Александър Дюма
Колието на кралицата (66)

66.
Срещата

Едва господин Дьо Шарни пристигна в имението си и се затвори в къщата си след първите посещения, лекарят му нареди да не приема повече никого и да не излиза от жилището си, заръка, изпълнявана толкова строго, че нито един жител на кантона не видя героя на оная морска битка, която бе предизвикала толкова шум в цяла Франция, но когото всички млади момичета се опитваха да видят, защото той явно беше храбрец, а според мълвата и красавец.

Господин Дьо Шарни не изтрая затворен и три дена. Вбесен, че вижда всичките си мечти осуетени от невъзможността, заличени от пространството, той разгласи из целия кантон нареждането на лекаря, за което споменахме. После Оливие повери на един изпитан слуга да пази къщата и напусна жилището си нощем на много послушен и много бърз кон. След осем часа беше във Версай, където с помощта на своя камериер нае една малка къща зад парка. Тази къща, изоставена след трагичната смърт на един от знатните егермайстери, който си бе прерязал там гърлото, допадаше много на Шарни. Той искаше да се скрие в нея по-добре, отколкото в имението си. Тя беше прилично подредена, имаше две врати, едната — към пуста улица, другата — към обиколната алея на парка, а от южните прозорци Шарни можеше да се спусне по алеите на Шармий, защото прозорците, като се отваряха капаците, обкръжени от лози и бръшлян, бяха чисто и просто врати на височината на един приземен етаж, разположен толкова ниско, че да може да прескочи в кралския парк. Тази самота се хареса на Шарни повече от всички други самоти. Дали го привличаше гледката? Ще видим скоро.

Тъй като сезонът беше хубав, меките и благоуханни нощи даваха повече воля на очите му и повече смътна мечтателност на душата му, той прекарваше част от времето си под ясмините на прозореца си и дебнеше далечните шумове, които идеха от двореца, следеше през пролуките между листака играта на движещите се светлини чак до часа за лягане.

Скоро прозорецът не му беше достатъчен. Беше твърде отдалечен от шума и светлините. Той скочи долу, на моравата, напълно уверен, че няма да срещне в този час нито куче, нито стража, и потърси приятната, опасна наслада да отиде до края на гората, на границата, която дели гъстия мрак от ярката лунна светлина, за да разгледа оттам силуетите, които се мяркаха, черни и бледи, зад белите завеси на кралицата. По този начин той я виждаше всеки ден, без тя да знае. Умееше да я разпознае от четвърт левга, докато тя вървеше с дамите си или с някой приятел дворянин и си играеше с китайския слънчобран, който подслоняваше широката й шапка, украсена с цветя. Никаква походка, никаква поза не можеше да го измами. Той знаеше наизуст всички дрехи на кралицата и различаваше сред листата роклята на вълнообразни черни ивици, която се диплеше от целомъдреното и прелъстително движение на тялото. А когато видението изчезнеше, когато вечерта прогонваше разхождащите се и му позволяваше да отиде до статуите на колонадата, за да проследи последните трептения на любимата сянка, Шарни се връщаше при прозореца си, гледаше отдалеч през една пролука, която бе успял да направи през горския гъсталак, бляскавата светлина на прозорците на кралицата, после виждаше как светлината изчезва и тогава живееше със спомен и надежда, както бе живял със следене и възхищение.

Една вечер, когато се бе прибрал, когато бяха изминали два часа, откакто бе отправил последно сбогом към изчезналата сянка, и когато росата, падаща от звездите, започваше да процежда белите си перли по листата на бръшляна, Шарни се готвеше да се отдръпне от прозореца и да си легне, когато до слуха му стигна плахо изскърцване на ключалка.

Той се върна на наблюдателния си пункт и се ослуша. Часът беше напреднал, в най-отдалечените от Версай енории биеше полунощ. Шарни се учуди, че чува шум, на който не бе привикнал. Немирната ключалка беше на една малка вратичка на парка, разположена на около двадесет и пет крачки от къщата на Оливие. Тя никога не се отваряше освен в дните на голям лов, за да минат колите с дивеч. Шарни забеляза, че хората, които отваряха вратата, не говореха. Те спуснаха отново резетата и влязоха в алеята, която минаваше под прозорците на къщата му. Дърветата и висящите лози закриваха достатъчно прозоречните капаци и стените, за да не ги забележат, когато минаваха. Пък и вървяха с наведени глави и бърза крачка. Шарни ги различаваше смътно в мрака. Само по шумоленето на развяващи се поли позна две жени, чиито копринени наметала трептяха досам сплетените клони.

Жените завиха по голямата алея, разположена срещу прозореца на Шарни. По-откритите лъчи на луната ги обляха със светлина. Оливие едва не нададе вик на радостна изненада, като позна осанката и прическата на Мария-Антоанета, както и долната част на лицето й, осветена въпреки тъмното отражение от гарнитурата на шапката. Тя държеше в ръка роза. Със силно разтуптяно сърце Шарни се свлече от прозореца си и се озова в парка. Той затича по тревата, за да не вдига шум, като се криеше зад най-дебелите дървета и следеше с поглед двете жени, чиято походка се забавяше от минута на минута.

Какво да прави? Кралицата имаше спътница. Тя не беше изложена на никаква опасност. Ох, ако беше сама, той щеше да превъзмогне терзанията, за да се приближи и коленичил да й каже: „Аз ви обичам!“ Ох, ако я застрашаваше някаква голяма опасност, той щеше да пожертва своя живот, за да спаси този ценен живот!

