Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Collier de la Reine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-510-9

История

  1. — Добавяне

39.
Алиби

Господин Дьо Шарни влезе малко блед, но изправен, без да му личи, че не е добре. При вида на това множество от знатни хора той възприе почтително държане и едновременно държане на светски човек и на военен.

— Внимавайте, сестро — каза тихо граф Д’Артоа на кралицата, — струва ми се, че разпитвате прекалено много хора.

— Братко, ще разпитам целия свят, докато успея да срещна някого, който да ми каже, че сте излъгали.

В това време Шарни беше видял Филип и го беше поздравил вежливо.

— Погубвате здравето си — каза тихо Филип на своя неприятел. — Да излезете, като сте ранен! Но в действителност вие искате да умрете.

— Не се умира от едно одраскване на храст в Булонския лес — отговори Шарни, щастлив, че може да върне на неприятеля си една обида, по-мъчителна, отколкото самото нараняване.

Кралицата се приближи и сложи край на разговора им, който по-скоро бе някаква размяна на реплики, отколкото диалог.

— Господин Дьо Шарни — каза тя, — били ли сте, както казват тези господа, на бала в Операта?

— Да, Ваше величество — отговори Шарни и се поклони.

— Кажете ни какво сте видели там.

— Ваше величество пита каква съм видял или кого съм видял.

— Точна така… кого сте видели там, и без тайни, господин Дьо Шарни, без угоднически премълчавания.

— Трябва ли да кажа всичко, госпожо?

Лицето на кралицата пребледня, както се бе случвало вече десет пъти от сутринта, трескавата й червенина изчезна.

— Да започна според йерархията, според изискванията на етикета — отвърна Шарни.

— Добре, видяхте ли ме?

— Да, Ваше величество, точно когато за зла участ маската на кралицата падна.

Мария-Антоанета смачка нервно дантелата на своето шалче.

— Господине — каза тя с глас, в който един по-проницателен наблюдател щеше да открие готови да се излеят ридания. — Погледнете ме добре, напълно ли сте сигурен?

— Госпожо, чертите на Ваше величество са запечатани в сърцата на всички ваши поданици. Веднъж видяно, лицето на Ваше величество остава запечатано завинаги.

Филип погледна Андре, която също го гледаше съсредоточено. Тези две мъчителни изживявания, тези две чувства на ревност у тях се сляха в болезнено сходство на душите.

— Господине — повтори кралицата и се приближи до Шарни, — уверявам ви, че аз не съм била на бала в Операта.

— О, госпожо! — възкликна младият мъж, покланяйки се дълбоко. — Няма ли право Ваше величество да отиде, където намери за добре? И дори в ада, тъй като щом Ваше величество стъпи там, адът е пречистен.

— Не се нуждая да оправдавате постъпката ми — рече кралицата, — моля ви да ми повярвате, че не съм го направила.

— Ще повярвам на всичко, което Ваше величество ми заповяда да вярвам — отговори Шарни, развълнуван до дъното на душата си от тази настойчивост, от това самоунижение от една толкова горда жена.

— Сестро! Сестро! Това е прекалено! — прошепна на ухото на Мария-Антоанета граф Д’Артоа.

Защото тази сцена беше вледенила всички присъстващи; едните — поради болката, причинена от тяхната любов или нараненото честолюбие, другите — от вълнението, което се поражда винаги когато една обвинена в нещо жена се защитава смело срещу смазващите доказателства.

— Допускат го! Вярват! — извика кралицата, обезумяла от гняв, и съсипана падна върху креслото, изтривайки крадешком с края на пръстите си една сълза, която пареше на клепача й. Изведнъж тя стана.

— Сестро, сестро! Извинете ме — каза мило граф Д’Артоа, — вие сте заобиколена от предани приятели и тайната, от която така се ужасявате, ще бъде известна само на нас и ще остане затворена в сърцата ни, докато сме живи.

— Тайната, тайната! — извика кралицата. — Не я искам.

— Сестро.

— Няма тайна. Трябва доказателство.

