Александър Дюма
Колието на кралицата (50)

50.
Портфейлът на кралицата

Никой не усети така силно важността на богатството в конкретен и преносен смисъл, както конете, които откарваха Жана дьо ла Мот от Версай. Ако някога коне са летели в галоп, за да спечелят награда, това бяха точно тези два клети коня от карета, взета под наем.

Подтикван от графинята, кочияшът накара конете да повярват, че са леките четириноги от родината на Елис и че им предстои да спечелят два златни таланта^[1] за господаря на каретата и тройна дажба олющен ечемик за себе си.

Кардиналът още не беше излязъл, когато госпожа Дьо ла Мот пристигна в дома му. Тя се представи по-тържествено, отколкото при кралицата.

— Идвате от Версай? — попита той.

— Да, монсеньор.

Той я гледаше, тя бе непроницаема. Жана забеляза, че кардиналът е изтръпнал, тъжен и тревожен, но тя не прояви никакво съжаление.

— Е, и? — каза той.

— Е, добре! Хайде, монсеньор, какво желаете? Кажете нещо, за да не се упреквам сама.

— Ах, графиньо, казвате ми го по начин…

— Печален, нали?

— Убийствен.

— Искахте ли да видя кралицата?

— Да.

— Видях я. Искахте ли да ми даде възможност да говоря за вас, тя, която много пъти е засвидетелствала неприязън и неприятно чувство към вас, само като чуе да се произнася вашето име?

— Виждам, че ако съм имал това желание, трябва да се откажа да го видя изпълнено.

— Не, кралицата ми говори за вас — отговори Жана.

— Или по-скоро вие сте били много добра, за да й говорите за мен?

— Вярно е.

— И Нейно величество слушаше ли? — попита кардиналът. — Не, не ми казвайте нито дума повече, графиньо, виждам как Нейно величество се отвращава от мен.

— Не прекалено. Аз се осмелих да говоря за колието.

— Осмелихте се да кажете, че съм помислил…

— Да го купите за нея. Да.

— О, графиньо, прекрасно. И тя е слушала? Казали сте й, че й предлагам диамантите?

— Тя отказа.

— О, загубена е каузата ми.

— Отказа да приеме подаръка, естествено, но не и заема…

— Заемът! Направили сте много деликатно предложение.

— Толкова деликатно, че тя прие.

— Аз давам заем на кралицата… Графиньо, възможно ли е?

— Това е нещо повече от даване на заем, нали?

— Хиляди пъти.

— Премислих го добре. Все пак Нейно величество прие.

Кардиналът стана, после седна отново. След това дойде до Жана, хвана я за ръцете и каза:

— Не ме лъжете, помислете, само с една дума може да ме направите най-долния човек.

— Не бива да се злоупотребява с чувствата на хората, монсеньор. Когато става дума за нещо забавно, добре, но хора от вашия ранг и с вашите заслуги не трябва никога да бъдат смешни.

— Вярно! Какво ще ми кажете…

— Самата истина.

— Че имам тайна, свързана с кралицата ли?

— Тайна… опасна.

Кардиналът отиде бързо до Жана и стисна нежно ръката й.

— Обичам това стискане на ръка, все едно между двама мъже — каза Жана.

— То е между щастлив човек и ангел покровител.

— Монсеньор, не преувеличавайте.

— О, не! Моята радост, моята признателност… никога…

— Но вие преувеличавате и за двете неща. Не искахте ли да се даде един милион и половина на кралицата?

Кардиналът въздъхна.

— Бъкингам щеше да поиска от Ана Австрийска друго, монсеньор, след перлите, разпръснати по паркета на кралската спалня.

— Каквото Бъкингам е имал, графиньо, не искам да си го пожелая дори насън.

— За това, монсеньор, ще се обясните с кралицата, защото тя ми разпореди да ви предупредя, че с удоволствие ще ви види във Версай.

Кардиналът пребледня като юноша при първата любовна целувка и едва се добра до близкото кресло, като че ли бе пиян. „А! — помисли Жана. — Още по-сериозно е, отколкото допусках. Мечтаех за херцогство, за титлата пер, за рента от сто хиляди ливри, а ще стигна до княжество и до половин милион рента, защото господин Дьо Роан не го прави нито от амбиция, нито от скъперничество, а от любов.“

Господин Дьо Роан се съвзе бързо.

