Александър Дюма
Колието на кралицата (81)

81.
Последно обвинение

Точно когато кралят напусна стаята на кралицата, тя изтича към будоара, където господин Дьо Шарни бе чул всичко. Отвори вратата на будоара и се върна да затвори вратата на апартамента си, после се тръшна в едно кресло, сякаш беше твърде слаба, за да издържи на такива удари, и зачака мълчаливо какво ще реши за нея господин Дьо Шарни, най-страшният й съдник. Тя не чака дълго, графът излезе от будоара по-тъжен и по-блед от всякога.

— Е? — рече кралицата.

— Госпожо — отвърна той, — виждате, че всичко ни пречи да бъдем приятели. Ако убеждението ми ви обижда, занапред ще бъде хорската мълва. Със скандала, който избухна днес, за мен вече няма покой, за вас вече няма мир. Враговете, по-настървени от тази първа обида, която ви бе нанесена, ще се нахвърлят върху вас да пият кръв като мухи от ранена газела…

— Вие търсите много дълго някаква естествена дума — каза кралицата унило — и не я намирате.

— Мисля, че никога не съм давал повод на Ваше величество да се усъмни в моята откровеност — отвърна Шарни. — Ако някога тя блесне, ще бъде прекалено жестока и моля да ми простите…

— Значи това, което сторих — каза кралицата развълнувана, — тази мълва, този опасен пристъп срещу един от най-знатните големци в кралството, обявената ми вражда с църквата, доброто ми име, изложено на хорските страсти, всичко това не ви е достатъчно. Не говоря за трайно разклатеното доверие на краля; вие не трябва да се занимавате с това, нали… Какво е кралят… съпруг!

Тя се усмихна с такава мъчителна горчилка, че сълзите бликнаха от очите й.

— О — извика Шарни, — вие сте най-благородната, най-великодушната от всички жени. Не ви отговарям веднага, както ми повелява сърцето, понеже се чувствам недостоен и не смея да оскверня това възвишено сърце, като искам място в него.

— Господин Дьо Шарни, вие смятате, че съм виновна.

— Госпожо…

— Господин Дьо Шарни, вие повярвахте на думите на кардинала.

— Госпожо…

— Господин Дьо Шарни, призовавам ви да ми кажете какво впечатление ви направи държанието на господин Дьо Роан.

— Трябва да заявя, госпожо, че господин Дьо Роан не беше нито безумец, какъвто го изкарвахте, нито слаб човек, както можеше да се помисли. Той е убеден човек, човек, който ви е обичал, който ви обича, а сега е жертва на грешка, която ще го доведе до гибел, а вас…

— Мен?

— А вас, госпожо, до неизбежно опозоряване.

— Боже мой!

— Пред мен се изправя един заплашителен призрак. Противната жена, госпожа Дьо ла Мот, изчезна, когато показанията й могат да ни върнат всичко — спокойствие, чест, сигурност в бъдеще. Тази жена е злият гений на вашата особа, тя е опасна за кралското достойнство, тази жена, която неблагоразумно допуснахте да споделя вашите тайни и може би, уви, вашата дружба…

— Моите тайни, моята дружба, ах, господине, умолявам ви — извика кралицата.

— Госпожо, кардиналът ви заяви достатъчно ясно и достатъчно ясно доказа, че сте уговорили с него покупката на колието.

— Ах… пак ли се връщате на това, господин Дьо Шарни! — каза кралицата и почервеня.

— Извинете, извинете, виждате, че сърцето ми не е великодушно като вашето, виждате, че съм недостоен да зная мислите ви. Аз се стремя да усмирявам, а дразня.

— Вижте какво, господине — рече отново кралицата с гордост, примесена с гняв, — това, което мисли кралят, всички може да го мислят. Аз няма да бъда по-лесна за приятелите си, отколкото за моя съпруг. Струва ми се, че мъж не обича да вижда една жена, когато не я уважава. Нямам предвид вас, господине — спря тя бързо. — Аз не съм жена, аз съм кралица! Вие не сте мъж, а мой съдник.