Докато си мислеше така и мечтаеше за хиляди безумни нежности, двете разхождащи се жени се спряха внезапно. Едната, по-дребната, каза тихо няколко думи на другарката си и я напусна. Кралицата остана сама. Виждаше се как другата дама ускорява крачка към някаква цел, която Шарни все още не можеше да отгатне. Като потупваше с малкия си крак по пясъка, кралицата се облегна на едно дърво и се загърна с наметалото си така, че да покрие дори главата си с качулката, която допреди малко се диплеше на широки копринени гънки върху раменете й. Когато Шарни я видя сама и така замислена, той скочи сякаш за да падне в коленете й. Но разсъди, че го деляха от нея най-малко тридесет крачки; че преди да измине тези тридесет крачки, тя ще го види и като не го познае, ще се уплаши; ще извика или ще побегне; че виковете й ще привлекат първо спътницата й, а после някои стражи ще претършуват парка; че най-малко ще открият дебнещия, че може би той ще се оттегли и това ще сложи завинаги край на тайната, на щастието и на любовта.

Той успя да се спре и добре стори, защото едва потисна този силен порив, компаньонката на кралицата се появи отново, но този път не дойде сама. Шарни видя на две крачки зад нея да върви някакъв строен мъж, скрит под голяма шапка и под широка мантия. Мъжът, който с вида си накара господин Дьо Шарни да потрепери от ненавист и ревност, не крачеше като победител. Той се олюляваше и влачеше колебливо крака, сякаш се движеше пипнешком в мрака, сякаш нямаше за водач компаньонката на кралицата, нямаше за цел самата кралица, застанала бледа и права под дървото. Щом забеляза Мария-Антоанета, треперенето, което Шарни бе забелязал у него, се засили още повече. Непознатият свали шапката си и, така да се каже, омете с нея земята. Той продължаваше да се приближава. Шарни го видя да навлиза в гъстата сянка; поклони се дълбоко и неколкократно.

Шарни едва не изгуби присъствие на духа. Но си спомни, че кралицата се занимаваше с тайнствена политика, че кроеше често интриги с германските дворове, отношения, които кралят не одобряваше и строго забраняваше. Може би този тайнствен кавалер беше куриер от Шьонбрун или от Берлин, дворянин, носещ тайно послание, една от ония германски фигури, които Луи XVI не искаше да вижда вече във Версай, откакто император Йосиф II си бе позволил да прати във Франция своя зет многохристиянския крал да учи философия и политическа критика. Тази мисъл, подобна на превръзка с лед, която лекарят слага на горещо от треска чело, освежи клетия Оливие, възвърна благоразумието му и укроти плама на първоначалния му гняв. Кралицата продължаваше да се държи благоприлично и дори с достойнство.

Компаньонката, застанала на три крачки, неспокойна, внимателна, дебнеща като приятелките или настойниците на момичетата в компаниите от две жени и двама мъже на Вато, осуетяваше с любезната си загриженост съвсем чистите намерения на господин Дьо Шарни. Но както е опасно да бъдеш заварен на политическа среща, така е и срамно да бъдеш заварен на любовна среща. Никой не прилича така на един влюбен мъж, както един заговорник. И двамата имат еднакво наметало, еднакво остър слух, еднаква нерешителност в походката. Шарни нямаше много време да се вдълбочава в размишления — компаньонката се размърда и прекъсна разговора. Кавалерът направи движение като да падне на колене. След аудиенцията несъмнено го освобождаваха.

Шарни се скри зад дебелото дърво. В този миг му се стори, че вижда някакъв предмет с ясни очертания да се плъзва по дължината на кралската мантия; дворянинът се наведе бързо чак да тревата, после се изправи с почтително движение и побягна, защото не можеше да се определи другояче толкова бързото му заминаване. Но компаньонката на кралицата го повика със слаб глас и като спря бягството му, подхвърли шепнешком една-единствена дума:

— Почакайте.

Кавалерът бе много покорен, защото се спря в същия миг и зачака. Шарни видя, че двете жени, хванати под ръка, минават на две крачки от скривалището му, а раздвижването на въздуха от роклята на кралицата разклати стръкчетата трева почти под ръцете на Шарни. Той усети парфюмите, които бе свикнал да обожава у кралицата, тази върбинка, смесена с резеда, двойно опиянение за сетивата и за спомените му. Жените минаха и изчезнаха. След няколко минути дойде непознатият, с когото младият човек бе престанал да се занимава, а кралицата стигна до вратата. Той целуваше страстно, безумно съвсем свежа благоуханна роза, сигурно оная, чиято хубост Шарни бе забелязал, когато кралицата влезе в парка и която преди малко бе видял да пада от ръцете на господарката му.

Една роза, една целувка върху тази роза! За някакво поръчение ли се отнасяше или за държавни тайни? Шарни едва не се побърка. Той се готвеше да се хвърли върху мъжа и да изтръгне от ръцете му цветето, когато компаньонката на кралицата се появи отново и подвикна:

— Елате, Ваше високопреосвещенство!

Шарни помисли, че има пред себе си някой принц по кръв, и се облегна на дървото, за да не падне полумъртъв на моравата. Непознатият се впусна натам, откъдето идеше гласът, и изчезна с дамата.