— Госпожо — каза Андре, — идват хора.

— Госпожо — каза с приглушен глас Филип, — кралят.

— Кралят — рече от преддверието един портиер.

— Кралят? Толкова по-добре! О, кралят е моят единствен приятел. Кралят няма да ме обяви за виновна дори когато сметне, че ме е видял да греша. Кралят е добре дошъл.

Кралят влезе. Погледът му рязко се открояваше от цялото объркване и смущение, изписано по лицата на хората около кралицата.

— Сир — извика тя, — идвате навреме.

— Какво има? — попита Луи XVI, като се приближи.

— Една мълва, една гнусна и позорна мълва. Тя веднага ще се разпространи. Помогнете, помогнете ми, сир, защото този път не ме обвиняват враговете ми, а моите приятели.

— Вашите приятели?

— Тези господа, моят девер, извинете, господин граф Д’Артоа, господин Дьо Таверне, господин Дьо Шарни, твърдят, уверяват ме, че са ме видели на бала в Операта.

— На бала в Операта! — извика кралят и сви вежди.

— Да, сир.

Ужасна тишина потисна присъстващите. Госпожа Дьо ла Мот видя мрачното безпокойство на краля. Тя забеляза смъртната бледност на кралицата. С една дума, с една-единствена дума, госпожа Дьо ла Мот можеше да сложи край на тежкото страдание. С една-единствена дума можеше да отхвърли всички обвинения от предишните дни и да спаси занапред кралицата.

Кралят повтори с известно безпокойство:

— На бала в Операта? Кой е казал такова нещо? Граф Дьо Прованс знае ли?

— Но не е вярно — извика отчаяно и същевременно невинно кралицата. — Не е вярно, граф Д’Артоа се лъже, господин Дьо Таверне се лъже. Вие се лъжете, господин Дьо Шарни. Все пак човек може да се излъже.

Всички се поклониха.

— Хайде! — извика кралицата. — Да дойдат моите хора, всички, за да ги разпитат. Беше събота, нали?

— Да, сестро.

— Е, добре! Какво правих в събота? Да ми се каже, защото наистина полудявам и ако продължи така, аз самата ще повярвам, че съм ходила на този отвратителен бал в Операта; но ако бях ходила, господа, щях да ви кажа.

Изведнъж кралят се приближи, протегна с весел поглед ръце и лицето му се разведри.

— Събота — каза той. — Събота, нали, господа?

— Да, сир.

— Е, добре! — продължи той, все по-успокоен и все по-радостен. — Не друг, а вашата камериерка трябва да бъде попитана за това. Тя ще си спомни може би в колко часа влязох при вас този ден. Беше, мисля, към единадесет часа вечерта.

— А! — извика кралицата, зашеметена от радост. — Да, сир.

Тя се хвърли в ръцете му, после, изведнъж, зачервена и засрамена, че я гледат, скри лице в гърдите на краля, който нежно целуваше хубавите й коси.

— Е, добре! — каза граф Д’Артоа, изумен от изненада и от радост едновременно. — Ще си купя очила, но, Бога ми, не бих дал тази сцена и за един милион. Нали, господа?

Филип се беше облегнал смъртнобледен на ламперията. Шарни, леден и невъзмутим, току-що бе избърсал покритото си с пот чело.

— Ето защо, господа — каза кралят, за да засили произведеното от него впечатление, — ето защо кралицата не е могла да бъде същата нощ на бала в Операта. Вярвайте, ако искате; сигурен съм, че кралицата е доволна, че аз й вярвам.

— Е, добре — добави граф Д’Артоа, — господин Дьо Прованс да мисли каквото иска, но аз препоръчвам жена му по същия начин да докаже своето алиби за деня, за който я обвинят, че е прекарала нощта вън от дома си.

— Братко!

— Сир, моите почитания.

— Шарл, тръгвам с вас — каза кралят, след като целуна за последен път кралицата.

Филип не бе помръднал от мястото си.

— Господин Дьо Таверне — обади се строго кралицата, — няма ли да придружите граф Д’Артоа?

