Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

91.
Кабинетът на полицейския лейтенант

Господин Дьо Кросън знаеше за Калиостро всичко, което един опитен полицейски лейтенант може да знае за един живеещ в Париж човек, а то не беше малко. Знаеше всичките му предишни имена, всичките му тайни на алхимик, знаеше домогванията му за вездесъщност, за постоянно възраждане, гледаше на него като на голям благородник шарлатанин.

Господин Дьо Кросън имаше силен дух, познаваше всички похвати на службата си, ползваше се с благоразположението на двора, беше безразличен към ласкателствата, неподхождащи на гордостта му — човек, на когото не можеше да се наложи който и да било. На него, както и на господин Дьо Роан Калиостро не можеше да предложи луидори, излезли още топли от херметичната пещ, на него Калиостро нямаше да подаде края на пистолет както Балзамо — на господин Дьо Сартин, от него Балзамо не можеше вече да поиска Лоренца… Ала Калиостро имаше да урежда сметки. Ето защо графът, вместо да изчака събитията, бе сметнал за необходимо да поиска аудиенция с магистрата.

Господин Дьо Кросън чувстваше изгодата на положението си и се готвеше да я използва. Калиостро чувстваше затрудненото си положение и се готвеше да се измъкне от него. В тази партия шах, играна открито, имаше един залог, който единият от двамата играчи не подозираше, а този играч, трябва да признаем, не беше господин Дьо Кросън. Както казахме, той познаваше Калиостро само като шарлатанин, не познаваше алхимика. В камъните, които философията осея по пътя на монархията, мнозина се бяха препъвали само защото не ги виждаха.

Господин Дьо Кросън очакваше от Калиостро разкрития за колието, за сделките на госпожа Дьо ла Мот. Това обстоятелство не беше благоприятно за него. В края на краищата имаше право да разпитва, да арестува, а в това се състоеше неговото превъзходство. Той прие графа, като съзнаваше кой е, но не искаше да бъде неучтив към никого, още повече към един феномен.

Калиостро беше нащрек. Той искаше само да си остане голям благородник, единствената му слабост, която смяташе за нужно да проявява.

— Господине — каза му полицейският лейтенант, — вие поискахте аудиенция с мен. Аз пристигам от Версай нарочно, за да ви я дам.

— Господине, мислех, че ще проявите известен интерес да ме разпитате за случилото се, и като човек, който знае всичките ви заслуги и цялото значение на длъжността ви, дойдох при вас. Ето ме.

— Да ви разпитам? — каза магистратът, като се престори на изненадан. — Но за какво, господине, и с какво право?

— Господине — отвърна прямо Калиостро, — вие се занимавате прекалено много с госпожа Дьо ла Мот, с изчезването на колието.

— Нима сте го намерили? — попита господин Дьо Кросън почти подигравателно.

— Не — отвърна сериозно графът. — Но ако не съм намерил колието, поне зная, че госпожа Дьо ла Мот живееше на улица „Сен Клод“.

— Срещу вас, господине, това също ми беше известно — рече магистратът.

— Тогава, господине, знаете какво правеше госпожа Дьо ла Мот… Да не говорим повече…

— Тъкмо напротив — каза господин Дьо Кросън, все едно му беше безразлично, — да говорим.

— О, щеше да има смисъл само по отношение на малката Олива — каза Калиостро, — но щом знаете всичко за госпожа Дьо ла Мот, няма какво да научите от мен.

Като чу името Олива, господин Дьо Кросън трепна.

— Какво казвате за Олива? — попита той. — Коя е тази Олива?

— Не знаете ли? Ах, господине, чудно ми е, че точно от мен ще научите нещо интересно. Представете си едно хубаво момиче, стройно… със сини очи, съвършен овал на лицето, изобщо с хубост, която напомня малко за хубостта на Нейно величество кралицата.

— Ах, ах! — възкликна господин Дьо Кросън. — И какво?

— Какво ли! Момичето живееше лошо и това ме измъчваше. Служила е някога на един стар мой приятел, господин Дьо Таверне…

— Баронът, който умря завчера?

— Да, точно така, който умря. Тя принадлежеше също на един учен човек, когото вие не познавате, господин полицейски лейтенант, и който… Но аз се отклонявам от темата и виждам, че започвам да ви притеснявам.