Шарни се поклони толкова ниско, че кралицата вероятно намери за достатъчни покаянието и унижението на този верен поданик.

— Бях ви посъветвала — каза тя внезапно — да останете в имението си. Съветът беше умен — далеч от кралския двор, където не се харесват вашите навици, вашата честност, вашата неопитност, позволете ми да ви го кажа; далеч, казвам, от кралския двор вие по-добре ще прецените лицата, които играят роля в този театър. Човек трябва да превъзмогне зрителните илюзии, господин Дьо Шарни, трябва да пази червилото и високите си токове от тълпата. Кралица, прекалено склонна към снизхождение, аз забравих да поддържам у тия, които ме обичаха, бляскавото достойнство на кралското семейство. Ах, господин Дьо Шарни, ореолът, който короната очертава на челото на кралиците, ги лишава от целомъдрие, от благост, от разсъдък, лишава ги най-вече от сърце. Когато една жена е кралица, господине, тя властва. Каква полза да я обичат?

— Не мога да ви опиша, госпожо — отвърна Шарни развълнуван, — каква болка ми причинява строгостта на Ваше величество. Аз можах да забравя, че сте моя кралица, но, признайте, никога не съм забравял, че сте първата жена, заслужила моето уважение и…

— Не довършвайте, аз не прося. Да, както казах, едно отсъствие ви е необходимо. Нещо ми подсказва, че в цялата тази обърканост ще споменат и вашето име.

— Госпожо, това е невъзможно!

— Казвате невъзможно! Е, замислете се върху силата на тия, които от половин година си играят с моята репутация, с моя живот. Нали казвахте, че кардиналът е убеден, че действа с оглед на някаква грешка, в която го въвличат! Тези, които внушават такива убеждения, графе, тези, които са причина за такива грешки, са в състояние да ви докажат, че вие сте нелоялен поданик за краля, а за мен — срамен приятел. Тези, които скрояват така успешно фалшификацията, много лесно откриват истинския документ! Не губете време, опасността е сериозна. Приберете се в имението си, избегнете скандала, който ще избухне след нагласения срещу мен съдебен процес. Не искам съдбата ми да въвлече и вас, не искам да провалите кариерата си. Аз, която, слава Богу, съм невинна и силна, аз, която нямам нито едно петно върху живота си, аз, която съм решила да разтворя, ако е нужно, гърдите си, за да покажа на враговете си чистотата на моето сърце, аз ще се съпротивлявам. За вас това ще значи разорение, опозоряване, може би затвор. Отнесете тези пари, така честно предлагани, отнесете със себе си увереността, че нито една благородна постъпка на вашата душа не ми е убягнала, че нито едно ваше подозрение не ме е оскърбило, че никое ваше страдание не ме е оставило равнодушна. Заминете, казвам ви, и търсете другаде това, което кралицата на Франция не може вече да ви дава — вярата, надеждата, щастието. Смятам, че ще минат две седмици, докато Париж узнае за арестуването на кардинала, докато върховният съд бъде свикан, докато представят доказателствата. Заминете! Вашият чичо е приготвил два кораба в Шербург и Нант, изберете, но се отдалечете от мен. Аз нося нещастие, отдалечете се от мен. Аз държах само на едно нещо на този свят и тъй като то ми липсва, се чувствам загубена.