Филип се изправи изведнъж. Кръвта нахлу в главата му, в очите му. Едва не припадна. Намери сила само да се сбогува, да погледне Андре, да хвърли страшен поглед към Шарни и да потисне безумната си мъка. Той излезе.

Кралицата задържа при себе си Андре и господин Дьо Шарни. Андре чувстваше, че Филип би дал живота си, за да попречи на срещата между кралицата и Дьо Шарни, и признаваше, че самата тя има усещането, че сърцето й ще се пръсне. Ако тръгне да утешава Филип, както трябваше да направи, тя ще остави Шарни сам с госпожа Дьо ла Мот и кралицата. Долавяше го по израза на лицето на Жана, скромен, а едновременно приятелски.

Как да си обясним какво чувстваше? Беше ли това любов? О, любовта, щеше да каже тя, не се ражда, не става по-силна в студената обстановка на кралския двор. Любовта, това рядко цвете, обича да разцъфтява във великодушните, чистите, безупречните сърца. Любовта няма да пусне корени в сърце, натежало от спомени, в среда, вледенена от сълзи, които се натрупват години наред. Не, не такава беше любовта, която госпожица Дьо Таверне изпитваше към господин Дьо Шарни. Тя смело отхвърли подобна мисъл, защото се бе заклела да не обича нищо и никого на този свят. Но защо толкова страдаше, когато Шарни се обърна към кралицата с уважение и привързаност? Несъмнено това бе ревност.

Да, Андре си признаваше, че е ревнива не заради любовта, която един мъж може да изпитва към друга жена, а не към нея, а ревност спрямо жената, която можеше да вдъхнови, да приеме и да позволи тази любов. Тя виждаше с известно чувство на тъга да минават покрай нея обожатели от новия кралски двор. Тези доблестни и пламенни мъже, които никак не я разбираха, се отдръпваха от нея, след като й изкажеха своите почитания, едните, защото студенината й не беше логична, другите, защото тази студенина беше в странно противоречие със старите и лекомислени постъпки, с които тя живееше от дете. Освен това мъжете, било защото търсят удоволствието, било защото мечтаят за любов, се отнасят с недоверие към студенината на една двадесет и пет годишна млада жена, красива, фаворитка на кралицата, която, богата и безчувствена, мълчалива и бледа, върви само по път, по който голямата радост и върховното щастие будят интерес и са обект на разговори. Не е особено приятно да бъдеш мъчно обяснима личност. Андре го бе забелязала съвсем ясно. Тя бе усетила вече погледи, които обръщат все по-малко внимание на красотата й, тя бе доловила, че има хора, които не ценят нейния ум или пък го отричат.

Когато някой поздравяваше госпожица Дьо Таверне, изпълнявайки нещо като задължение, той бързо се отделяше от нея и се усмихваше на друга жена. Всички тези особености не убягваха от проницателния поглед на Андре. Тя, чието сърце бе изпитало всички неприятности, без да почувства едно-единствено удоволствие, тя, която усещаше как вървят годините, съпроводени от досадни огорчения и мрачни спомени. През мъчителните безсънни нощи, припомняйки си предложените удоволствия от щастливите любовници от Версай, тя въздишаше с ужасна мъка: „А аз, Боже мой! А аз!“

Когато срещна Шарни в ужасния студ онази вечер, когато видя, че очите на младия мъж се насочват с любопитство към нея и малко по малко я обгръщат в някаква приятна мрежа, тя не почувства у него странната сдържаност, която й засвидетелстваха всички нейни ласкатели. За този човек тя бе жена. Той бе събудил у нея младостта, той бе съживил нещо у нея, той накара мрамора на статуите на Диана и Латона да поруменеят.

Госпожица Дьо Таверне се привърза изведнъж към този човек, който караше нещо в нея да се обнови, който бе направил тя да почувства своята жизненост. Тя бе също щастлива да вижда младия мъж, за когото не представляваше никаква загадка. В същото време се чувстваше нещастна при мисълта, че някоя друга жена щеше да отреже крилата на нейното лазурно въображение, щеше да обсеби мечтата й, едва излязла от златната врата. Нека ни бъде простено, че обяснихме по този начин защо Андре не последва извън кабинета на кралицата Филип, макар че тя бе страдала поради обидата, отправена към нейния брат, макар че за нея той бе някакъв идол, обожание, почти любов.