— Господине, тъкмо напротив, благоволете да продължите, моля ви. Та какво казвахте за тази Олива?

— Живееше лошо, както имах честта да ви кажа. Измъчваше се и почти гладуваше заради един нехранимайко, неин любовник, който я обираше и биеше — един от вашите най-обикновени клиенти, господине, един хаймана, когото сигурно не познавате…

— Някой си Бозир може би? — подхвърли магистратът, доволен, че се показва добре осведомен.

— Аха, значи го познавате, изненадва ме — удиви се Калиостро. — Много добре, господине, вие сте по-прозорлив от мен. Но един ден, когато Бозир обрал и набил момичето по-жестоко от всеки друг път, то дойде да се подслони при мен и ме помоли за закрила. Аз съм добър, дадох му някакво кътче от сградата, в едно мое жилище…

— У вас! Олива е била у вас? — извика магистратът изненадан.

— Разбира се — отговори Калиостро, като на свой ред се престори на учуден. — Защо да не я подслоня у дома си, нали съм ерген?

Той се разсмя умело с такова добродушие, че господин дьо Кросън се поддаде напълно на измамата.

— У вас! — отвърна той. — Значи затова моите агенти я търсиха толкова?

— Какво, търсили са я! — възкликна Калиостро. — Търсили са това дете? Нима е направила нещо, което да не зная?

— Не, господине, не. Продължете, моля ви.

— О, Боже мой, но аз свърших! Настаних я при себе си, това е всичко.

— О, не, графе, не е всичко, защото преди малко вие като че ли свързвахте името Олива с името на госпожа Дьо ла Мот.

— Е, поради съседството — отговори Калиостро.

— Има нещо друго, графе… Вие не току-така казахте, че госпожа Дьо ла Мот и госпожица Олива са били съседки.

— О, това се дължи на едно обстоятелство, за което ще бъде излишно да ви осведомявам. Не подобава на един безделен рентиер да разправя разни измислици на първия магистрат на кралството.

— Вие ме заинтригувате, господине, и то повече, отколкото смятате, защото тази Олива, която, казвате, била настанена у вас, аз намерих в провинцията.

— Намерили сте я!

— С господин Бозир…

— Аха, така и предполагах — извика Калиостро. — Била е с Бозир? О, чудесно, чудесно! Така госпожа Дьо ла Мот ще бъде удовлетворена.

— Как! Какво искате да кажете? — подхвана господин Дьо Кросън.

— Искам да кажа, господине, че по едно време подозирах госпожа Дьо ла Мот, но сега поправям изцяло и напълно грешката си.

— Подозирали сте я! В какво?

— Милостиви Боже, значи вие слушате търпеливо всички сплетни? Е, тогава знайте, че точно когато се надявах да поправя тази Олива, да я върна към труда и честността — аз се занимавам с морал, господине, точно тогава идва някой и я отвлича.

— Отвлича я! От дома ви!

— От дома ми.

— Чудна работа!

— Нали? Бях готов да се закълна, че е госпожа Дьо ла Мот. Колко струват хорските мнения!

Господин Дьо Кросън се приближи до Калиостро.

— Хайде — каза той, — обяснете ми, моля ви.

— О, господине, сега, когато сте намерили Олива и Бозир, нищо не може да ме накара да мисля за госпожа Дьо ла Мот, нито за нейните усилия, нито за нейните знаци, нито за нейните писма.

— С Олива?

— О, да.

— Госпожа Дьо ла Мот и Олива са се разбирали?

— Отлично.

— Срещали са се?

— Госпожа Дьо ла Мот намерила начин Олива да излиза всяка нощ.

— Всяка нощ! Сигурен ли сте?

— Дотолкова, доколкото един човек може да бъде сигурен в това, което е видял и чул.

— Ох, господине, но вие ми казвате неща, за които бих платил по хиляда ливри на дума! Какъв късмет имам, че правите злато!

— Вече не правя, господине, струваше ми много скъпо.

— Но сте приятел на господин Дьо Роан?

— Така мисля.

— А сигурно знаете доколко тази интригантка, която наричат госпожа Дьо ла Мот, има пръст в неговата скандална сделка?

