатена, усети милвани гърдите си, снагата и бедрата си, нежни и чувствителни, закътани в диплите на късата роба, и възбудена заизкачва стъпалата със свещ в ръка.

Свикнала със самотата, уверена, че може да не се смущава от погледа дори на един-единствен прислужник, тя подскачаше от стая в стая, като оставяше на свистящия под вратите вятър да развява изящния й пеньоар. А когато, за да отвори някое чекмедже, тя вдигаше ръка, когато робата се разтваряше и свличаше така, че оставяше да се види бялата извивка на рамото до началото на ръката, обагряна от ярката светлина, характерна за четката на Рубенс, тогава невидимите духове, спотаени под нарисуваните образи, подслонени зад нарисувани пана, сигурно ликуваха, че си имат такава господарка, която мислеше, че ги притежава.

Вече изморена, задъхана от това препускане, със свещ, три четвърти изгоряла, тя влезе в спалнята, покрита със син сатен, обсипан с избродирани призрачни цветя.

Бе видяла всичко, преброила бе всичко, всичко бе погалила с поглед и с ръка, повече нямаше на какво да се възхищава освен на самата себе си. Постави свещта върху кръгла севърска масичка със златен бордюр и изведнъж погледът й се спря на един мраморен Ендимион^[3], нежна и сладострастна фигура от Бушардон, който, опиянен от любов, се надвесваше над постамент от червено-сив порфир.

Затвори вратата и спусна балдахина пред нея, дръпна плътните завеси, върна се пред статуята и впи поглед в този красив любовник на Феба, който я даряваше с последната целувка, възнасяйки се към небето.

Аленият огън, превърнал се в жарава, стопляше тази стая, където всичко оживяваше с изключение на радостта.

Жана почувства как краката й бавно потъват в мекия вълнен хаф на килима, почувства краката си да треперят и да се подгъват, почувства да я обхваща слабост, която не бе от умора, тя притискаше гърдите й, клепачите й с изтънчената нежност на любовното докосване; това бе една топлина, различна от тази на жарта в огнището, разливаща се нагоре — от краката по тялото — и изкачвайки се, изстискваше от вените й всичката живителна енергия, която при животното наричат влечение, а при човека — любов.

По време на изживяването на тези странни усещания Жана забеляза, че самата тя се намира в една ниша зад Ендимион. Робата й се бе свлякла от раменете върху килима, нежната батиста, повлечена от по-тежкия сатен, се плъзна до средата на белите й закръглени ръце.

Две черни очи, смирени от слабост, блестящи от желание — очите на Жана, — поразиха до най-потайните дълбини на сърцето самата нея, тя се видя красива, почувства се млада и пламенна, разбра, че нищо от това, което я обкръжаваше, дори Феба, не бе достойно да бъде обичано така, както заслужаваше тя. Пристъпи към мрамора, за да види дали Ендимион се вълнува и дали заради една смъртна би презрял богинята.

Това чувство я опиваше, тя склони глава на рамото му с непознат трепет, опря устни до вълнуващата му плът и тъй като не бе престанала да къпе погледа си в очите, които я зовяха от огледалото, изведнъж усети очите си изморени, главата й се отпусна с въздишка и тя падна безжизнена и заспала върху леглото, а завесите му се сведоха над нея.

Свещта трепна с последна светлинка от лоното на разтопения восък, после заедно с последната искрица светлина разпиля и сетния си аромат.