— Моя приятелко — прегърна я той. — Какво смята да прави кралицата с този измислен от вас заем?

— Питате ме, защото смятате, че кралицата няма пари!

— Точно така.

— Е, добре! Тя желае да ви плати, все едно че плаща на Бьомер, с тази разлика, че ако беше купила от Бьомер, цял Париж щеше да го научи, нещо, което се смята за невъзможно след прочутия въпрос за кораба, и ако тя покажеше недоволството си пред краля, цяла Франция щеше да се намръщи осъдително. Кралицата иска да купи на части диамантите и да ги плати на части. Вие ще й дадете тази възможност. За нея вие сте тайнствен касиер, платежоспособен касиер, в случай че се окаже затруднена, това е всичко. Тя е щастлива и плаща, не искайте повече.

— Тя плаща. Как? — попита господин Дьо Роан.

— Кралицата, жена, която разбира всичко, знае добре, че имате дългове, монсеньор, и после тя е горда, не е от тези приятелки, които приемат подаръци… Когато й казах, че сте предплатили двеста и петдесет хиляди ливри…

— Казали сте й го?

— Защо не? — попита Жана.

— Боже мой! — възкликна кардиналът.

Жана потърси нещо в джоба си и извади портфейла на Нейно величество.

— Какво е това? — попита господин Дьо Роан.

— Портфейл, в който има двеста и петдесет хиляди ливри в банкноти.

— Така ли?

— И кралицата ви ги изпраща с голяма благодарност. Какво гледате? — попита Жана.

— Гледам портфейла, а не знам да имате такъв.

— Той ви харесва. Обаче портфейлът не е нито хубав, нито разкошен.

— Харесва ми, не зная защо.

— Имате добър вкус.

— Подигравате ли се с мен? Защо казвате, че имам добър вкус?

— Без съмнение, защото имате същия вкус като кралицата.

— Този портфейл…

— Беше на кралицата, монсеньор.

— Държите ли на него?

— О, много!

Господин Дьо Роан въздъхна.

— Обаче, ако ви доставя удоволствие… — каза графинята и така се усмихна, че дори светците не биха й устояли.

— Вие не се съмнявате в това, графиньо, но не искам да ви лиша.

— Вземете го.

— Графиньо — възкликна, обхванат от радост кардиналът, вие сте най-ценната приятелка, най-остроумната, най…

— Да, да.

— И всичко си остава между нас…

— До края на живота, както се казва. Не, аз имам само една заслуга.

— Каква? — попита кардиналът.

— Осъществих успешно и старателно вашите дела.

— Ако успехът ви е само този, моя приятелко, мога да кажа, че почти се изравнявам с вас, понеже, докато ходихте във Версай, моя скъпа, аз също работих за вас…

Жана погледна изненадана кардинала.

— Да, дребна работа — добави той. — Дойде при мен един човек, моят банкер, за да ми предложи акции от някаква сделка за пресушаване и разработка на блата.

— А!

— Печалбата беше сигурна и аз приех.

— Е, добре, започвате…

— О, ще видите, че винаги сте на първо място в мислите ми.

— На второ, и то е много, не го заслужавам. По-нататък?

— Моят банкер ми даде двеста акции, четвърт са за вас.

— О, монсеньор!

— Оставете ме да довърша. След два часа той се върна. Влагане на огромни суми в тези акции бе довело още същия ден до увеличение от сто на сто. И той ми даде сто хиляди ливри.

— Хубава сделка.

— От която ето вашия дял, скъпа графиньо, искам да кажа, скъпа приятелко.

Кардиналът извади от пакета с двеста и петдесетте хиляди ливри от кралицата и сложи двадесет и пет хиляди ливри в ръката на Жана.

— Добре, монсеньор, „даваш, давам ти“. Повече ме ласкае обаче, че сте помислили за мен.

— Така ще бъде винаги — отвърна кардиналът, като й целуна ръка.

— От моя страна разчитайте на същото — отговори Жана. — До скоро виждане във Версай, монсеньор.

Тя му даде списъка с падежите, посочени от кралицата — първият беше след един месец от настоящата дата с определена сума от петстотин хиляди ливри. После Жана си тръгна.