— Не, предпочитам да не зная.

— Но може би знаете последиците от разходките на Олива с госпожа Дьо ла Мот.

— Господине, има неща, които разумният човек трябва винаги да се старае да не знае — възрази дълбокомъдрено Калиостро.

— Ще имам честта да ви попитам още нещо — каза бързо господин Дьо Кросън. — Имате ли доказателства, че госпожа Дьо ла Мот си е писала с Олива?

— Сто.

— Какви?

— Бележчици, които с арбалет госпожа Дьо ла Мот е хвърляла на Олива… Несъмнено ще го намерите в жилището й. Някои от тези бележчици, увити около парче олово, не са достигали целта си. Падали са на улицата, моите хора и аз прибрахме няколко.

— Господине, ще ги предадете ли на правосъдието?

— О, господине, те са толкова невинни, че едва ли ще изпитвам угризение, и мисля, че госпожа Дьо ла Мот няма да ме упрекне.

— Ами… доказателствата за заговорите, за срещите?

— Хиляда.

— Едно-единствено, умолявам ви.

— Най-важното. Изглежда, че госпожа Дьо ла Мот е имала начин да влиза лесно в къщата ми, за да се вижда с Олива, защото лично аз я видях там същия ден, когато младата жена изчезна.

— Същия ден?

— Всичките ми хора са я видели.

— Аха!… И за какво е идвала, щом като Олива е изчезнала?

— Тъкмо това се питах и аз отначало и не можех да си го обясня. Видях госпожа Дьо ла Мот да слиза от една пощенска кола, която чакаше на улица „Роа Доре“. Хората ми забелязали колата да чака отдавна и трябва да призная, помислих, че госпожа Дьо ла Мот иска да вземе Олива.

— И го позволихте?

— Защо не? Госпожа Дьо ла Мот е състрадателна дама, съдбата я покровителства. Приемат я в двора. Защо да й преча да ме отърве от Олива? Щях да сбъркам, както виждате, тъй като друг ми я отне, за да я погуби отново.

— Аха! — каза господин Дьо Кросън, замислен дълбоко. — Значи госпожица Олива е била настанена в дома ви?

— Да, господине.

— Аха, значи госпожица Олива и госпожа Дьо ла Мот са се познавали, виждали са се, излизали са заедно?

— Да, господине.

— Значи госпожа Дьо ла Мот са я видели у вас в деня, когато са отвлекли Олива?

— Да, господине.

— А вие мислехте ли, че графинята е искала да я прибере при себе си?

— Какво друго да мисля?

— А какво каза госпожа Дьо ла Мот, когато не намери Олива у вас?

— Изглеждаше ми смутена.

— Предполагате ли, че Бозир я е отвлякъл?

— Предполагам го единствено защото вие ми казвате, че действително я е отвлякъл, иначе нямаше да се усъмня в нищо. Той не е знаел жилището на Олива. Кой може да му го е казал?

— Самата Олива.

— Не вярвам, защото, вместо да я отвлече от дома ми, тя избяга при него, и ви моля да повярвате, че той е нямало да влезе в дома ми, ако госпожа Дьо ла Мот не му е дала ключ.

— Имала е ключ?

— Не може да има съмнение.

— В кой ден са я отвлекли, моля ви? — попита господин Дьо Кросън, осветен внезапно от факлата, държана толкова сръчно от Калиостро.

— О, господине, в това не мога да се излъжа, беше точно в навечерието на Сен Луи.

— Значи така! — извика полицейският лейтенант. — Значи така! Господине, вие направихте голяма услуга на държавата.

— Много се радвам, господине.

— И ще бъдете възнаграден, както се полага.

— Преди всичко от съвестта ми — каза графът.

Господин Дьо Кросън му се поклони.

— Може ли да разчитам, че ще предадете доказателствата, за които говорихме? — попита той.

— Аз, господине, се подчинявам безусловно на правосъдието.

— Господине, ще запомня думите ви. Ще имам честта да се видим пак.

Той изпрати Калиостро, който на излизане каза:

— Ах, графиньо, ах, усойнице такава, ти искаше да ме обвиниш, но май ще си счупиш зъбите. Пази ги!