Госпожица Дьо Таверне, която не искаше кралицата да остане насаме с Шарни, нямаше намерение да участва в разговора, след като бяха изгонили брат й. Тя седна край камината почти гърбом към групата, образувана от кралицата — седнала, Шарни — прав и леко наведен, и госпожа Дьо ла Мот — застанала в рамката на прозореца, където лицемерната й стеснителност търсеше убежище, а любопитството й намираше възможност за по-добро наблюдение.

Няколко минути кралицата не каза нищо. Тя не знаеше как да направи връзката между един нов разговор и толкова деликатното обяснение, което току-що бе станало. Шарни, изглежда, страдаше и държанието му не беше неприятно на кралицата.

Най-сетне Мария-Антоанета наруши мълчанието и като отговаряше едновременно на собствената си мисъл и на мислите на останалите, изведнъж рече:

— Това доказва, че не ни липсват неприятели. Може ли да повярва човек, че във френския кралски двор се случват подобни гадости?

Шарни не отвърна.

— Какво щастие е човек да живее на вашите кораби — продължи кралицата, — под небесния свод и в открито море! Разправят ни на нас, живеещите на суша, за гнева и яростта на вълните. Е, господине, господине, погледнете се! Дали вълните на океана, най-яростните вълни, не са хвърляли върху вас пяната на гнева си? Техните силни удари не ви ли събаряха понякога на мостика? Случвало се е, нали? Е, добре, погледнете се, здрав сте, млад сте, почитан сте.

— Госпожо!

— Дали — продължи кралицата, като все повече и повече се оживяваше — англичаните не ви изпратиха с пламъците и картечния огън своя гняв? Този гняв е опасен за живота, нали? Но какво значение има това за вас? Вие сте невредим, вие сте силен и заради този гняв на неприятелите вие победихте, кралят ви поздрави, хвали ви и народът знае вашето име, обича вашето име.

— Е, добре, госпожо! — каза тихо Шарни, който със страх забеляза нарастващото оживление на Мария-Антоанета.

— До какво искам да стигна? — продължи тя. — Благословени да бъдат неприятелите, които ни обсипват с огън, с олово, с яростна вода; благословени да бъдат неприятелите, които заплашват само със смърт.

— Боже мой, госпожо! — възкликна Шарни. — Ваше величество няма неприятели. Има само змии за орела. Онова, което пълзи ниско, вкопчило се в земята, не пречи на тези, които летят в облаците.

— Господине — побърза да отговори кралицата, — вие сте се завърнали, както зная, жив и здрав от сраженията, излезли сте жив и здрав от бурята. Вие сте се оттеглили, тържествуващ и обичан, докато тези хора, които един неприятел, какъвто имаме ние, очерня с клеветническа злъч, да, тези хора ни най-малко не излагат на опасност живота си, а все повече затъват след всеки нов сблъсък. Те са свикнали да се превиват от страх да не срещнат, както ми се случи днес, двойно оскърбление — от приятели и от врагове, изразено в една-единствена нападка. Освен това, ако знаехте, господине, колко тежко е да бъдеш мразен.

Андре очакваше с тревога отговора на младия мъж. Тя се боеше той да не отговори със сърдечни, успокоителни думи, нещо, към което видимо го подтикваше кралицата. Но Шарни, напротив, избърса с кърпа челото си, потърси опора върху облегалката на креслото и пребледня. Кралицата го погледна и каза:

— Не е ли прекалено топло тук?

Госпожа Дьо ла Мот отвори с малката си ръка прозореца и дръпна енергично дръжката, както щеше да го направи някой силен мъж. Шарни пое с удоволствие въздух.

— Господинът е свикнал на морския вятър, ще се задуши в будоарите на Версай.