След тези думи кралицата стана внезапно, сякаш искаше да покаже на Шарни, че го освобождава, че аудиенцията свърши. Той се приближи до нея все така почтително, но по-бързо, и каза с променен глас:

— Ваше величество ми посочи какъв е моят дълг. Опасността не е в имението ми, не е извън Франция, а във Версай, където ви подозират, в Париж, където ще ви съдят. Важното е, госпожо, всяко подозрение да се отстрани, всяка присъда да бъде оправдание и тъй като няма да имате по-верен свидетел, по-решителна подкрепа, аз оставам. Тези, които знаят толкова неща, госпожо, ще ги кажат. Но поне ще имаме неоценимото за сърцати хора щастие да видим враговете си лице в лице. Нека те треперят пред величието на една невинна кралица и пред смелостта на един мъж, по-добър от тях. Да, оставам, госпожо, и, повярвайте ми, не е нужно Ваше величество да крие повече от мен мисълта си. Добре известно е, че аз не бягам. Тя добре знае, че аз не се страхувам от нищо, знае също, че за да не ме вижда вече, трябва да ме прати в изгнание. О, госпожо, сърцата се разбират отдалеч, копнежите отдалеч са по-пламенни, отколкото отблизо. Вие искате да замина заради вас, а не заради мен. Не бойте се от нищо, аз ще мога да ви помагам, да ви защитавам, но няма да мога вече да ви обиждам или да ви вредя, вие не ме виждахте, нали, когато една седмица живеех на двеста метра от вас, следях всеки ваш жест, броях стъпките ви, живях вашия живот… Е, и този път ще бъде същото, защото аз не мога да изпълня вашата воля, не мога да замина! Впрочем какво значение има това за вас… Ще мислите ли за мен?

Кралицата направи движение, което я отдалечи от младия човек.

— Както обичате — рече тя, — но… вие ме разбрахте, не бива никога да се лъжете в думите ми, аз не съм кокетка, господин Дьо Шарни. Да казва, каквото мисли, да мисли, каквото казва, ето това е предимството на една истинска кралица. Така е и с мен. Един ден, господине, аз ви избрах между всички. Не знам какво влечеше сърцето ми към вас. Жадувах за силно и чисто приятелство, давах ви да го разберете, нали? Днес вече не е същото, аз вече не мисля това, което мислех някога. Вашата душа вече не е близка с моята. Казвам ви го откровено, да се щадим взаимно.

— Добре, госпожо — прекъсна я Шарни, — аз никога не съм мислил, че вие сте ме избрали, никога не съм вярвал… Ах, госпожо, не мога да понеса мисълта, че ще ви загубя. Госпожо, аз съм зашеметен от ревност и ужас. Госпожо, няма да страдам, че ме лишавате от сърцето си, то е мое, вие ми го отдадохте, никой не може да ми го отнеме, освен ако не вземе живота ми. Бъдете жена, бъдете добра, не злоупотребявайте със слабостта ми, защото преди малко ме упреквахте за моите съмнения, а в този миг ме смазвате с вашите съмнения.

— Детско сърце, женско сърце… — каза тя. — Вие искате да разчитам на вас… Хубави защитници сме един за другиго! Слаб ли? О, да, вие сте слаб, но и аз, уви, не съм по-силна от вас!

— Нямаше да ви обичам — шепнеше той, — ако не бяхте такава, каквато сте.

— Какво — изрече тя с рязък и страстен глас, — тази прокълната кралица, тази загубена кралица, тази жена, която един върховен съд ще съди, която общественото мнение ще порицае; която един съпруг, нейният крал, може би ще прогони, тази жена намира едно сърце, което я обича!

— Слуга, който дълбоко я уважава и който й предлага всичката кръв на сърцето срещу едната сълза, която тя проля преди малко.

— Тази жена — провикна се кралицата — е благословена, тя е горда, тя е първата жена, най-щастливата от всички. Тази жена е прещастлива, господин Дьо Шарни. Не зная как тази жена може да се оплаква, простете й!

Шарни падна в нозете на Мария-Антоанета и ги целуна в изблик на свята любов.

В този миг вратата на тайния коридор се отвори и кралят, разтреперан и като ударен от гръм, се спря на прага. Той бе заварил в нозете на Мария-Антоанета човека, когото господин Дьо Прованс обвиняваше.