— Не е така, госпожо — отговори Шарни, — но имам едно задължение в два часа, освен ако Нейно величество не ми заповяда да остана…

— Не, господине — отвърна кралицата, — ние знаем какво значи заповед, нали, Андре?

После тя се обърна към Шарни и с леко обиден тон каза:

— Свободен сте, господине.

Шарни поздрави и изчезна зад завесата, сякаш наистина бързаше.

След няколко секунди от преддверието се чу стенание и шум от много хора. Кралицата се намираше близо до вратата — било случайно, било, че поиска да проследи с поглед Шарни, чието бързо оттегляне й се стори странно. Тя надигна завесата и нададе слаб вик, сякаш бе готова да се хвърли напред. Но Андре, която не я изпускаше от погледа си, застана между вратата и кралицата.

— О, госпожо!

Кралицата впери очи в Андре, която решително устоя на погледа й. Госпожа Дьо ла Мот надникна. Между кралицата и Андре имаше малко разстояние и тя успя да види, че господин Дьо Шарни е припаднал, а лакеите и пазачите му оказват помощ. Като видя, че госпожа Дьо ла Мот проявява любопитство, кралицата рязко затвори вратата. Но прекалено късно, госпожа Дьо ла Мот бе видяла всичко.

Мария-Антоанета присви вежди и замислено отиде да седне в креслото си. Обхваната бе от мрачна тревога, която настъпваше след всяко силно изживяване. Изглеждаше, че не усеща хората около себе си и че животът продължава.

Права и опряла се на стената, Андре не беше по-малко объркана от кралицата. И след кратко мълчание:

— Ето нещо, което ми се струва странно — подхвана изведнъж много високо кралицата, чиито думи накараха двете жени край нея да се стреснат, толкова неочаквани бяха те. — Господин Дьо Шарни, изглежда, че се съмнява още…

— В какво се съмнява? — попита Андре.

— Ами в моето присъствие в замъка през нощта на бала.

— О, госпожо!

— Нали, графиньо, нали имам право — попита кралицата, — да мисля, че господин Дьо Шарни се съмнява още?

— Въпреки това, което каза кралят? О, невъзможно е, госпожо — отвърна Андре.

— Може да помислят, че кралят ми е помогнал от честолюбие. Да, господин Шарни не вярва, той не вярва! Лесно е да се разбере.

Андре прехапа устните си.

— Брат ми не е толкова недоверчив, колкото господин Дьо Шарни — каза Андре. — Той, тъкмо той изглеждаше убеден.

— О, това щеше да е лошо — каза кралицата, която изобщо не бе чула отговора на Андре. — В такъв случай младият мъж едва ли има справедливо и чисто сърце, както си мислех.

Тя плесна с ръце и гневно извика:

— Но в края на краищата, ако е видял, защо да повярва? Граф Д’Артоа също е видял, господин Филип също е видял, той поне го казва, всички бяха видели и нужна беше думата на краля, за да повярват в моите думи или да се престорят, че вярват. О! Има нещо особено тук, което трябва да изясня, тъй като никой не обръща внимание. Нали, Андре, аз трябва да потърся и да открия причината за всичко това?

— Ваше величество има право — отвърна Андре. — Сигурна съм, че госпожа Дьо ла Мот е на моето мнение и смята, че Ваше величество трябва да търси докрай причината, нали, графиньо?

Госпожа Дьо ла Мот се стресна и не отговори.

— Защото казват — продължи кралицата, — че са ме видели у Месмер.

— Ваше величество беше там — побърза да каже госпожа Дьо ла Мот и се усмихна.

— Добре — отговори кралицата, — но не съм правила нищо подобно, за което пише в памфлета. И после, били ме видели в Операта, а там аз изобщо не съм била.

Тя се замисли, после изведнъж много оживено извика:

— О, знам истината!

— Истината? — заекна графинята.

— О, толкова по-добре! — възкликна Андре.

— Да, извикайте господин Дьо Кросън — каза весело кралицата на госпожа Дьо Мизери, която влезе.